О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.60422
София,13.07.2021 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: Н. М.
Г. И.
като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 2249 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
М. В. К. обжалва решение № 1139 от 05.06.2020 г. по в. гр. д. № 5889/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за сумата над присъдените 16 000 лв до напълно предявения размер от 41 000 лв, частичен иск от цяло вземане в размер на 100 000 лв и в частта относно началната дата на дължимост на обезщетението за заплащане на застрахователно обезщетение.
Излага съображения за нарушение на материалния закон, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от КЗ. Конкретно, нарушение на нормата на чл. 52 от ЗЗД, приложима и в случаите при предявен иск с правно основание чл. 432 от КЗ. Излага подробни съображения, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съдът не е приложил правилно тази норма, според действителния й смисъл, така както е разяснен в ППВС 4/68 и в отклонение от трайната практика на ВКС. Не били отчетени всички критерии, които са от значение, за да се определи справедливо обезщетение.
Освен това излага доводи за необоснованост на съдебното решение, и на основание чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, счита че следва да бъде отменено, тъй като въззивният съд не е установил точно нанесените на касатора телесни увреждания, довели до болка и страдания и причинили неимуществени вреди.
Сочи и основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК – нарушение на съдопроизводствените правила – решението не било съобразено с изискването на чл. 235, ал. 2 ГПК.
Моли решението да бъде отменено в неговата отхвърлителна част по отношение размера на определеното й обезщетение за неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 21.09.2016 г., както и в частта, досежно началната дата на дължимостта на законни лихви за периода, считано от 22.02.2017 г. до 14.03.2017 г. Моли да й бъде определено обезщетение по справедливост за претърпените неимуществени вреди в размер на 100 000 лв., като с оглед диспозитивното начало в процеса й бъдат присъдени още 25 000 лв. /над присъдените от първата инстанция 16 000 лв. до размера на частично предявената претенция от 41 000 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на уведомяване на застрахователя – 27.09.2016 г. до окончателното й изплащане, както и да й бъде присъдена законна лихва, считано от 27.09.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски за трите съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.
Сочи и следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:
1.Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК - разрешение в противоречие с: ППВС № 4/1968 г.; решение № 108 от 30.06.2017 г. по т. д. № 60323/16 г. на ВКС; решение 112 от 21.06.2017 г. по т. д. № 60334/16 г. на ВКС; решение № 88 от 9.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 749 от 5.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС; решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д.№ 78/2011 г. на ВКС, III г. о.; решение № 51 от 13.02.2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, IV г. о.
2.Кой е началният момент, от който се дължи лихва за забава от страна на застрахователното дружество върху определеното от съда обезщетение за вреди, при предявен пряк иск срещу него, за който се прилага КЗ в сила от 01.01.2016 г.? Обосновава допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - противоречие с решение № 128 от 04.02.2020 г. по т. д. № 2466/18 г. на ВКС;
3.Как следва да рефлектира нормативно установения към момента на увреждането размер на лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка Гражданска отговорност на автомобилистите, върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК - противоречие с решение № 28 от 9.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о.; решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о.; решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о.; решение № 189 от 04.07.2012 г. по т. д. № 634/2010 г. на ВКС, II т. о.; решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о.; решение № 121 от 09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, II т. о.
4.Следва ли решението да се основава на установените по делото факти и обстоятелства ? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК противоречие с решение № 108 от 30.06.2017 г. по т. д. № 60323/16 г. на ВКС; решение № 112 от 21.06.2017 г. по т. д. № 60334/16 г. на ВКС; решение № 186 от 14.02.2017 г. на ВКС по т. д. № 1501/2015 г.; решение № 20 от 8.02.2016 г. по т. д. № 3750/2014 г. на ВКС; решение № 145 от 22.06.2012 г. по т. д. № 861/2010 г. на ВКС; решение № 226 от 8.12.2016 г. по т. д. № 2940/2015 г. на ВКС;
5.Следва ли съдът да изложи мотиви, в случаите, когато приема за установено дадено обстоятелство по делото, както и да отговори на всички доводи и оплаквания на страните, заявени във въззивните им жалби? – Сочи допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1 , т. 1 от ГПК - противоречие с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС - т.19; решение № 157 от 08.11.2011 г. но т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о.; рeшение № 324 от 22.04.2010 г. по гр. д. № 1413/2009 г. на ВКС, IV г. о.; рeшение № 237 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 93 от 6.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г. на ВКС, I т. о.; решение № 125 от 29.05.2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр. д. № 2254/2013 г. на ВКС, II г. о.
6.Следва ли въззивният съд, при установени от него допълнителни болки и страдания на ищеца, но формиран извод за съвпадение на размера на определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди по предявен пряк иск с правно основание чл.226, ал. 1 от КЗ /отм./, да постанови мотиви защо приетият от него за справедлив размер на обезщетението съвпада с този на първоинстанционния съд, а не следва да се увеличава? Сочи допълнително основание - противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС; решение № 163/04.10.2016 г. по т. д. № 3456/15 г. на ВКС.
7. На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е поставил следния въпрос: Какво се включва в понятието „обичайни болки и страдания“ при причиняване на телесно увреждане и предявен иск с правно основание чл. 432 от КЗ?
Ответникът „Застрахователно дружество Евроинс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срок. Съобщение с препис от решението е връчен на 11.06.2020 г. Касационната жалба е от 03.07.2020 г. Следователно е в срока по чл. 283 от ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 21.09.2016 г. на пътен участък от път 1-6 от РПИ в района на [населено място] е настъпило ПТП с участието на управлявания от ищцата М. В. К. л. а.„Рено с рег. [рег. номер на МПС] , който бил ударен от насрещно движещ се л. а.„Мерцедес с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от водача Д. В. М.. Последният бил признат за виновен, по силата на одобрено от съда споразумение, обективирано в Протокол от 11.05.2017г. по НОХД № 552/2017г. по описа на Районен съд Кюстендил.
Въззивният съд, въз основа на влязло в сила споразумение по наказателно дело, имащо характера на влязла в сила присъда, на основание чл. 300 от ГПК, е приел, че е налице осъществяване на противоправно деяние, увреждане и причинна връзка между тях. Деянието е осъществено от Д. В. М., който е управлявал л. а. „Мерцедес“. Гражданската отговорност на лицето е застрахована по силата на сключения договор за застраховка от застрахователя „Евроинс“ АД. Въззивният съд е приел, че функционалната отговорност на деликвента, обуславя отговорността на застрахователя за противоправното му поведение и причинените от него вреди на пострадалата ищца М. К.. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че между ответника - застраховател и деликвента е сключена застраховка „Гражданска отговорност, валидна за периода от 12.04.2016г. до 11.04.2017г., както и че ищцата е предявила претенцията си пред ответното дружество на 22.11.2016 г. На 14.03.2017 г. (според изричното признание на ищцата в молба с вх. № 24987/20.02.2018г.) ответникът доброволно й изплатил сумата от 14 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
Освен споразумението въззивният съд въз основа на изслушана съдебно-медицинска експертиза, е установил, че следствие на станалото ПТП ищцата е получила следните травми: фрактура на напречните израстъци на 8-ми, 9-ти и 10 гръдни прешлени. Счупването се дължало на специфично ротационно движение по остта на гръбначния стълб. Не се установило никакво друго увреждане по главата или тялото на пострадалата. Споменатото увреждане се намирало в пряка причинно-следствена връзка с механизма на настъпване на произшествието. След постъпване в здравно заведение, ищцата била подложена на консервативно лечение с обезболяваща терапия и допълнително приложена иммобилизация. На 26.09.2016 г. (т. е. след 5-дневен болничен престой) била изписана от лечебното заведение за домашно лечение. Неработоспособността на пострадалата в следствие на получената от процесното ПТП травма била в рамките на 4 до 6 месеца, но конкретният период не можел да се проследи обективно, поради липсата на други медицински документи. Медицинските данни сочели, че проведеното лечение при ищцата било адекватно и своевременно. От претърпяната злополука изминал значителен период от време - повече от година и половина, през която, според въззивния съд, ищцата би следвало да е преминала през рехабилитационни процедури, за които нямало данни. Прогнозата за пълното й възстановяване била категорично благоприятна.
Въззивният съд с помощта на вещото лице е установил, че пострадалата е преживяла негативната психологическа промяна в тежка форма, в краткорсочен план /тежка психическа реакция на остър стрес/ непосредствено след настъпването на пътния инцидент и в средна по тежест форма, отчитано в по-дългосрочен план. Установено е, че пострадалата е преживяла болки и страдания в период от около 4-5 месеца. Състоянието й било тежко непосредствено след произшествието. Имала нужда от чужда помощ. Била подтисната и не общувала с много хора. Не шофирала често след инцидента. Носела корсет след произшествието към 4 месеца. Била се десоциализирала. Тези обстоятелства са установени освен от вещото лице, а и чрез разпит на св. С., колега на ищцата и св. К., майка на ищцата.
По отношение размера на обезщетението, въззивният съд е съобразил обстоятелствата, че ищцата била на 31 години към датата на ПТП през 2016 г. - в активна работоспособна възраст, че след ПТП не можела да изпълнява пълноценно трудовите си функции, че е получила три средни телесни повреди - фрактура на напречните израстъци на 8-ми, 9-ти и 10 гръдни прешлени, които били концентрирани в една и съща част на тялото. Въззивният съд е приел, че не било установено никакво друго увреждане по главата или тялото на пострадалата, същата била подложена единствено на консервативно лечение с обезболяваща терапия и допълнително приложена иммобилизация, че на 26.09.2016 г. (т. е. след пет дневен болничен престой) била изписана от лечебното заведение за домашно лечение. Съдът отчел общо възстановителен период от процесното ПТП в рамките на 4 до 6 месеца, фактът, че е носела корсет в продължение на около 4 месеца, както и че дори след като се върнала на работа, проявявала видимо нетипично социално поведение - била замислена, страняла от колежките си, споделяла че има болки и нарушения в съня, избягвала да управлява автомобил по време на натоварен пътен трафик и извън града. Съдът отчел и негативната психологическа промяна в тежка форма в краткосрочен план /тежка психическа реакция на остър стрес/ непосредствено след настъпването на пътния инцидент и в средна по тежест форма, отчитано в по-дългосрочен план. Съдът е отчел и фактите, че нямало проведени оперативни интервенции при лечението, че към момента на постановяване на решението се е възстановила напълно, както и икономическата конюнктура в страната за 2016 г. Поради това въззивната инстанция е приела, че обезщетението за неимуществени вреди, в присъдения размер от 30 000 лв. за 2016 г. било правилно определено и не следвало да бъде увеличавано по размер. От същото трябвало да се приспаднат доброволно платените от застрахователя 14 000 лв.
По отношение началния момент, от който следвало да се начислява законна лихва, въззивният състав е приел, като е съобразил доказателствата по делото, че в изпълнение на изискванията пострадалата е предявила претенцията си за заплащане още на 22.11.2016 г. Следователно тримесечният срок по чл.498 ал.3 КЗ, считано от датата на предявяване на претенцията пред застрахователя е изтекъл към 22.02.2017 г., считано от която дата застрахователят бил в забава. Именно от тази дата, според въззивния състав, следвало да се присъди и законна лихва за забава върху определеното от съда обезщетение, в случай че то надвишавало вече доброволно платеното от застрахователя, както било в процесния случай. Отрекъл е наличието на забава на кредитора съгласно чл. 95 от ЗЗД поради непосочването на банкова сметка от пострадалото лице в искането по чл. 380 от КЗ, тъй като непосочването на банкова сметка само възпрепятствало изплащане на определеното обезщетение. Но когато обезщетението не е определено или не е определено в съответствие с доказателствата и закона, не може да се приеме, че кредиторът е в забава с непредставяне на банковата сметка. Приел е, че застрахователят е в забава съгласно чл. 497, ал. 1 от КЗ когато не е определил застрахователно обезщетение и оспорва същото. Приел е, че при забава на застрахователя обезщетение за забавено изпълнение на паричното обезщетение над изплатения извънсъдебно размер следва да се определи от изтичане на тримесечния срок или 22.02.2017 г.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно само на основанията, посочени в чл. 280, ал.2 , пр. 1 и 2 от ГПК, когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно или недопустимо. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че не са налице посочените основания.
По отношение на соченото от касатора правно основание по чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК настоящият съдебен състав намира, че соченото основание изисква неправилността на решението да произхожда от самото решение, без да се извършва същинска проверка на основанията, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Т. решение, което може да се определи, че е очевидно неправилно би било решение, при което законът е приложен в противоположен смисъл или е приложена несъществуваща правна норма или при произнасянето си съдът е допуснал явна необоснованост вследствие на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая съдът от обжалваното въззивно решение не може да достигне до извод, че е налице соченото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Всяка неправилност при която следва да се извърши касационна проверка на обжалваното решение, не може да бъде обсъждана в производството по чл. 288 от ГПК.
Извън посочените хипотези допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на спора.
По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е включен в предмета на спора, разрешен от въззивния съд и е обусловил решението по делото с определяне на конкретно обезщетение за неимуществените вреди, преживени от жалбоподателя. Въззивният съд е обсъдил подробно всички факти и обстоятелства от значение за определяне на обезщетението, като е съобразил действителното съдържание на нормата на чл. 52 от ЗЗД, а именно – да определи обезщетението по справедливост. Съдът е взел предвид тълкуването на нормата, извършено със задължителната практика на ВКС в ППВС 4/68 г. и съобразно посоченото е взел предвид всички обективни обстоятелства относно причиняване на вредите, характера на увреждането, начинът на извършване и обстоятелствата, при които е настъпило, влошаване здравето на пострадалата, преживените болки и страдания, периодът, в който са търпени, неудобствата за ежедневието й и притесненията й, че не е могла да се обслужва сама, обстоятелството, че е носила корсет 4 месеца, наличието на десоциализация, затваряне и необщуването й с други хора, както преди катастрофата. Така мотивиран въззивният съд е приел, че справедлив размер на обезщетението е 30 000 лв. Посочените решения на константната практика на ВКС, не могат да разкрият конкретно за случая допълнително основание за допускане касационно обжалване. Всички обсъждания на съответни факти, които според касатора са свързани с определяне на обезщетението, са свързани с конкретни оплаквания за неправилност на въззивното решение е не са основание за допускане касационно обжалване. По изложените съображения по поставения въпрос касационно обжалване не следва да се допуска.
По посочения втори правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че така формулираният правен въпрос, е разрешен по следния начин от въззивния съд – лихва се дължи от изтичане на тримесечния срок от депозиране на искането на основание чл. 380 от КЗ, съобразно правилото на чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ. За да формира изводите си относно момента, от който застрахователят дължи лихва върху претендираното обезщетение, въззивният съд е приел, че застрахователят е отказал да присъжда обезщетение поради оспорване на дължимостта му в съответния на доказателствата и закона размер. Няма данни да има отправено искане за представяне на документи и не е налице забава на кредитора – пострадалото лице. Непосочване на банковата сметка от пострадалия при едновременно оспорване на правото на обезщетение от застрахователя, е обосновало извода, че причината за неизпълнение на задължението на застрахователя е неоснователна и той дължи обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, предвидено в закона – чл. 497, ал. 1, т. 2 от КЗ. Така е мотивирал извода, че срокът за заплащане на обезщетение следва да тече от по-късната датата – тримесечния срок след подаване на заявление по чл. 380 от КЗ. Посоченият правен въпрос, действително е включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на спора с датата на определяне на началния момент на дължимата лихва. Но посочената константна практика на ВКС, за която касаторът твърди, че разрешението на въззивния съд й противоречи, настоящият съдебен състав намира, че не съответства на данните. Така посоченото решение на ВКС, не е относимо към посочения правен въпрос. Въпросът за обема на отговорността и включване в застрахователното обезщетението и обезщетението за изтекли лихви от момента на увреждането, на основание чл. 84, ал. 3 от КЗ, не е идентичен с въпроса за това, налице ли е забава за застрахователя, при отправено към него искане, пряко от увреденото лице, на основание чл. 432 от КЗ. Поради това, касаторът не е обосновал допълнително основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на поставения трети въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с определяне конкретния размер на застрахователното обезщетение, въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос. Определеното в конкретния размер от въззивния съд обезщетение, е съответно на икономическите условия в страната, израз на която са лимитите на застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Даденото разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, изразена в посочените от касатора решения и в служебно известните на настоящия съдебен състав решения на ВКС - решение № 749/05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ІІ т. о, решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 611/2011 г. на ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ІІ т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ІІ т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на І т. о
По отношение четвъртия въпрос, така поставеният въпрос не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Въпросът как съдът е обсъдил събраните доказателства и как е възприел фактическата обстановка, не може да е свързан с разрешения по делото правен въпрос, а е свързан с правилността на съдебното решение. Поради това и както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, този въпрос не може да представлява общо основание за допускане касационно обжалване.
По отношение на петия въпрос, настоящият съдебен състав намира, че с оглед приложението на чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, така както е разяснено в задължителната и трайна практика на ВКС, въззивният съд е длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора й. Преценката на всички правнорелевантни факти, както и обсъждането на всички събрани доказателства, следва да се отрази в мотивите. В случая въззивният съд не се е отклонил от предвидените изисквания на закона, така както са разяснени в практиката на ВКС. Правилността на изводите не се обхваща при проверка допустимостта на касационното обжалване съгласно изискванията на чл. 280 от ГПК. Спазени са изискванията, посочени в цитираната от касатора практика, както и задължителната практика на ВС и ВКС, ППВС 1/85, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г., както и трайната практика на ВКС по приложение на чл. 235 и чл. 236 от ГПК.
По отношение на шестия въпрос, както и при въпрос 1, следва да се посочи, че въпросът за критериите, които съдът следва да установи обективно и да обсъди, за да определи справедливия размер на обезщетението, е разрешен от въззивния съд. В случая въззивният съд, извършвайки решаващата дейност е установил фактите по делото, направил е анализ и е преценил какъв е справедливият размер обезщетение. Преценката е цялостна и потвърждаване на определения от първата инстанция размер е само последица, от установения от въззивния съд размер на обезщетението. Разрешението не е в отклонение от практиката на ВКС, формирана с ТР 1/2013 г. включително и с посоченото от касатора съдебно решение, както и разрешаването на въпроса за критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснен в ППВС 4/68 г. и трайната практика на ВКС. Не се установява отклонение от посочената от касатора практика на ВКС, Тълкувателно решение 1 от 4.1.2001 г. на ОСГК, Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. 1/2013 г., израз на която са решение 55 от 3.4.014 по т. д. 1245/13 г. на ВКС, 1 ТО, решение № 63 от 17.07.2015 г. т. д. 674/2014 г. на 2 то, решение № 263 от 24.6.2015 г. по т. д. 3734/13 1 то, решение 111 от 3.11.2015 г. по т. д. 1544/14 г. на 2 то.
По отношение на седми въпрос, следва да се посочи, че този въпрос не може да има самостоятелно правно значение. Оценката на преживените телесни увреждания, изпитаните болки и страдания от пострадалото лице, които са довели до неимуществените вреди на пострадалото лице, са част от преценката, която въззивният съд е направил при установяване на обективните обстоятелства, за да прецени дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди. Както бе посочено, при приложението на чл. 52 от ЗЗД, за да определи обезщетение по справедливост за пострадалия, въззивният съд не се е отклонил от задължителната и трайна практика на ВКС.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал.3 от ГПК на ответника по касационна жалба следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 25 от ЗПП в размер на 150 лв.
Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 12 020 от 25.09.2020 г. по гр. д. 5889/19 г., Апелативен съд – София, ГО, 14 състав.
ОСЪЖДА М. В. К., ЕГН [ЕГН], представлявана от адв. П. С., съдебен адрес [населено място], [улица], вх. А, ет. 3, офис 9 да заплати на „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 150 лв, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: