О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3913

София, 04.08.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и първи юли две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 410 по описа за 2025 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Н. М“ ЕООД, представлявано от управителя А. Л., чрез адвокат Т. В., срещу въззивно решение № 260535/22.10.2024 г., постановено от Софийския градски съд по в. гр. д. № 4284/2021 г.

Касационното призводство е прекратено с влязло в сила определение в частта на касационната жалба против въззивното решение, постановено по иска срещу К. Ц. И. (починала в хода на възивното дело и заместена по реда на чл. 227 ГПК от К. Г. Д. и В. Г. Д., последният също починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от К. Г. Д.) за обявяване за окончателен на предварителния договор от 23.01.2007 г., с който К. И. е обещала на търговското дружество да му продаде 5.9 % ид. ч. от УПИ, находящ се в [населено място], район “Студентски“.

Понастоящем касационното производство е висящо по касационната жалба срещу въззивното решение, постановено спрямо В. Е. Д..

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна В. Е. Д., чрез адвокат Н. А., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Тя и К. Д., спрямо когото производството е прекратено, претендират разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба в частта по субективно съединения иск против В. Д. е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. С. градски съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил предявените от “Н. М“ ЕООД искове по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за обявяване за окончателен на предварителен договор от 23.01.2007 г., както следва против В. Е. Д. – за продажба на 24.77 % ид. ч. от УПИ, находящ се в [населено място], район “Студентски“, против К. Ц. И. (починала в хода на възивното дело и заместена по реда на чл. 227 ГПК от К. Г. Д. и В. Г. Д., последният също починал и заместен по реда на чл. 227 ГПК от К. Г. Д.) , за прехвърляне на 5.9 % ид. ч. от същия имот. Възложил тежестта върху съдебноделоводните разноските върху ищеца.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 23.01.2007 г. между Г. М. Д. и В. Е. Д. (от една страна, като собственици-учредители) и “Н. – М ЕООД (като приемател-строител) е сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу задължение за построяване на жилищна сграда с гаражи и магазини; впоследствие е учредено и право на строеж в надлежната форма (на 31.05.2011 г.); с чл. 31 от предварителния договор (по който К. И. не е страна) страните са уговорили, че собствениците-учредители на правото на строеж се задължават да прехвърлят на приемателя-строител идеалните части от урегулирания поземлен имот, съответстващи на площта на обектите от сградата, собственост на приемателя строител, в 10-дневен срок от въвеждането на сградата в експлоатация, с разрешение за ползване, съгласно нормите на ЗУТ и другите нормативни документи в страната; с чл. 6 от нотариалния акт за учредяване на право на строеж (по който страна е и К. И.) е уговорено, че учредителите В. Е. Д., Г. М. Д. и К. Ц. И. се задължават, в двумесечен срок след въвеждане на сградата в експлоатация, да прехвърлят на “Н. – М‘ ЕООД или на посочени от него трети лица прилежащите идеални части от терена, върху който се изгражда сградата. Съдът е тълкувал сключените между страните предварителен и окончателен договор за учредяване на право на строеж, като е приел, че волята на страните е била имотът, в който ще се строят двете сгради (впоследствие изградени и въведени в експлоатация) да стане обща част за етажната собственост, като към всеки обект на собственост в сградата има и идеални части от собствеността върху мястото. Прието е, че с прехвърлянето на обекти на последващи купувачи, се погасява възможността за ищеца да придобие право на собственост върху идеална част от земята, съответстваща на площта на прехвърления обект, включително и по реда на чл. 19, ал. 3 ЗЗД. При тълкуването на чл. 6 от нотариалния акт съдът е изложил мотиви, че в него се има предвид толкова идеални части, колкото ще се припадат към съответния самостоятелен обект на собственост в сградата; действителната воля на страните е дворното място да стане обща част на етажната собственост по чл. 38 ЗС; това съответства и на предвиденото в нотариалния акт, че в собственост на учредителите на правото на строеж също ще се придобиват обекти „заедно с“ процент „идеални части от общите части на сградата“. Съдът допълнил, че такова тълкуване е съответно и на целта на договора, която за строителя е да придобие собственост върху построените обекти и да ги прехвърли възмездно на трети лица, заедно с прилежащите идеални части от собствеността върху мястото, съответни на самостоятелния обект. В заключение, съдът намерил, че ищецът-строител има право да иска обявяване на окончателен договор, единствено, ако е собственик на обособен обект в сградата и то - за съответстващите идеални части на този обект. Съдът е установил, че и към предявяването на иска, и към приключване на устните състезания във въззивното производство, ищецът не е установил да е собственик на самостоятелен обект в никоя от двете изградени в имота сгради.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК със следните въпроси: налице ли е нарушение на материалното право, ако съдът извърши тълкуване на действителната обща воля на сключен между страните договор, при положение, че съдържащите се в него уговорки са ясни, точни и разкриват недвусмислено действителната им воля да се обвържат с определени права и задължения, за да постигнат желан от тях и позволен от закона правен резултат, като твърди противоречие на въззивното решение с решение № 67 от 30.07.2014 г. по търг. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о.; определение № 576 от 15.07.2019 г. по гр. д. № 503/2019 г. на ВКС, III г. о.; определение № 548 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 1080/2019 г. на ВКС, III г. о.; налице ли е правна възможност за съда да постанови решение, което е в противоречие с уговорките на страните в сключения между тях договор, който съгласно разпоредбата на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД има силата на закон за тях, като твърди противоречие с определение № 416 от 28.05.2019 г. по гр. д. № 3995/2018 г. на ВКС, III г. о.; длъжен ли е въззивният съд да изключи от доказателствата по делото представен писмен документ, своевременно оспорен от насрещната страна по реда на чл. 193 ГПК, когато страната, която го е представила не е заявила, че ще се ползва от него; представлява ли процесуално нарушение неоткриването на производство по реда на чл. 193 ГПК, когато е налице оспорване на автентичността и истинността на представено по делото писмено доказателство. Твърди противоречие на въззивното решение при отговорите на последните два въпроса с решение № 32 от 28.07.2022 г. по т. д. № 522/2021 г. на ВКС, II т. о.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпросите, свързани с тълкуването на чл. 20 и чл. 20а ЗЗД не са разрешени в противоречие с цитираната съдебна практика. Цитираните от касатора определения са постановени по реда на чл. 288 ГПК, поради което не съставляват съдебна практика, въз основа на която да се поддържа противоречи по см чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че и в двете определения към първия въпрос не е вложен смисълът, вмъкнат от касатора при формулиране на питането. Посоченото решение също не изключва приложението на чл. 20 ЗЗД спрямо договорни уговорки, дори да не са очевидно неясни, непълни и неточни, щом са спорни като съдържание. На практика, така формулираният въпрос е некоректно поставен и не кореспондира на съдържателните съображения на ВКС в обжалваното решение, както и в посочените в изложението съдебни актове. Нещо повече, няма никакво колебание или противоречие в практиката на ВС на РБ и на ВКС, че съдът винаги тълкува договорните клаузи щом има спор между страните относно тяхното съдържание и постигната обща воля, т. е. на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД подлежат не само неясните, двусмислени уговорки, но дори и тези, които на пръв поглед са несъмнени, но създават спор между страните – така напр. решение № 685 от 19.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4976/2023 г., III г. о., ГК, решение № 734 от 12.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 381/2024 г., IV г. о., ГК.

В случая въззивната инстанция е установила действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, което не представлява тълкуване „в противоречие с уговорките между страните“. В обжалваното решение точно е приложена разпоредбата на чл. 20 ЗЗД и не се установява противоречие с чл. 20а ЗЗД, като в своята дейност второстепенният съд е достигнал до заключение в съответствие с правилата на формалната логика, без да противоречи на опита и научните знания. Ето защо, въпросът в изложението по приложението на чл. 20а ЗЗД съдържа в себе си твърдение, което не отговаря на постановеното от СГС. Наред с това, касаторът отново се е обосновал със съдебен акт, който не е измежду категорията на изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и не може да се разглежда като съдебна практика, т. е. касаторът не доказва твърдението си относно наличие на допълнителните условия в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ЗЗД. Това, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по поставения под № 2 правен въпрос.

Следващите два въпроса касаят приложението на чл. 193 ГПК и са поставени във връзка с оплакването на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд по повод направено от него оспорване „истинност – автентичност“ на два протокола, съответно от 15.11.2018 г. и от 25.06.2025 г. на Общо събрание на етажните собственици в сградата, в която се намира процесния имот, предмет на предварителния договор.

Отговорите на тези въпроси по реда на чл. 290 ГПК няма да променят крайния резултат по спора, нито конкретния извод на въззивния съд, че “Н. М“ ЕООД не притежава право на собственост върху самостоятелен обект, към датата на предявяване на иска и към датата на даване ход на съдебното дирене във въззивната инстанция, в някоя от двете построени сгради върху терена, който е предмет на предварителния договор. Съдът е посочил, че липсват каквито и да са доказателства в тази връзка. Двата протокола на ОС на ЕС е ценил като допълнителни доказателства, че търговското дружество не е собственик на индивидуални обекти в сградите в режим на етажна собственост – не е участвал като етажен съсобственик в общите събрания, нито е записан като такъв. Следва да се посочи, че собственост не се установява от записванията в протоколите на ОС и в тази връзка съображенията на въззивния съд са необосновани, само че не е в тежест на ответниците да установяват, че купувачът на терен, съставляващ обща част на сгради в режим на етажна собственост, е етажен съсобственик, като притежател на самостоятелен обект в някоя от тези сгради. В случая за купувача – ищец е тежестта да го установи и за целта е било нужно да проведе пълно главно доказване, такова което да доведе съда до несъмнен извод за притежавана от него собственост. Доказателствените задачи по чл. 154 ГПК не се осъществяват при пълно процесуално бездействие от задължената страна, като в случая въззивният съд е посочил, че по делото липсват каквито и да са доказателства, легитимиращи ищеца като собственик на обекти в сградите.

При така изложеното, няма основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора правни въпроси.

Касаторът се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост.

Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Касаторът следва да възстанови на В. Е. Д., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, и на К. Д., на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, общо сумата от 1200 лв., заплатен от тях адвокатски хонорар в настоящата инстанция.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 260535/22.10.2024 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр. д. № 4284/2021 г. в частта, с която искът по чл. 19, ал. 3, предявен от „Н. М“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителя А. Л., против В. Е. Д., е отхвърлен.

В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ въззивното решение е влязло в сила.

ОСЪЖДА “Н. М“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителя А. Л. да заплати общо на В. Е. Д., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК и на К. Г. Д., на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата в размер на 1 200 лв., представляващи разноски, направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: