№ 2447

гр. София, 31.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : ПЕТЯ ХОРОЗОВА

И. А. разгледа докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 4 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „В. К. ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Т. Д., срещу решение № 1050 от 22.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1087/2024 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след отмяна на решение № 168 от 22.12.2023 г. по т. д. № 25/2023 г. на Окръжен съд - Благоевград, е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че „В. К. ЕООД дължи на основание чл.327, ал.1 ТЗ и чл.79, ал.1 ЗЗД на Г. Г. Г. сумата 88 000 лв. - парично вземане за част от продажната цена по договор за покупко - продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 64, том І, рег. № 2384, дело № 44/23.08.2017 г. на нотариус Б. Н., ведно със законната лихва от 20.07.2022 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 643/2022 г. на РС - Г. Д. и на основание чл.78, ал.1 ГПК е осъдено „В. К. ЕООД да заплати на Г. Г. Г. разноски за двете инстанции.

В касационната жалба се прави искане въззивното решение да бъде отменено като неправилно поради наличие на основания по чл.281, т.3 ГПК и спорът да бъде разрешен по същество с отхвърляне на предявения иск и присъждане на разноски или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за извършване на съдопроизводствени действия. Касаторът поддържа, че въззивният съд неправилно е приложил презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС и необосновано е приел, че тримата продавачи притежават равни части от правото на собственост върху прехвърления с договора за покупко - продажба недвижим имот, без да изследва съотношението на правата в съсобствеността и без да съобрази обстоятелството, че общият имот е получен от обединение на няколко самостоятелни имота, индивидуално притежание на отделните съсобственици. Позовава се на допуснато процесуално нарушение от инстанциите по същество, изразяващо се в отказ да бъде приобщена към делото нотариалната преписка и да бъде назначена техническа експертиза за установяване на идеалните части на всеки от съсобствениците в общия имот. Навежда и оплаквания, че въззивният съд не е извършил задълбочен анализ и съвкупна преценка на всички доказателства, не е обсъдил извънсъдебното признание на ищеца, съдържащо се в представени пред държавни органи (КПКОНПИ и НАП) декларации, че дължимата за неговата част от имота сума от продажбата е в размер на 54 000 лв., а не 88 000 лв., и е игнорирал съществения за спора факт, предпоставящ приложение на разпоредбите на чл.81 ЗЗД и чл.75, ал.2 ЗЗД - добросъвестното превеждане от купувача на цялата продажна цена по открита съвместна сметка на тримата продавачи, които недобросъвестно не са посочили при сключване на договора идеалните си части от съсобствеността, съобразно които да се изчисли каква част от цената следва да се плати на всеки от тях чрез превод по отразените в нотариалния акт банкови сметки.

В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Посочени са следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС в цитирани решения по чл.290 ГПК : „1. Следва ли при продажба на недвижим имот от съсобственици с неустановени дялове и размери на сумите за получаване купувачът по своя преценка да разпредели общата продажна цена към всеки от продавачите по сделката; 2. Приложима ли е разпоредбата на чл.81 от ЗЗД по отношение на купувач по сделка за покупко - продажба на недвижим имот, когато продавачите по нея нямат установени дялове в съсобствения недвижим имот и не са посочили размера на дължимите суми към всеки от тях, а само общата цена на сделката, и продавачът е превел дължимата обща сума по обща сметка на тримата продавачи; 3. Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да изложи свои собствени мотиви към решението си, като обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност във връзка с наведените от страните твърдения и възражения, от които те черпят своите права“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се поддържа и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация Г. Г. Г. от [населено място] - чрез адв. М. Н., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд - София е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и при съобразяване на разпоредбата на чл. 269 ГПК е приел за установени следните релевантни за спора факти :

С депозирано пред РС - Г. Д. заявление ищецът Г. Г. Г. е поискал да бъде издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК срещу „В. К. ЕООД за сумата 88 000 лв., дължима поради неизпълнение на поето от дружеството, в качеството му на купувач, задължение да плати на заявителя - един от тримата продавачи по обективиран в нотариален акт № 64, том І, рег. № 2384, дело № 44/23.08.2017 г. на нотариус Б. Н. договор за покупко - продажба на недвижим имот, припадащата му се част от продажната цена на имота. След издаване на заповед и оспорването й с възражение в срока по чл.414, ал.2 ГПК заявителят Г. Г. е предявил срещу „В. К. ЕООД иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК за установяване съществуването на присъденото от заповедния съд парично вземане с размер 88 000 лв.

Със сключен във формата на нотариален акт № 64, том І, рег. № 2384, дело № 44/23.08.2017 г. на нотариус Б. Н. договор за покупко - продажба на недвижим имот Г. Г. Г., съпругата му К. И. Г. и дъщеря им В. Г. А. са продали на „В. К. ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител е В. А., незастроен УПИ с идентификатор № 68134.1940.807 с площ 4 043 кв. м. В договора е уговорена продажна цена в размер на 264 000 лв., съвпадаща с данъчната оценка на имота, като е постигнато съгласие плащането на цената да се извърши по посочени в нотариалния акт банкови сметки на всеки от продавачите (за Г. Г. - по банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД IBAN [банкова сметка]) на месечни вноски с размер по преценка на купувача, в срок най-късно до 27.07.2018 г.

На 25.01.2018 г. по инициатива на „В. К. ЕООД е сключен договор за съвместен срочен депозит и е открита съвместна депозитна сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД IBAN ВG9FINV91502017119254 с титуляри К. И. Г., Г. Г. Г. и В. Г. А.. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебносчетоводна експертиза след откриване на сметката същата е захранена със сума в размер на 5.00 лв., след което по нея са постъпили следните преведени от „В. К. ЕООД суми : На 29.01.2018 г. - 140 000 лв. с вписано основание на превода „плащане по договор за покупко - продажба на имот № 807“; на 28.02.2018 г. - 22 000 лв. с вписано основание на превода „плащане по договор за покупко - продажба на имот“; на 23.11.2018 г. - 15 000 лв. с вписано основание „плащане“; на 07.12.2020 г. - 30 000 лв. с вписано основание на превода „плащане по покупко-продажба на имот“; на 08.04.2022 г. - 110 000 лв. с вписано основание на превода „по нот. акт № 55/98 от 23.08.2017 г. покупко - продажба“; на 11.04.2022 г. - 40 000 лв. с вписано основание на превода „по нот. акт № 55/98 от 23.08.2022 г. покупко - продажба“. Общо постъпилите по сметката суми са в размер на 357 000 лв., а извършените разпореждания с тях са, както следва : 290 000 лв. - изтеглени на каса от К. Г., 22 000 лв. - изтеглени на каса от В. А., 15 000 лв. - преведени по сметка на Г. Г., 29 900 лв. - преведени по сметка на К. Г.. Наличността по сметката към 20.07.2022 г. е 92.60 лв.

В подадена на 30.04.2019 г. по реда на чл.50 ЗДДФЛ годишна данъчна декларация за 2018 г. Г. Г. е декларирал пред органа по приходите (НАП), че през 2018 г. има доходи от продажба на имот/имоти в размер на 54 000 лв. В декларация, подадена на 18.05.2018 г. пред КПКОНПИ, Г. Г. е декларирал прехвърлянето на 1/3 ид. част от имота, предмет на сключения с „В. К. ЕООД договор за покупко - продажба, и общата продажна цена по договора - 264 000 лв., без да декларира налични парични средства. В последващи декларации пред КПКОНПИ Г. е декларирал на 13.07.2018 г. налични парични средства в размер на 50 000 лв. и на 14.06.2019 г. налични парични средства в размер на 54 000 лв. и средства по банкови влогове - 83 644 лв.

След съвкупна преценка на така установените правнорелевантни факти въззивният съд е приел от правна страна, че между ответника „В. К. ЕООД като купувач и физическите лица Г. Г., К. Г. и В. А. като продавачи е сключен валиден договор за покупко - продажба на недвижим имот с характеристиките на търговска сделка съгласно чл.286 ТЗ вр. чл.318, ал.1 ТЗ, по силата на който за ответника е възникнало задължение да заплати на продавачите продажна цена в размер на 264 000 лв. по начин, уговорен изрично в договора. Предвид отсъствието на изрично посочен в нотариалния акт размер на идеалните части, притежавани в съсобствеността върху имота от всеки един от продавачите, въззивният съд се е произнесъл, че следва да намери приложение оборимата презумпция на чл.30, ал.2 ЗС, според която до доказване на противното частите на съсобствениците се считат равни. С мотив, че размерът на дяловете на всеки съсобственик в общата вещ традиционно се приема за част от вътрешните отношения между съсобствениците и че презумпцията по чл.30, ал.2 ЗС не е оборена - доколкото нито в нотариалния акт, нито в друг документ или в споразумение между страните не са посочени различни идеални части на съсобствениците, въззивният съд е направил извод, че всеки от продавачите има право на 1/3 част от общата продажна цена за имота или на сума в размер на 88 000 лв. Като е съобразил констатациите в експертното заключение относно разходването на постъпилите по съвместната сметка на тримата продавачи парични суми и като е отчел липсата на доказателства за изпълнение на произтичащото от продажбената сделка задължение за плащане на частта от продажната цена на ищеца по посочения в нотариалния акт начин - чрез превод по лична банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, или по друг начин (в т. ч. и в брой), въззивният съд се е произнесъл, че ищецът не е получил припадащата му се част от продажната цена на съсобствения имот, поради което има вземане към ответника за сумата 88 000 лв.

Въззивният съд не е възприел твърдението на ответното дружество, че поради незнание на кой от продавачите каква част от цената следва да плати се е наложило да преведе (плати) цената по откритата съвместна банкова сметка на тримата продавачи в „Първа инвестиционна банка“ АД. Поддържаното твърдение е преценено от въззивния съд като противно на житейската и правна логика по причина, че управителят и едноличен собственик на капитала на „В. К. ЕООД - В. А., е един от продавачите по сделката, съответно дъщеря на другите двама продавачи, и с оглед на това е имала яснота относно разпределението на идеалните части между съсобствениците. Наред с това съдът е посочил, че дори да не е била наясно с притежаваните от всеки съсобственик идеални части, А., в качеството на управител на дружеството - купувач, е следвало да се съобрази с разпоредбата на чл.30, ал.2 ЗС и с уговорения в договора/нотариалния акт начин на плащане на цената, предвиждащ дължимата на ищеца част от цената да бъде преведена по негова лична сметка в „Банка ДСК“ ЕАД. Съдът е акцентирал и върху обстоятелството, че ищецът не е бил уведомен за предприетата от продавача промяна в уговорения начин на плащане, съответно за превода на цената по открита съвместна банкова сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД с титуляри тримата продавачи, както и че не е изразявал съгласие с промяната, за да е обвързан от извършените по тази сметка плащания от продавача и те да имат погасителен ефект по отношение на него съгласно чл.75, ал.1 ЗЗД. Изводът, че с плащанията по съвместната банкова сметка не е погасено задължението на ответника към ищеца, е аргументиран и с установения от счетоводната експертиза факт, че с постъпилите по сметката суми до размер на общата продажна цена са се разпоредили само К. Г. и В. А., като последната, в качеството едновременно на титуляр на сметката и на управител на „В. К. ЕООД, е имала възможност да контролира движението по сметката.

За неоснователно въззивният съд е счел възражението на ответното дружество, че ищецът е признал извънсъдебно размера на полагащата му се част от продажната цена и нейното получаване в подадените декларации до НАП и КПКОНПИ. След преценка на декларациите съдът е направил извод, че в тях не се съдържа признание за притежавана от ищеца сума в размер на 88 000 лв., налична в брой към съответен момент и получена от конкретната продажбена сделка. Във връзка с декларациите съдът е съобразил и обстоятелството, че според твърдението на ответника цената е преведена по откритата съвместна банкова сметка на тримата продавачи. Предвид така поддържаното твърдение - от една страна, и безспорния факт по делото, че средствата от сметката са изтеглени от К. Г. и от В. А., без да е доказано част от тях да са предадени на ищеца - от друга, съдът е отказал да приеме, че ищецът е получил и декларирал парични средства с произход продажбената сделка с ответника.

Пред въззивната инстанция ответникът е поддържал и противопоставеното с отговора на исковата молба евентуално възражение за прихващане със сумата 78 000 лв., основано на твърдения, че ищецът се е обогатил с посочената сума вследствие получени по откритата съвместна сметка в „Първа инвестиционна банка“ АД преводи от 09.04.2022 г. и 12.04.2002 г., направени погрешно от управителя на „В. К. ЕООД В. А.. Въззивният съд е разгледал възражението и е достигнал до извод за неговата неоснователност. Изложил е съображения, че по делото няма доказателства ищецът да се е разпореждал с паричните средства от съвместната сметка и да е получавал суми от нея, както и че като сътитуляр на сметката А. е разполагала с възможност да отстрани грешката и да върне получените по сметката суми на управляваното от нея дружество.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София въззивно решение.

Според т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационно обжалване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК се допуска по разрешен с обжалваното въззивно решение правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са изпълнени някои от допълнителните изисквания, предвидени в т.1 - т.3 на чл.280, ал.1 ГПК; Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните доказателства. В съобразителната част на тълкувателното решение е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, въз основа на които Върховният касационен съд селектира касационните жалби в стадия на производството по чл.288 ГПК, и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, по които касационната инстанция се произнася в стадия на производството по чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.

Първите два въпроса в изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК, с които касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК - да са от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен от ОСГТК на ВКС в цитираното тълкувателно решение. Въпросите са изведени от фактите по конкретното дело, не кореспондират с решаващите правни изводи на въззивния съд и са от значение за правилността на обжалваното решение. В мотивите към решението не се съдържа нито констатация от страна на въззивния съд, че продавачите по сделката „нямат установени дялове в съсобствения имот“, нито извод, че при продажба на недвижим имот от съсобственици „с неустановени дялове и размери на сумите за получаване“ купувачът по своя преценка следва да разпредели общата продажна цена между продавачите. Съобразявайки обстоятелството, че в нотариалния акт за продажба не са посочени притежаваните от всеки продавач идеални части от правото на собственост върху продавания съсобствен имот, и изхождайки от разбирането, че разпределението на идеалните части в съсобствеността е част от вътрешните отношения между съсобствениците, въззивният съд е направил извод, че в отношенията с купувача следва да намери приложение презумпцията по чл.30, ал.2 ЗС за равенство на дяловете на тримата съсобственици - продавачи. Същевременно съдът не е възприел тезата на ответника - касатор, че поради непосочване на идеалните части не е знаел кой от съсобствениците каква част от уговорената общо продажна цена има право да получи и че с превода на цената по откритата съвместна банкова сметка е погасил изцяло задължението си към тримата продавачи, в т. ч. и към ищеца. Поддържаната теза е преценена като нелогична с оглед на обстоятелството, че управителят на дружеството - купувач е едновременно и продавач по сделката, съответно съсобственик, и в това си качество е разполагал с информация относно разпределението на правата върху общия имот между съсобствениците. Приложението на разпоредбата на чл.81 ЗЗД не е обсъждано от въззивния съд, но така извършената преценка изключва разрешението, че купувачът (настоящ касатор) може да бъде освободен от отговорност за неизпълнение на задължението за плащане на дължимата в полза на ищеца част от цената като се позове на незнание/неяснота относно съотношението между правата на тримата продавачи в съсобствеността. Отричането на погасителния ефект на извършения по съвместната сметка паричен превод на продажната цена по отношение на ищеца е мотивирано от въззивния съд с липсата на изрично изразено от ищеца съгласие плащането на цената да бъде извършено по начин, различен от уговорения в договора/нотариалния акт - чрез превод по негова лична банкова сметка в „Банка ДСК“ ЕАД, и с направения въз основа на експертното заключение категоричен извод, че постъпилите по съвместната сметка суми са изтеглени от другите двама съсобственици/продавачи и че ищецът не е получавал суми от сметката. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, са формирани след съвкупна преценка на фактите и доказателствата по делото, а нейната правилност не може да бъде проверявана в стадия на производството по чл.288 ГПК - т.1 от тълкувателното решение по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради несъответствие на въпросите с изискването на чл.280, ал.1 ГПК същите не могат да послужат като общо основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Третият въпрос е значим за делото, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочената в изложението практика на ВКС във връзка с правомощията на въззивния съд като втора инстанция по съществото на спора и задължението на съда да изложи собствени мотиви към решението си съгласно чл.236, ал.2 ГПК. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е извършил самостоятелен анализ и преценка на всички относими към спора доказателства, формирал е свои собствени фактически и правни изводи, отразени в мотивите към решението, и е обсъдил всички твърдения, правни доводи и възражения на страните, които имат значение за спора. В мотивите въззивният съд е отговорил аргументирано и на доводите, които касаторът намира за необсъдени - че действителният размер на полагащата се на ищеца част от продажната цена и нейното получаване са признати от последния в подадените пред НАП и КПКОНПИ декларации, както и че неизпълнението на задължението за плащане на цената чрез превод по посочената в нотариалния акт лична банкова сметка на ищеца се дължи на недобросъвестното поведение на продавачите, които не са посочили идеалните си части в съсобствеността и по този начин са лишили купувача от възможност да узнае каква част от цената дължи на всеки от тях. Въззивният съд е изпълнил произтичащите от процесуалния закон задължения да обсъди в пълнота всички доказателства, твърдения и доводи на страните, да формира собствени фактически и правни изводи по спора и да мотивира решението си, а дали даденото разрешение на спора е правилно, е въпрос, на който не може да бъде даден отговор в производството по чл.288 ГПК.

По изложените съображения решението по в. гр. д. № 1087/2024 г. на Апелативен съд - София не следва да се допуска до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или в грубо противоречие с правилата на формалната логика и тези негови пороци да са видими от мотивите, изложени от въззивния съд. Касаторът е обосновал основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с довод, че „липсата на доказателства за правата на съсобственост на всеки от съделителите в сделката за покупко - продажба и отказът на съда да събере такива в хода на производството по чл.422 от ГПК във връзка с чл.327, ал.1 ТЗ и чл.79, ал.1 от ЗЗД е очевидно неправилно и прави съдебният акт неправилен“. Въззивният съд е приел в мотивите към решението си, че липсата на данни в нотариалния акт за правата на тримата продавачи в съсобствеността се преодолява с прилагане на презумпцията по чл.30, ал.2 ЗС, а също и че като управител на дружеството - купувач единият от продавачите е имал яснота относно разпределението на правата в съсобствеността. Въз основа на изложените от съда мотиви съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно, поради което приема, че то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Разноски за производството по чл.288 ГПК не са претендирани от ответника по касация и няма основание да се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1050 от 22.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1087/2024 г. на Апелативен съд - София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :