Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. П., и от И. Д. С. от гр. П., против решение № 742 от 01.11.2007 г., постановено по адм. дело № 963 от 2006 г. на Пловдивския окръжен съд - административно отделение, с което е отменен РА № 128 от 03.04.2006 г. на ТД на НАП - гр. П., потвърден с решение № 518 от 01.06.2006 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. П., в частта, с която е определено задължение по чл. 4 ЗДОД отм. за 1997 г. за разликата над 1823,73 лв. и е начислена лихва за разликата над 522,14 лв., както и в частта, с която е определен данък по чл. 35 ЗОДФЛ за 2003 г. за разликата над 1676,86 лв. и е начислена лихва за разликата над 374,80 лв., като в останалата част жалбата срещу ДРА е отхвърлена.
В касационната жалба на директора на Дирекция "ОУИ" - гр. П., се поддържа, че решението е неправилно поради допуснати от съда нарушения на материалния закон и съществени процесуални нарушения - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът неправилно е отменил РА, кредитирайки заключението на вещото лице, което е некоректно, тъй като не почива на събраните по делото доказателства. По подробни съображения в този смисъл моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата изцяло.
Ответникът - И. С., не е взел становище по тази жалба, а е подал от своя страна също касационна жалба в частта, с която е отхвърлена жалбата му. Счита, че решението в тази част е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради необоснованост. По подробно изложени съображения в касационната жалба моли решението да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отмени изцяло обжалваният РА.
Касационната жалба, подадена от И. С., се оспорва като неоснователна от директора на Дирекция "ОУИ" - гр. П., по съображения, изложени в писмената защита.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава становище за неоснователност и на двете касационни жалби. Счита, че решението е правилно и следва да се остави в сила.
Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на двете жалби и наведените в тях касационни основания и доказателствата по делото, приема за установено следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, и двете - в законоустановения срок, и са допустими. Разгледани по същество, са неоснователни по следните съображения:
С обжалваното решение съставът на Пловдивския окръжен съд е отменил РА № 128 от 03.04.2006 г. на ТД на НАП - гр. П., потвърден с решение № 518 от 01.06.2006 г. на директора на Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. П., в частта, с която на И. С. от гр. П. е определено задължение по чл. 4 ЗДОД отм. за 1997 г. за разликата над 1823,73 лв. и е начислена лихва за разликата над 522,14 лв., както и в частта, с която е определен данък по чл. 35 ЗОДФЛ за 2003 г. за разликата над 1676,86 лв. и е начислена лихва за разликата над 374,80 лв., като в останалата част жалбата срещу ДРА е отхвърлена.
За да постанови това решение, първоинстанционният съд е приел, че жалбоподателят И. С. има качеството на местно физическо лице по смисъла на чл. 6, ал. 2 ЗОДФЛ, пребиваващо в чужбина по поръчение на българско предприятие. Като такъв на основание чл. 8, ал. 1 ЗОДФЛ е данъчнозадължен за доходите, произтичащи от източници в България и в чужбина. Приел е за неоснователно възражението на жалбоподателя, че не той, а работодателят е и данъчнозадължен по този закон, доколкото върху получената сума, представляваща неизплатени трудови възнаграждения и лихви, не е внесен данък от работодателя и сумата е изплатена по образуваното изпълнително дело. Според съда законосъобразно органът по приходите се е позовал на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, т. 4 ЗОДФЛ отм. за това, че данъчната основа включва и лихви, извън тези по чл. 12, т. 3 и 5 ЗОДФЛ. Посочил е, че в случая не се касае до лихви по влогове и депозити и мораторни лихви, както и до лихви по съдебно установени вземания, които не подлежат на облагане. След като доходът от трудовото възнаграждение е облагаем, то и лихвата върху него също подлежи на облагане по реда на чл. 40 ЗОДФЛ отм. . Съдът е приел за неоснователно и възражението на жалбоподателя за това, че не е спазена Наредбата за трудови и осигурителни отношения на български граждани, изпратени на работа в чужбина от български работодатели, като е посочил, че не може с подзаконов нормативен акт да се установят данъчни облекчения или специален данъчен режим. Съдът е обсъдил и представения по делото ДРА № 111 от 09.02.2004 г., който касае получени доходи през 2002 г., и е посочил, че той няма връзка с предмета на спора. Въз основа на заключението на вещото лице, след като е констатирал, че в РА не са изложени мотиви как е изчислена данъчната основа и оттам - дължимият данък, и тъй като с приетото по делото допълнително заключение е опроверган размерът на този данък, окръжният съд е определил друг размер на дължимия данък по реда на чл. 35 ЗОДФЛ, като в частта над определените суми е отменил РА.
Така постановеното решение е правилно и законосъобразно. Съдът правилно е установил фактическата обстановка по спора, обсъдил е подробно всички доводи и възражения на страните и изводите, които е направил, са в съответствие със събраните по делото доказателства и материалния закон и се споделят и от настоящата инстанция.
В касационната жалба на директора на дирекция "ОУИ" оплакванията се свеждат основно до това, че като е кредитирал неправилно заключението на вещото лице, в което според касатора са посочени и извършени некоректни изчисления, съдът е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила. На практика с това възражение фактически се оспорва назначената съдебно-счетоводната експертиза, което е недопустимо в тази инстанция. Съдът е допуснал и назначил експертиза по делото с оглед притежаваните от вещото лице специални знания и с оглед оспорване на изчисленията, извършени с РА. Експертизата (основна и допълнително заключение) не е била оспорена от страните и е била приета от съда. Възражението в касационната жалба, че това заключение не следва да се кредитира, тъй като изчисленията са неправилни, е неоснователно. Ако касаторът не е бил съгласен с метода на изчисление на вещото лице, е имал процесуалната възможност да го оспори, като поиска поставяне на допълнителна задача или тройна експертиза. Такава възможност в касационното производство не съществува, поради което настоящата инстанция не възприема като основателни оплакванията на касатора. Процесуалното му бездействие в първоинстанционното съдебно производство не може да бъде отменително основание на съдебния акт на първоинстанционния съд, още повече че, както и съдът е посочил в мотивите към РА, няма данни и справки как са извършени съответните изчисления. Ето защо, като е възприел извършените изчисления от вещото лице и на основание чл. 35 ЗОДФЛ е определил друг размер на дължимия данък, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.
Неоснователна е и жалбата на физическото лице И. С.. Възраженията, които се поддържат пред настоящата инстанция, са същите, които са поддържани и пред окръжния съд, който ги е обсъдил и на всички е дал законосъобразен отговор.
Решаващото в случая е това, че действително жалбоподателят по образуваното изпълнително дело е получил приведените му от работодателя "Техноекспортстрой" ЕАД дължими суми, касаещи трудовото му възнаграждение за работа в Либия ведно със законната лихва. По делото няма доказателства за удържан данък върху тези суми и съдът правилно е посочил, че след като трудовото възнаграждение, представляващо облагаема основа, е изплатено едва в хода на изпълнителното дело, то няма и как да е удържан и внесен данък по чл. 38 ЗОДФЛ. Неоснователно с касационната жалба се поддържа, че това са били спестявания на работещите в Либия, което възражение е недоказано и противоречи на доказателствата по делото. Съдът правилно е обсъдил и приложил относимите материалноправни норми - чл. 4 ЗДОД отм. за периода 1997 г. и чл. 35 ЗОДФЛ отм. за периода 2003 година. Дължимостта на данъка върху дохода е към момента на получаването му и от съществено значение за казуса е, че дължимото трудово възнаграждение и лихвите върху него не са платени от работодателя към периода на дължимостта, а са присъдени със съдебно решение, по силата на което е образувано изпълнително дело и сумите са събирани поетапно от съдия-изпълнител по сметка на физическото лице. По отношение на данъка върху дохода от лихви данъчният орган и съдът законосъобразно са се позовали на разпоредбата на чл. 26, ал. 1, т. 4 и чл. 40, ал. 1 и 2 ЗОДФЛ отм. , предвиждаща, че данъчната основа включва и получените доходи от лихви, извън тези по чл. 12, т. 3 и 5 ЗОДФЛ отм. . Както съдът правилно е посочил, необлагаеми по смисъла на тази разпоредба са само лихвите по влогове в различни спестовно-кредитни институции, мораторните лихви по облигационни отношения, както и лихвите по съдебно установените вземания, каквито не са процесните суми. В този смисъл е и постоянната практика на Върховния административен съд по подобни казуси.
Предвид изложеното и тъй като не се установиха твърдяните касационни основания за отмяна, следва обжалваното решение като правилно да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 221 АПК, Върховният административен съд - първо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА
решение № 742 от 01.11.2007 г., постановено по адм. дело № 963 от 2006 г. на Пловдивския окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. М. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ В. К./п/ М. Д. В.О.