Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД срещу решение № 274/29.12.2021 г. по в. т. д. № 591/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, в частта, с която е отменено решение № 260033/17.03.2021 г. по т. д. № 236/2019 г. на Окръжен съд Хасково и касаторът е осъден да заплати на А. С. Т. сума в размер на 20 000 лв. над присъдените 16 000 лв., както и в частта за лихвата.

В касационната жалба се сочат касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необоснованост. Твърди се, че обжалваното решение е неправилно постановено поради нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. В депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се обосновава допускане на касационно обжалване с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението са формулирани въпроси, които според касатора са включени в предмета на делото и са обусловили изводите на въззивната инстанция по приложение на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Наведени са твърдения, че разрешението, дадено от въззивния съд, е в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС. Въпросите са следните:

1. „Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от телесни увреждания съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретните икономически параметри от загубата на работоспособност на дадена личност като размера на неговите доходи, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос за определен период от време в резултат на причинените му телесни увреждания?“

2. „При определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД следва ли съдът да обсъди всички правнорелевантни факти и обстоятелства, или следва да обсъди само някои от тях?“

3. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчитат тези лимити по отношение размера на обезщетението?“

4. „Следва ли да се отчете 50% съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което безспорно е доказано - при условията на пълно и главно доказване по делото, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пешеходец, изразяващо се в пресичане на необозначено за целта място без съобразяване със скоростта и разстоянието на приближаващото се МПС, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на ПТП и на телесните увреждания и са били преимуществена причина за настъпване на същите?“

От касатора се формулира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено в обжалваната част като бъде присъдено обезщетение в размер до 10 000 лв. Претендира се присъждане на разноски, сторени пред трите съдебни инстанции.

От М. Р. С. /трето лице помагач на застрахователното дружество/ не е постъпило становище по касационната жалба.

От ответника по касация А. С. Т. е подаден отговор, с който се оспорва подадената касационна жалба. Сочи се, че жалбата не отговаря на селективните критерии, предпоставящи развитие на касационно производство. Въззивната инстанция не се е отклонила от задължителните разяснения, дадени с ППВС № 4/1968 г., доразвити с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана да обжалва страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същата се явява процесуално допустима.

С атакуваното в настоящото производство решение на Апелативен съд Пловдив е прието, че предявеният от А. С. Т. срещу „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД иск по чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане е основателен до размер на 36 000 лв. при отчетено съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увредения пешеходец в размер на 10%. По делото безспорно е установен механизмът на ПТП с участието на автомобил „Нисан“, модел „А.“ и наличието на валидно застрахована при ответното дружество гражданска отговорност на водача. При оспорен и от двете страни размер на присъденото застрахователното обезщетение от 30 000 лв. и обем съпричиняване от страна на пострадалата 40% въззивната инстанция е анализирала подробно механизма на произшествието, опирайки се на събраните гласни доказателства и съдебно-автотехническа експертиза. В резултат на това е изградила мотиви, според които вина за причиняване на произшествието има водачът на лекия автомобил, тъй като при изпълнение на маневра „движение на заден ход“ от спряло положение не се е убедил, че пътят зад превозното средство е свободен и, че с маневрата си няма да създаде опасност за останалите участници в движението, с което е нарушил задължението си по чл. 40, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП. Водачът не е погледнал в страничното ляво огледало и не е забелязал намиращата се в близост до автомобила пешеходка, която е започнала пресичане на пътното платно. Съдът е приел, че то е било предприето, тъй като по тротоара, по който първоначално се е движела тя, е имало струпани кашони, които са препятствали преминаването, Пострадалата се е движела с равномерен ход, поради което съдът е преценил, че не става дума за внезапно появяване на пътното платно. Тъй като улицата е била еднопосочна, пешеходката е погледнала единствено в посока на движението, поради което от своя страна не е забелязала започващия да маневрира автомобил. При тези фактически констатации, решаващият състав е приел наличие на съпричиняване в размер на 10%, тъй като пострадалата не се е огледала в двете посоки, за да се убеди, че всички коли в зоната за пресичане са в статично положение, т. е. спрели или паркирали.

По отношение на установените вреди въззивният съд е приел наличие на фрактура на шийката на дясна бедрена кост, която е наложила цялостна смяна на тазобедрена става. Позовавайки се на заключението на съдебномедицинската експертиза, според която възстановителният период при пострадалата е бил в рамките на обичайния такъв /около 6 месеца/, съдът е счел за неоснователни възраженията на застрахователя, че ищцата е допринесла за по-бавното си възстановяване. Като е взел предвид възрастта на пострадалата към датата на ПТП /68 г./, сериозната оперативна интервенция, дългия оздравителен период, проведената продължителна физиотерапия и пълната зависимост на ищцата от чужда помощ за период 3-4 месеца, както и, че произшествието е причинило не само физически, но и психологически силен дискомфорт, съдът е определил обезщетение в размер на 40 000 лв., от които е присъдил такова в размер на 36 000 лв. след приспадане на отчетеното съпричиняване от 10%.

Не са налице релевираните основания за достъп до факултативен касационен контрол на въззивното решение.

Първият и четвърти въпроси нямат характера на правни, разяснен с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Първият въпрос е без връзка с решаващите мотиви на въззивния акт и с обстоятелството, че се претендират неимуществени, а не имуществени вреди от загуба на работоспособност. Наред с това, не е отчетено обстоятелството, че, с оглед прякото действие на Конституция на Р. Б и по-специално нейния чл. 6, ал. 2, както и уреденото в чл. 4, ал. 3 от Закона за защита от дискриминация, следва да се приеме за изгубила значението си постановката на Раздел ІІ, т. 11 от мотивите на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г. досежно „обществено положение” на загиналия, което следвало да бъде взето предвид като обстоятелство от значение при определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Четвъртият въпрос е изцяло по правилността на установените от въззивния съд факти, свързани с инцидента. В противовес на съдържащите се във въпроса констатации въззивният съд е приел, че ищцата се е движела равномерно и не е предприела внезапно пресичане на пътното платно, а от друга страна – увреждащият автомобил е бил в статично положение преди да предприеме маневра „движение на заден ход“, т. е. не се касае за движение със скорост по пътното платно, с което пешеходката е трябвало да се „съобрази“. От друга страна, при установено по делото, че пресичането на пътното платно е било предприето поради това, че тротоарът е бил зает с трудно преодолимо за ищцата препятствие, е нелогична заложената във въпроса теза, че тя е нарушила задължението си по чл. 108, ал. 1 ЗДвП да се движи по тротоара.

Вторият въпрос, макар и да покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, не удовлетворява допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК да е разрешен в противоречие с практика на ВКС, тъй като въззивната инстанция, макар да не е изложила изрични мотиви относно съществуващите към датата на ПТП обществено-икономически условия, чрез които се определя справедливото обезщетение съобразно задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г., е присъдила обезщетение, което не влиза в дисонанс с присъжданите за подобни случаи.

Третият въпрос е разрешен изцяло в съответствие с цитираната от касатора практиката. Лимитите по застраховка „Гражданска отговорност“ се явяват само спомагателен критерий при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди така, че то да е справедливо. Те са само една обща илюстрация на икономическата конюнктура към релевантния за делото момент – датата на ПТП. В решенията, на които се позовава касаторът, не е казано нещо различно. Ето защо, въпросът не покрива допълнителния селективен критерий, регламентиран в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В изложението липсва каквато и да е обосновка поради каква причина следва да бъде допуснат касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и на това основание не може да бъде осъществена позитивна селекция.

При липса на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК достъп до касация следва да бъде отказан.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и на основание чл. 81 ГПК и чл. 38 от Закона за адвокатурата на адвокат Г. следва да се присъдят разноски в размер на 1 179 лв., изчислени съобразно предвиденото в чл. 9, ал. 1, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 274/29.12.2021 г. по в. т. д. № 591/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, в частта, с която е отменено решение № 260033/17.03.2021 г. по т. д. № 236/2019 г. на Окръжен съд Хасково и „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на А. С. Т. сума в размер на 20 000 лв. над присъдените 16 000 лв.

ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг:Живот и Здраве“ АД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адвокат К. К. Г., с личен номер [ЕГН], сума в размер на 1 179 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.