Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Д. П. С. от [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 163 от 14.01.2020 г. по в. т. д. № 316/2019 г. на АС – Бургас в частта, с която съдът е оставил без уважение частната жалба на С. срещу определение № 1152/26.09.2019 г. по т. д.№ 517/2018 г. по описа на ОС – Бургас. С първоинстанционното определение е била оставена без уважение молбата му по чл.248 вр. чл.78 ал.5 ГПК за изменение на решението в частта разноските, чрез намаляване поради прекомерност на присъдените такива в полза на ответника[Фирма 1].Пето на АС – Бургас в посочената част е с характер на определение.

В частната касационна жалба се твърди, че атакуваното определение е неправилно, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се съображения за допустимост на възражението по чл.78 ал.5 ГПК, предявено за пръв път по реда на чл.248 ГПК, доколкото първоинстанционният съд не е докладвал в проведените публични съдебни заседания молбата на ответника с претенцията му за разноски, нито е приел приложените към нея доказателства за плащане, като ищецът е узнал за същата от постановеното решение. Изложени са и доводи, касаещи прекомерността на претендираното от ответника възнаграждение, предвид обстоятелствата, че същият е подал само отговор на исковата молба, без да изпраща представител при разглеждането на делото. Моли се обжалваното определение да бъде отменено и вместо него да се допусне изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, като присъдената в полза на[Фирма 1] сума за съответната инстанция да бъде намалена от 1 429.41 лв. на 609.41 лв.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното определение е основано на хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. В първата от тях са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че липсва съдебна практика и имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1/ Има ли задължение съдът да докладва в ОСЗ всяка постъпила писмена молба от страна по делото, засягаща правната – материална сфера на другата страна; Представлява ли съществено нарушение на съдопроизводствените правила недокладването по делото на писмена молба на страна, засягаща материалната сфера на другата страна в процеса; Нарушил ли е БОС принципът за равенство на страните в процеса, като не е докладвал молбата за разноски; налице ли е нарушение на принципа на служебното начало, когато съдът не е извършил процесуалните действия по докладване на молбата и доказателствата по нея, съответно не ги е допуснал по делото; 2/ Следва ли съдът, пред който в писмен вид е направено искане за присъждане на разноски, да сведе това искане до знанието на другата страна, както и да й предостави възможност за становище; 3/ Следва ли съдът да допусне с определение преди приключването на съдебното дирене доказателството “платежно нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение”, действащо като основание да се ангажира отговорността за разноски на другата страна; 4/ Каква е доказателствената тежест на документа “платежно нареждане”, доказващо заплатено адвокатско възнаграждение в случай, че същото не е прието от съда и допустимо ли е съдът да се позове на него при определяне размера на разноските; 5/ Какво е значението на представените от страните книжа, неприети по делото като доказателства; 6/ При съществуващото законодателство, следва ли да се приеме, че ответната страна следва да понесе отговорността за разноските по правилата на чл.78 ГПК в случай, че съдът не е свел до знанието му претенцията за разноски; 7/ Кой е крайният момент, при който страната, в чиято тежест са възложени разноските по делото, може да направи възражение за прекомерност на разноските, в случаите, когато съдът не е докладвал направено писмено искане на ответната страна. Частният касатор сам е обобщил поставените въпроси така: 1/ Длъжен ли е съдът да докладва всяка молба на страна в процеса, засягаща материалноправната сфера на другата страна и по която съдът задължително се произнася с решението си, както и 2/ Недокладването на молба от страна, засягаща материалноправната сфера на другата страна в процеса, съществено процесуално нарушение ли е.

Отделно се излага, че в атакуваната част въззивното решение е очевидно неправилно, т. к. разпоредбите на чл.7, чл.8, чл.78 и чл.248 ГПК са приложени в техния обратен смисъл.

Ответникът по частната касационна жалба, чрез процесуалния си пълномощник, е подал отговор, който не е относим към предмета на спора.

За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:

Частната касационна жалба е подадена в законоустановения срок по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирано лице и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен акт, поради което е допустима.

За да постанови обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е възприел съображенията на ОС – Бургас за неоснователност на искането по чл.248 ГПК, поради това, че възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не е било направено до приключване на делото в първата инстанция, което е в съответствие с трайно установената съдебна практика по чл.274 ал.3 ГПК, съответно цитирана.

Настоящият съдебен състав намира, че липсват основанията на Закон за допускане на исканото касационно обжалване. Формулираните от частния касатор въпроси не са обсъждани и съобразявани от въззивния съд при формиране на правораздавателната му воля /това е друг вид процесуално нарушение, във връзка с което не се поставят правни въпроси/. Дори обаче да се приеме, че същите имат значение за изхода от спора, съобразно общото селективно изискване на чл.280 ал.1 ГПК, не се доказва наличието на поддържаното факултативно основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК – разрешаването им да има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Смисълът на последното е изяснен в т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., като доводът, че по формулираните въпроси липсва съдебна практика сам по себе си не обуславя приложение на разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. В случая не се касае за новосъздадени правни норми, чието прилагане да се нуждае от тълкуване, нито е настъпила промяна в обществените отношения, налагаща нов прочит на закона.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК – конкретните твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения не са равнозначни с прилагане на закона contra legem, както претендира частният касатор, а попадат в хипотезата на чл.281 т.3 ГПК и не са релевантни за етапа по селекция на касационните жалби. Освен това не е налице изискването очевидната неправилност да следва пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, доколкото приетото от въззивния съд изцяло съответства на установената съдебна практика във връзка с чл.78 ал.5 ГПК.

По изложените съображения, исканият достъп до касационен контрол следва да бъде отказан. Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 163 от 14.01.2020 г. по в. т. д. № 316/2019 г. по описа на АС – Бургас /с характер на определение/ в частта по чл.248 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: