Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Д. И. И. против Заповед УО-040/28.02.1992 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 224, с която е уволнен и зачислен в запаса, считано от 01.03.1992 г. В молба-уточнение жалбоподателят навежда доводи за нищожност и на Заповед 202/30.08.1991 г. на началника на Военен факултет в частта й по т. 3 и на Заповед 52/1991 г. на министъра на отбраната в частта й по т. 3. Жалбоподателят иска да бъде прогласена нищожността на цитираните от него заповеди като издадени от некомпетентни лица и при липса на предмет. Подробни съображения в подкрепа на оплакванията и исканията си излага в жалбата, молба-уточнение и писмени бележки. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът - министърът на отбраната, чрез процесуалния си представител, изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният административен съд, пето отделение, намира, че оспорването е процесуално допустимо като подадено от заинтересована страна, след срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, но само с доводи за нищожност, а разгледано по същество е неоснователно по следните съображения:

Настоящият съдебен състав намира, че оспорването на Д. И. Д. с доводи само за нищожност е допустимо, защото обстоятелството, че действащият към датата на издаване на оспорените заповеди, Закон за всеобщата военна служба в Народна република България (ЗВВСНРБ отм. не е предвиждал изрично обжалване на индивидуалните административни актове, издадени във връзка с кадровата окомплектовка на въоръжените сили, не ограничава правото на жалба, което е регламентирано в чл. 120 от Конституцията на Р. Б..

ЗВВСНРБ отм. е обнародван в Изв., бр. 13 от 14.02.1958 г. и е действащ закон до влизане в сила на Закона за отбраната и въоръжените сили на Р. Б. (ЗОВСРБ отм. на 27.02.1996 г. Установената съдебна практика по приложение на ЗВВСНРБ отм. не е съобразена с...