Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. В. срещу решение №2225 от 09.10.2019г., постановено по в. гр. д.№5928/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в., с което е обезсилено решение №4759 от 13.07.2018г. по гр. д.№32/2012г. на СГС, ГО, І-4 с-в., и с което е прекратено производството по делото.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради неговата необоснованост. Твърди се, че по делото е безспорно установено, че с влязло в сила съдебно решение е прогласена нищожността на извънсъдебното споразумение, сключено на 15.04.1998г. между адвокат А.К. и ЗПАД „Булстрад“, въз основа на което шест дни по-късно адвокат К. (като пълномощник на И. В.), е направила отказ от иска по гр. д.№3085/1995г. на СГС, І-г отд. Според касатора доколкото отказът от иска е базиран на прогласеното по-късно за недействително извънсъдебно споразумение, самият отказ се явява негоден правен инструмент да формира сила на пресъдено нещо по спора чрез финалното определение за прекратяване на производството по гр. д.№3085/1995г. на СГС. Отделно се сочи, че ответникът в настоящото производство „Д. Г АЗД“ не попада в кръга на лицата, спрямо които се разпростират субективните предели на СПН, произтичаща от прекратителното определение по гр. д.№3085/1995г. на СГС, като се излагат доводи, че българското застрахователно дружество единствено е представлявало чуждия застраховател „Д. Г АЗД“ по системата „Зелена карта“. Акцентира се, че процесуалният субституент е носител на правото на иск, но не и на спорното материално право, поради което сключвайки процесната извънсъдебна спогодба, същият е действал неправомерно, засягайки чужда правна сфера. Претендира се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените от И. В. искове.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанието по по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като е формулиран следния процесуалноправен въпрос, който според касатора е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „Разпростират ли се субективните предели на СПН спрямо носителя на материалното право, засегнато от спора, когато процесуалният субституент е ответник по делото, приключило с определение за прекратяване на производството поради отказ от иска в резултат на сключена извънсъдебна спогодба между субституента и ищеца, засягаща спорното материално право и когато същата тази спогодба е обявена за недействителна – нищожна с влязло в сила друго съдебно решение“.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Д. Г. А Застрахователно Дружество“ – Р. Г, в което се твърди, че не е налице сочената от касатора предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно се излагат съображения в подкрепа на тезата, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендират се разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е обезсилил решение №4759/ 13.07.2018г. по гр. д.№32/2012г. на СГС, ГО, І-4 с-в., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от И. И. В. против „Д. Г. А Застрахователно Дружество“ искове по чл.349, ал.2 ЗЗД отм. вр. чл.45 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на 700 000 щ. д. за причинените на ищеца неимуществени и имуществени вреди и пропуснати ползи, претърпени в резултат на ПТП, станало на 20.06.1992г. С въззивното решение е прекратено производството по делото.

Въззивният състав е посочил, че предявените искове са за присъждане на обезщетение за имуществените и неимуществените вреди от произшествие, настъпило на 20.06.1992г. на главен път София-Кулата, причинено виновно от водача на т. а “Волво” с рег.№ NAP 96 88 Н. К., застрахован по застраховка „Зелена карта“ №391686-5005488500094, издадена от Застрахователна компания „Д. Г“ като исковете са насочени пряко срещу застрахователя на делинквента. Съдът е отразил като безспорни между страните следните обстоятелства: 1) за защита на същите субективни права, произтичащи от същото събитие, от ищеца В. е бил предявен друг иск за репариране на вредите, но срещу „Автомобилно застраховане - МИК“ АД, в качеството на Национално бюро по системата „зелена карта“, по който иск е било образувано гр. д.№3086/1995г. на СГС, производството по което е приключило с отказ от иска, 2.) преди извършването на това разпоредително процесуално действие с предмета на спора, от името на ищеца, е било постигнато извънсъдебно споразумение, по което на пълномощника му са били изплатени 47 000 ДМ, 3.) споразумението е прогласено за нищожно със съдебно решение, влязло в сила на 16.09.2010г., тъй като пълномощното от 07.05.1995г., въз основа на което то е било постигнато, не е било подписано от ищеца. В обжалваното решение е прието за безспорно, че пълномощното от 30.05.1995г., с което ищецът В. е дал на процесуалния си представител правата да го представлява по делото, включително да прави отказ от иска, е било действително, поради което според съда правните действия на представителя по направения отказ от иска, по който е било образувано гр. д.№ 3086/1995г., се явяват извършени в кръга на така дадените му правомощия и са рефлектирали в правната сфера на представлявания.

При тези данни въззивният състав е приел, че изводът на първоинстационния съд, че предявените искове са допустими, тъй като чуждия застраховател не е правоприемник на страната по предходно заведеното дело [Фирма 3], е неправилен. За да обезсили решението на СГС като недопустимо и да прекрати производството поради недопустимост на исковете, съдът се е позовал на разясненията, дадени в т. І, 2 „б“ от ППВС №7/1977г., където е посочено, че по силата на участието в Лондонската типова конвенция от 1953г., „Булстрад“ е определен като единствен представител на България в системата „Зелена карта“ на всички участници за настъпилите на българска територия непозволени увреждания, причинени на местни лица от застраховани чуждестранни водачи на моторни превозни средства като заради това му качество „Булстрад“ е пасивно легитимирано да участва пред съдилищата по всички дела, заведени от местни лица срещу чуждестранни застрахователи, без да е необходимо тяхното конституиране и призоваване като страни.

Апелативният състав е посочил, че същественото в случая е, че като единствен представител пред международните застрахователни организации, „Булстрад“ АД (от своето учредяване до 1990г., по-късно – „Автомобилно застраховане МИК“ АД до 1996г., впоследствие – отново „Булстрад“ ЗПАД, а понастоящем – Националното бюро на българските автомобилни застрахователи), се явява процесуален субституент на чуждестранния застраховател в процесите, водени пред националните съдилища по исковете, заведени по повод настъпило на територията ни застрахователно събитие по вина на застрахован водач с валидно издаден сертификат „Зелена карта“. Според съда при тази нетипична процесуална легитимация по време на образуване на предходния процес, „МИК“ АД отговаря по иска без да е страна по спорното материално правоотношение и заема качеството на страна вместо нея като в това си качество дружеството не само следва задължително да участва в процеса, но и да плати обезщетението, което съдът определи, като с извършването на плащането за него възниква правото на възстановяване на всичко платено. Въззивният състав е приел, че тази субституция е от вида на процесуалната суброгация, тъй като произтича пряко от нормативната уредба, регламентираща дейността на представителите по системата „Зелена карта“.

Въззивният състав е посочил, че в случая страната по спорното отношение понася последиците от воденето на делото и е обвързана от силата на пресъдено нещо като в тази връзка в резултат на отказа от иска, направен в рамките на предходно образуваното гр. д.№3086/1995г., на СГС, спорът е станал непререшаем, както по отношение на ищеца, така и по отношение на ответното застрахователно дружество „Д. Г“, макар че последното не е участвало в делото лично, а чрез Националното (представително) Бюро по международната застраховка „гражданска отговорност“ от системата „Зелена карта“. Според съда понятието „представител“ в случая не се употребява в смисъла, вложен в чл.28, ал.4 ГПК, чл. 30, ал.1 ГПК и чл. 32 ГПК, съответно – не визира законния или договорния представител, а по-скоро фигурата на procurator-а, чиито аналог във вътрешното законодателство е именно институтът на процесуалната субституция. В заключение въззивният състав е обосновал извода, че предявявайки иска си по предходното, прекратено поради отказ дело, ищецът е упражнил правото си на иск и срещу чуждестранния застраховател и поради формираната сила на пресъдено нещо и спрямо него, той не може да бъде пасивно процесуално легитимиран да отговаря и по новопредявения иск.

Настоящият състав намира, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не покрива общия селективен критерий за по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване въпросът: „Разпростират ли се субективните предели на СПН спрямо носителя на материалното право, засегнато от спора, когато процесуалният субституент е ответник по делото, приключило с определение за прекратяване на производството поради отказ от иска в резултат на сключена извънсъдебна спогодба между субституента и ищеца, засягаща спорното материално право и когато същата тази спогодба е обявена за недействителна – нищожна с влязло в сила друго съдебно решение“. На първо място следва да се има предвид, че по начина по който е формулиран, въпросът се припокрива с твърденията в касационна жалба за необоснованост на въззивното решение, т. е въпросът е относим към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се отбележи, че разгледан в своята цялост, поставеният от касатора въпрос не е обусловил решаващата воля на съда по смисъла на разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК и не е значим за правния спор. Въззивният състав (аналогично на първата инстанция), не е обсъждал допустимостта на исковите претенции и респ. наличието или липсата на сила на пресъдено нещо на определението за прекратяване на производството по гр. д.№3086/1995г. на СГС с оглед прогласяването по съдебен ред за нищожно на извънсъдебното споразумение от 15.04.1998г. Както бе посочено по-горе, апелативният състав е приел, че с направения от процесуалния представител на ищеца отказ от иска по гр. д.№3086/1995г. на СГС, е постановено валидно определение за прекратяване на производството, ползващо се със сила на пресъдено нещо, тъй като пълномощното от 30.05.1995г. за адвокат К. е действително. Въззивната инстанция се е произнесла по допустимостта на претенциите, предмет на настоящото производство, отчитайки единствено правното значение на процесуалното представителство (субституция или суброгация), осъществено от „МИК“ АД по силата на ПМС №155/31.08.1961г. и разясненията, дадени в т. І, 2 „б“ от ППВС №7/1977г. В тази връзка въпросът за субективните предели на СПН на определението за прекратяване на производството по гр. д.№3086/1995г. на СГС, не е решен от въззивния съд в контекста, в който е формулиран въпроса на касатора, а именно – че влязлото в сила решение за прогласяване нищожността на извънсъдебната спогодба обуславя невалидност на направения отказ от иск, което от своя страна изключва наличието на сила на пресъдено нещо на определението за прекратяване на производството.

Непосочването на правен въпрос от значение за изхода за делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това поставеният от касатора въпрос, включващ в себе си конкретиката на спора ( че процесуалният субституент е бил ответник по дело, приключило с определение за прекратяване на производството поради отказ от иска в резултат на сключена извънсъдебна спогодба, която е обявена за нищожна), не може да бъде характеризиран като въпрос от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съобразно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по т. д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК.

Не следва да се присъждат разноски в полза на ответното дружество за касационната инстанция, тъй като не са представени доказателства за тяхното извършване. В приложения към отговора на касационната жалба списък за разноските на дружеството по чл.80 ГПК е отразено, че към него се прилагат заверени копия от фактура и преводно нареждане за заплатено адвокатско възнаграждение, каквито реално не са представени по делото до датата на провеждане на закритото заседание по чл.288 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2225 от 09.10.2019г., постановено по в. гр. д.№5928/2018г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: