- 14 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3864

гр. София, 30.07.2025 година.

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 27.11.2024 (двадесет и седми ноември две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3465 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5968/17.06.2024 година, подадена по пощата на 14.06.2024 година, от П. Я. А. и касационна жалба с вх. № 5165/23.05.2024 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. двете против решение № 90/30.04.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 472/2023 година.

С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Бургас е изменил първоинстанционното решение № 673/08.06.2023 година на Окръжен съд Бургас, постановено по гр. д. № 2142/2022 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на П. Я. А. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие на неоснователно обвинение в извършване на престъпление, за което е бил оправдан, заедно със законната лихва върху сумата за периода 07.12.2019 година-07.12.2022 година в размер на 3047.22 лева и законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска-09.12.2022 година до окончателното изплащане, като за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 40 000.00 лева за главница и за разликата над уважения размер до претендирания такъв от 12 189.86 лева за законна лихва за периода 07.12.2019 година-07.12.2022 година исковете са отхвърлени като неоснователни.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Бургас, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Поискано е същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на П. Я. А. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба П. Я. А. не е подал отговор на същата, но предвид това, че е подал касационна жалба срещу отхвърлителната част на въззивното решение, трябва да се счете, че я оспорва.

В подадената от П. Я. А. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 40 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Бургас е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, П. Я. А. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б. не е подал отговор на същата, но предвид подадената от негои касационна жалба срещу осъдителната част на решението, трябва да бъде прието, че я оспорва.

Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 15.05.2024 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 5165/23.05.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

П. Я. А. е бил уведомен за обжалваното решение на 25.05.2024 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 5968/17.06.2024 година, като е подадена по пощата на 14.06.2024 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Апелативен съд Бургас е изложил съображения, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, Държавата отговаряла за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъдело оправдано. Въззивният съд намирал за доказано по делото наличието на всички изискуеми предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата за репариране на причинените вреди на П. Я. А.–същият бил привлечен като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 283а, т. 1, във връзка с чл. 282, ал. 2, във връзка с ал. 1 от НК; обвинението било повдигнато пред съд; с влязла в сила присъда № 64/28.03.2016 година, постановена по н. о. х. д. № 257/2015 година по описа на Окръжен съд Бургас, А. бил оправдан по повдигнатите му обвинения; за него били настъпили имуществени и неимуществени вреди вследствие на проведеното наказателно преследване. Отговорността на държавата била обективна, безвиновна, тъй като отговаряла и при липса на проявена вина на съответното длъжностно лице (чл. 4 от ЗОДОВ). Спорно по делото било настъпили ли са за П. Я. А. твърдените от него вреди в личен и в професионален план, в какъв размер, налице ли била пряка причинно-следствена връзка между вредите и незаконното обвинение за извършените престъпления. Спорно на последно място било, налице ли било основанието по чл. 5 от ЗОДОВ за освобождаването на Прокуратурата на Р. Б. от отговорност или за намаляване на обезщетението на А. за вреди. При установяване на обема на понесените от последния неимуществени вреди, определени от съда по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД при съобразяване на изброените в т. II от ППВС № 4/23.12.1968 година конкретни обективно съществуващи обстоятелства, въззивният съд констатирал, че в случая П. Я. А. бил привлечен като обвиняем за престъпления от общ характер по чл. 283а, т. 1, във връзка с чл. 282, ал. 2, пр.1 и пр. 2, във връзка с ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от НК, за което било предвидено наказание лишаване от свобода от три до десет години, глоба от три до пет хиляди лева и лишаване от права-лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Наказателното преследване срещу П. Я. А. от привличането му като обвиняем на 08.11.2013 година до окончателното приключване на съдебната фаза с влизането в сила на оправдателната присъда на Окръжен съд Бургас на 14.12.2017 година, било продължило около 4 години и 1 месец, което въззивният съдебен състав също както и първоинстанционния съд, приемал, че било в рамките на разумния срок, още повече, че съдебното производство било преминало два пъти през въззивен контрол, и веднъж през касационен. На следващо място въззивният съд отчитал обстоятелството, че независимо от това, че по повдигнатото против А. обвинение се предвиждало наказание лишаване от свобода от 3 до 10 години, срещу него не били предприети мерки за неотклонение или други мерки за процесуална принуда. Преценявайки интензитета и продължителността на преживените от П. Я. А. душевните болки, страдания и неудобства на пострадалия-в личен и професионален план, въззивният съд съобразявал приетото в съдебната практика, че при обикновеното засягането на неимуществени права (право на свободно развитие на личността, право върху телесния и духовния интегритет, право на чест, право на име, право на фирма, право на личен живот, право на изображение и други), пострадалият не следвало да доказва всяко свое негативно изживяване и поради което съдът трябвало да определи обезщетението по справедливост. Независимо от това въззивният съдебен състав приемал за доказано от събраните гласни доказателства, че в резултат от наказателното преследване, А. се бил променил, бил притеснен за себе си и за близките си, бил огорчен и обиден от промененото отношение на хората към него. Тревогите и притесненията се били отразили негативно и на здравословното и на психичното му състояние-започнал да вдига кръвно налягане, страдал от безсъние, станал раздразнителен и нервен, започнал да пие хапчета за кръвното налягане и за успокояване на нервите. Въззивният съд приемал за доказано, че в продължение на четирите години наказателно преследване А. бил изпитвал притеснение и несигурност и неизвестността от това какъв щял да бъде крайният резултат от наказателното производство срещу него. Този извод на съда не се променял от изявленията на П. Я. А. през медиите, че бил невинен и вярвал в българския съд, както и от спокойното му поведение пред медиите. Въззивният съд споделял изводите на първоинстанционния съд, че било нормално и житейски логично А. да бил преживял психически притеснения и страх от вмененото му чувство за вина и предприетата наказателна репресия срещу него, особено предвид заеманата от него висока обществена позиция до този момент. В случая съдът отчитал, че към момента на повдигане на обвинението и на наказателното преследване А. бил публична личност, бил е кмет на [населено място] в продължителен период от време (от 2002 година до 2011 година), ползвал се бил с авторитет сред съгражданите си, поради което наказателното производство срещу него било накърнило доброто му име и в професионален аспект. При преценка на негативното отражение на проведеното срещу А. наказателно преследване върху професионалната му реализация обаче въззивният съд отчитал, че за обема на настъпилите вреди в голяма степен били допринесли и други обстоятелства. Въззивният съд намирал за недоказано твърдението на А., че ниската избирателна подкрепа за него на местните избори през 2015 година, била резултат от (или единствено от) повдигнатото обвинение и проведеното наказателно производство. От показанията на свидетеля Д. се установявало, че слухове за разрешена от П. Я. А. сделка през 2005 година за продажба на имот на цена по-ниска 14 от общоприетата, се били разпространявали още преди привличането на същия като обвиняем, т. е. в града този случай бил обсъждан още преди да се разгласи наказателното преследване срещу А.: „след това отново се разнесе из Ц. 2013 година-2014 година и до такава степен започна да се раздухва, това повлия на кандидатирането му за кмет“. Същият свидетел твърдял, че „раздухването на въпросната сделка“ било извършено от политическите опоненти на П. Я. А. абсолютно съзнателно, тъй като нямали други аргументи против него. Въззивният съд отчитал и обстоятелството, че П. Я. А. бил обект и на предходно наказателно преследване за друго деяние, извършено през 2004 година, по което му било наложено административно наказание. На последно място, спад в изборните резултати на А. в сравнение с местните избори през 2007 година бил налице още на местните избори през октомври 2011 година, т. е. преди привличане му като обвиняем. Прокуратурата на Р. Б. не можела да носи отговорност за медийното отразяване на наказателното преследване срещу А., тъй като в случая нямало данни това медийно отразяване да било инициирано от представители на прокуратурата. По тези съображения въззивният съдебен състав приемал, че справедливо за репариране на претърпените от П. Я. А. неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от посоченото наказателно преследване, било обезщетение в размер на 10 000.00 лева като при определяне на този размер въззивният съд съобразявал и икономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите. Съдът намирал за неоснователно позоваването на Прокуратурата на Р. Б. на разпоредбата на чл. 5 от ЗОДОВ. Възражението по чл. 5 от ЗОДОВ в отговора на исковата молба било обосновано с изявление от страна на адвоката на П. Я. А. в статия през 2016 година: „Дори да признаем, че има превишаване на правата и нарушение на служебните задължения, категорични сме, че от това не са настъпили вредни последици за [община]“, както и с приетото в мотивите на наказателния съд, че с действията си по сключване на договора от 16.09.2005 година за продажба на придаваемите се 424.00 м2

, без за това да било имало взето решение на Общинския съвет Ц., А. от обективна страна бил осъществил изпълнителното деяние по чл. 283а, т. 1, във връзка с чл. 282 от НК. За да било налице основание по чл. 5, ал. 1 от ЗОДОВ да не се дължало обезщетение на пострадалия, увреждането следвало да било причинено поради негова изключителна вина или той виновно да бил допринесъл за настъпването му. В случая не се установявало недобросъвестно поведение на П. Я. А., вследствие на каквото единствено да се било стигнало до повдигането на обвинение като направени неистински признания за извършване на престъпленията или умишлено въвеждане в заблуждение на органите по разследването за обективно съществуваща престъпна обстановка с цел да бъдат прикрити определени обстоятелства или лица, с оглед и на възприетото от наказателния съд при окончателното произнасяне. Изявленията на защитника на А. пред медии на първо място не можели да ангажират последния и на второ били направени години след повдигане на обвинението срещу ищеца. Приетото от наказателния съд в мотивите му досежно осъществяване от страна на А. от обективна страна било на изпълнителното деяние по чл. 283а, т. 1, във връзка с чл.282 НК, също не установявало такива действия, с които той бил причинил увреждането поради изключителна своя вина. Освен това, съгласно приетото в съдебната практика съпричиняването по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ не можело да се извежда от друга правна оценка на фактите, дали основание на разследващите органи да квалифицират действията на обвиняемия като състав на извършено от него престъпление по НК. ВКС приемал, че действия или бездействия на лицата разследвани във връзка с обвинение можели да са недобросъвестни в гражданскоправен смисъл, морално укорими според утвърдени в обществото разбирания, да били административно нарушение или деликт, но това не означавало, че с осъществяването им гражданинът имал принос в това да бъде обвинен, ако не бил извършил престъпление. При повдигане на обвинение Прокуратурата на Р. Б. носела пълна отговорност престъпленията да бъдат различавани от други укорими действия. Когато при подлежащо единствено на друга правна санкция, или неподлежащо на правна санкция поведение, спрямо лицето бъдело предявено незаконно обвинение, това не водело до прилагане на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ. Затова искането за освобождаване на Прокуратурата на Р. Б. от отговорност или за намаляване на дължимото обезщетение било неоснователно. Поради това, въззивният съд намирал иска за неимуществени вреди за основателен и доказан до размера от 10 000.00 лева, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата. В останалата част до предявения размер от 40 000.00 лева искът за неимуществени вреди бил неоснователен. С оглед приетото по отношение на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, дължимата върху това обезщетение законна лихва за периода от 07.12.2019 година до 07.12.2022 година, изчислена на основание чл. 162 00 ГПК с помощта на calculator.bg, била 3047.22 лева.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е поискала въззивното решение на Апелативен съд Бургас като е изложила твърдения, че крайният извод на въззивния съд за необходимост от репариране на понесените от А. неимуществени вреди със сумата от 10 000.00 лева, се явявал незаконосъобразен и необоснован, което обуславяло наличието на пороците, формулирани в текста на чл. 281 т. З от ГПК. Предмет на касационното обжалване по подадената от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба се явявал самият присъден размер на обезщетението, който била силно и необосновано завишен и не съответствал като еквивалент на действителните неимуществени вреди, претърпени от А.. Обезщетението трябвало да удовлетворява изискването за справедливост и съразмерност при съпоставянето му с други случаи, при различни по степен на тежест вреди, да било възможно за по-тежките случаи да се присъдело по-високо обезщетение, а за по-леките случаи - по-малко. Присъденото в конкретния случай обезщетение се явявало в противоречие с практиката на ВКС и не било съобразено с икономическия стандарт на живот в страната. С оглед законовия принцип, че на обезвреда подлежали само онези вреди, които били пряка и непосредствена последица от настъпване на обстоятелствата по фактическите състави, предвидени с разпоредбите на чл. 2 ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ, то конкретния размер на обезщетението за понесени неимуществени вреди се определял: от тежестта на престъплението, за което било повдигнато обвинение; продължителността на незаконното наказателно преследване; интензитета на взетите спрямо обвиняемото лице мерки за процесуална принуда; броя и продължителността на процесуалните действия, извършени с негово участие; начинът, по който това обвинение се било отразило върху пострадалия с оглед личността му и начина му на живот; последиците от това върху професионалната, социалната и житейска реализация на пострадалото лице, както и доброто му име в обществото, в т. ч. и върху личната му емоционална сфера, здравословно състояние и други фактори. В конкретния случай Апелативен съд Бургас не се бил съобразил изцяло с изложените принципни условия, определящи размера на обезщетението за всеки отделен случай. Съдът не бил определил паричния еквивалент на претърпените неимуществени вреди, съобразно икономическия растеж и стандарта на живот към датата на увреждането. Безспорен бил фактът, че на П. Я. А. не била взета мярка за неотклонение или каквато и да е друга мярка за процесуална принуда. По никакъв начин не била ограничена личната му свобода и правото му на придвижване. Същият бил привлечен в качеството на обвиняем за едно престъпление. Наказателното производство срещу него се било развило в разумен срок по смисъла на чл. 6 от ЕКЗПЧОС-продължило било 4 години, от привличането му като обвиняем на 08.11.2013 година до окончателното приключване на съдебната фаза с влизане в сила на оправдателната присъда на 14.12.2017 година, като съдебното производство било преминало два пъти през въззивен контрол, и веднъж през касационен. Следвало да се има предвид и обстоятелството, че още на първа инстанция, 1 година и 4 месеца след привличането на А. като обвиняем, той бил оправдан, което житейски логично, не можело да не се отрази позитивно на цялостното му емоционално състояние и увереността му, че не бил извършил деянието, за което е обвинен. Интензитетът на извършените процесуални действия с участието на А. не бил завишен и обосновавал значително намаляване размера на присъденото обезщетение. Прокуратурата на Р. Б. не можела да носи отговорност за медийното отразяване на наказателното преследване срещу А., тъй като нямало данни това медийно отразяване да е било инициирано от представители на прокуратурата. Последната не можела да бъде държана отговорна за неустановени като източник и време на разпространение и съдържание „слухове“, които били доказателствено необезпечени. Доказателства за претърпени от А. вреди извън обичайните не били събрани по делото. Не били налице доказателства за трайни негативни последици върху психическото и физическо състояние на същия, като резултат от воденото срещу него наказателно производство. Към момента на започване и приключване на наказателното преследване, А. бил на възраст, която предполагала по-висока устойчивост към стреса с оглед заеманата обществена позиция и натрупания житейски опит. Евентуалното проявление на някакви проблеми в емоционалното му състояние било възможно да се дължи на житейски обстоятелства, извън действията на Прокуратурата на Р. Б. По делото липсвали други доказателства освен гласните-показания на съпругата на А.-г-жа Р. и близък негов приятел-г-н Д., за възникнали здравословни проблеми в резултат на проведеното наказателно преследване спрямо него. Липсвали писмени доказателства в тази насока, както и становище на медицинско лице, което разполагало със специални знания и било компетентно да заключи дали са били на лице твърдените здравословни проблеми у А. през инкриминирания период и ако са били, каква е причината за възникването им.. В случая следвало да се приеме, че не са налице негативни психоемоционални преживявания на А. с интензивност, по-голяма от обичайните, свързани с процесното обвинение. Затова била налице ниска степен на увреждане на правата му, поради размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 10 000.00 лева бил завишен и не съответствал на съдебната практика по други подобни дела. Наличието на твърдените по подадената от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба пороци били свързани именно с констатирани противоречия на произнасянето на Апелативен съд Бургас с практиката на Върховния касационен съд във връзка с решаване на посочените правни въпроси, което пък от своя страна обуславяло наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В касационната жалба и изложението към нея се прави позоваване на противоречие на въззивното решение с т. ІІ на ППВС № 4/23.12.1968 година и т. 11 на ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, както и на решение № 358/06.01.2015 година, постановено по гр. д. № 2026/2014 година и решение № 253/27.10.2016 година, постановено по гр. д. № 457/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Въз основа на това се твърди, че обжалваното въззивно решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както било направено с определение № 1/04.01.2010 година, постановено по гр. д. № 78/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 872/03.07.2014 година, постановено по гр. д № 2026/2014 година и определение № 70/19.01.2017 година, постановено по гр. д. № 3070/2016 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. Я. А. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това кои са критериите съобразно принципа на справедливост, установен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и длъжен ли е въззивния съд да обсъди и да извърши преценка в мотивите на решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение? за това задължен ли е съдът при постановяване на решението да извърши преценка на всички относими доказателства и доводи на страните и да изложи мотиви по тях? за това принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага ли съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определените от съдилищата размери в аналогични случаи? и за това наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дело със сходни факти нарушава ли принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД?. Към всеки един от така поставените от А. въпроси в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са изброени множество решения на ВКС, на които според касатора обжалваното въззивно решение противоречи, поради което според него са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

От съдържащите се в изложението на Прокуратурата на Р. Б. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърдения може да бъде направен извод, че се касае до оплаквания за неправилност на въззивното решение, които по съществото си представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не до правни въпроси, които могат да послужат като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с оглед на указанията по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. От тези твърдения преценени във връзка с приложената към изложението на Прокуратурата на Р. Б. практика може да бъде направен извод, че ако евентуално има поставен правен въпрос, то той би бил свързан с критериите за приложението на чл. 52 от ЗЗД, поради което би се припокривал с първия от поставените в изложението на П. Я. А. правни въпроси.

Настоящият съдебен състав намира, че по поставения в изложението на П. Я. А. правни въпроси обжалваното решение на Апелативен съд Бургас е съобразено с установените от закона и доразвити в съдебната практика задължения на съда при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като въз основа на това посочи кои от твърденията, доводите и възраженията на страните в производството приема за доказани и кои не. При това обсъждане съдът не следва да дава предимство на едни доказателства пред други, освен ако това не е законово установено, или пък да игнорира такива, а при наличието на противоречиви доказателства да посочи на кои от тях дава вяра и кои не възприема, както и какви са причините за това. Тази дейност на съда задължително следва да намери израз в мотивите към постановеното по спора решение, тъй като същите съдържат информацията за това как съдът е достигнал до изводите си по съществото на спора, която пък дава възможност както на страните да организират защитата на правата си при евентуалното обжалване на решение, така и на въззивната или касационната инстанция да извършат проверка на решаващата дейност на съда.

Във връзка с поставения в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос относно приложението на чл. 52 от ЗЗД трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Бургас разрешение на същите сегашния състав на ІV г. о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението.

Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Бургас е достигнал до извода, кои от претендираните от П. Я. А. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и кои не, като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса относно приложението на чл. 52 от ЗЗД.

П отношение на третия и четвъртия от поставените от П. Я. А. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси е прието, че понятието справедливост не е абстрактно такова, а представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този размер обаче не е поставен в зависимост от субективното разбиране на увреденото лице, за това кое обезщетение е справедливо, а е в зависимост от възприетото в обществото разбиране за това. Това общоприето изискване налага при сходни случаи (при сходство във фактическия състав за възникване на отговорността) определяния за всеки от тях размер на обезщетението да не се различава съществено от останалите. Във връзка с това в мотивите на раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година е посочено, че посочването в мотивите към присъдите и решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без да се изтъкват обстоятелствата, които обосновават присъдения размер, представлява нарушение на чл. 52 от ЗЗД. Същото довежда до противоречива практика относно размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените суми по различни дела за съвсем сходни случаи, които различия не всякога могат да бъдат коригирани от второинстанционния съд. По този начин е обосновано, че изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД съдържа в себе си и изискването размерът на обезщетението за неимуществени вреди да не се различава съществено от този определен в други сходни случаи, като обратното представлява нарушение на закона. Затова, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдилищата са длъжни да съобразяват съдебната практика по други сходни случаи. Дали дадени случаи са сходни е въпрос на конкретна преценка, но използвания в ППВС 4/23.12.1968 година израз „съвсем сходни случаи“, сочи на това че сходството трябва да е значително, т. е. в повечето от елементите на фактическия състав, представляващ основанието за възникване на отговорността. При това следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Именно затова за да се приеме, че определения в един случай размер на обезщетението се дължи и в друг случай, сходството между тях трябва да е значително-в преимуществената част от елементите на фактическия състав. За да може да се направи преценка дали това е така тези случаи трябва да бъдат посочени в хода на производството пред инстанциите по съществото на спора, за да може всяка от страните да изложи съображенията си във връзка със сходството или липсата на такова. По начало съдът не е длъжен да навежда доводи в полза на която и да е от страните в производството, включително и за това дали са налице сходни случаи, но ако са му известни такива и приеме, че трябва да се съобрази с тях, трябва да уведоми страните за това. В случая сходните случаи са посочени в касационната жалба и в изложението към нея.

С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 90/30.04.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 472/2023 година по подадените против него от П. Я. А. касационна жалба с вх. № 5968/17.06.2024 година и от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 5165/23.05.2024 година, поради което такова не трябва да се допуска.

Предвид изхода на делото разноските на страните следва да останат така както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 90/30.04.2024 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 472/2023 година.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.