Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 65011/06.07.2020 г. на Държавата, представлявана от министъра на финансите, подадена чрез юрисконсулт В. Б., срещу въззивно решение № 2284/21.04.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3570/2019 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 449853/13.07.2018 г., постановено по гр. д. № 1324/2017 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която Държавата е осъдена да заплати на „ЕКСТИИМ ГРУП“ ЕООД, на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ, сумата от 17 791,70 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от реализиране на приход от цена на произведена електрическа енергия в периода 01.01.2014 г. – 09.08.2014 г., настъпили вследствие действия на народни представители от 42–рото Народно събрание, извършени на 04.12.2013 г. и изразяващи се в приемане на разпоредбата параграф 6, т. 2 и 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с който се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1 – 4, чл. 35в, ал. 1 – 3 и чл. 73, ал. 1–4 от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗЗД ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) /ЗЕВИ/, заедно със законната лихва върху главницата за периода от 10.01.2017 г. до погасяване на задължението, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 4745,70 лева – мораторна лихва за периода от датата, на която е удържана всяка сума до 30.12.2016 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1601,50 лева разноски по делото. С въззивното решение са отменени определение № 551543/03.12.2018 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, както и решение № 449853/ 13.07.2018 г. по гр. д. № 1324/2017 г. на Софийски районен съд, в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК сумата от 100 лева разноски по делото по неразгледаните евентуални искове, като вместо това въззивният съд е изменил първоинстанционното решение в частта за разноските и е осъдил Държавата да заплати на „ЕКСТИИМ ГРУП“ ЕООД още 300 лева разноски по делото в първата инстанция. В тежест на касатора са възложени и сторените от ищеца разноски във въззивна инстанция в размер на 615 лева.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.

В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1./ „Допустим ли е иск за непозволено увреждане срещу държавата по националното право за вреди, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни?“; 2./ „Допустим ли е иск за непозволено увреждане срещу държавата по националното право за вреди, за които се твърди, че са причинени от бездействието на Народното събрание да уреди правните последици по реда на чл. 22, ал. 4 от З. във връзка с обявяването на закон/законови норми за противоконституционни?“; 3./ „Разполага ли държавата с пасивна легитимация да отговаря като възложител по чл. 49, във връзка с чл. 45 от ЗЗД по иск за обезщетение за вреди, за които се твърди, че са извършени от народни представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност? Надлежният ответник по този иск следва ли да е Народното събрание?“; 4./ „Може ли държавата да отговаря за вреди по националното право, за които се твърди, че са причинени от законодателната дейност на народните представители/Народното събрание, във връзка с приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни и липсата на последващ акт по чл. 22, ал. 4 от З.?“; 5./ „Законодателната дейност и дейността на Народното събрание по чл. 22, ал. 4 от З. включват ли се в обхвата на т. н. „актове и действия“ по смисъла на чл. 7 от КРБ, за които държавата носи отговорност?“; 6./ „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от З.?“; 7./ „Отговаря ли държавата като възложител по смисъла на чл. 49 от ЗЗД на народните представители по иск за непозволено увреждане от действия на народните представители във връзка с осъществяваната законодателна дейност, състояща се в приемането на нормативни разпоредби обявени впоследствие за противоконституционни, и липсата на приемане на акт за уреждане на правни последици по реда на чл. 22, ал. 4 от З., като се има предвид, че народните представители се избират директно от народа?“; 8./ „Противоправни ли са действията на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на законови разпоредби, които впоследствие са обявени за противоконституционни, с оглед на правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ?“; 9./ „Нарушена ли е нормата на чл. 67, ал. 2 от КРБ с действията на народните представители/Народното събрание във връзка с приемането на разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ, които впоследствие за обявени за противоконституционни, с оглед на правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ?“; 10./ „Българската правна система познава ли деликтната отговорност, респективно налице ли е непозволено увреждане, при приемане на закони/законови норми, обявени впоследствие за противоконституционни, с оглед на правилото на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ?“; 11./ „Чл. 22, ал. 4 от З. вменява ли абсолютно задължение на органа, чийто акт е обявен за противоконституционен, да издаде последващ акт по реда на чл. 22, ал. 4 от З., за уреждане на правните последици, които са се развили и са приключили по време на прилагането на обявения за противоконституционен акт, или касае висящите, заварени отношения?“; 12./ „При обявяването на разпоредбите на точки 2 и 3 от § 6 от Заключителните разпоредби на Закон за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35в, ал. 1, 2 и 3 и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ за противоконституционни, останали ли са правни последици, които подлежат на уреждане по реда на чл. 22, ал. 4 от З.?“; 13./ „Разполагат ли народните представители/Народното събрание с правомощието да направят преценка по целесъобразност дали при обявяване на закон или законови норми за противоконституционни са останали последици, които следва да бъдат уредени по реда на чл. 22, ал. 4 от З. и по какъв начин следва да бъдат уредени тези последици или винаги дължат издаването на акт за уреждане на правни последици?“; 14./ „Може ли съдът по иск за непозволено увреждане да преценява дали народните представители/Народното събрание са извършили неправомерно действие като не са приели акт по чл. 22, ал. 4 от З. за уреждане на правните последици от обявен за противоконституционен закон/законови разпоредби?“; 15./ „В правомощията на гражданския съд ли е да направи преценка по смисъла на чл. 22, ал. 4 от З. за наличието на противоправни последици от приложението на закон, обявен за противоконституционен, в случай че Народното събрание не се произнесе по въпроса?“; 16./ „Отговарят ли по чл. 45 от ЗЗД народните представители, респективно отговаря ли по чл. 49 от ЗЗД държавата за това дали народните представители/Народното събрание не са издали акт за уреждане на правните последици от обявен за противоконституционен закон/законови норми по чл. 22, ал. 4 от З.?“; 17./ „Извършени ли са виновно по смисъла на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД действията на народните представители във връзка с приемането на закон/законови разпоредби, предвид последващото обявяване на тези закони/законови разпоредби за противоконституционни?“; 18./ „Характера на Народното събрание като колективен орган с възложени пряко от конституцията и народа функции счита ли се за обстоятелство, оборващо презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД във връзка с действията по приемането на закони, обявени за противоконституционни?“; 19./ „За да се определи дали действията на народните представители във връзка с приемането на закон/законови разпоредби, обявени впоследствие за противоконституционни, са виновни, следва ли да се изследва субективното отношение на всеки от народните представители, гласувал за приемането на нормите?“. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 по въпрос № 3 /сочи се противоречие с ТР № 3/2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 211 от 20.05.2008 г. по гр. д. № 6087/2007 г. на ВКС, IV ГО и определение № 59 от 30.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4135/2019 г. на ВКС, III ГО/, по въпроси № 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, като и по следните въпроси: 20./ „Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“; 21./ „Следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им?“; 22./ „Държавата, представлявана от министъра на финансите, възложител ли е на работа по смисъла на чл. 49 от ЗЗД на народните представители?“ – сочи се противоречие с решение № 750 от 15.06.1992 г. по гр. д. № 377/1992 г., IV ГО, решение № 274 от 01.02.1971 г. по гр. д. № 2486/1970 г., I ГО, решение № 110 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 93/2012 г., IV ГО и др. По въпроси № 20 и 21 се сочи противоречие на обжалваното решение с Постановление № 1 от 13.08.1953 г. на Пленума на ВС и практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК: решение № 27 от 02.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4265/2014 г., IV ГО, решение № 388 от 17.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1975/2010 г., IV ГО и др. Касаторът счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроси № 8, 9, 10 поради противоречие на въззивното решение с решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС, решение № 13 от 08.11.1994 г. по к. д. № 13/1994 г. на КС, решение № 14/2013 г. по к. д. № 17/2013 г. на КС и решение № 22 от 31.10.1995 г. по к. д. №25/1995 г. на КС. Твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК и по въпроси № 11 и 12, като сочи противоречие с решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС. Излага също съображения за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето ГПК.

Ответната страна по касационната жалба – „ЕКСТИИМ ГРУП“ ЕООД, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат А. В., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, като е препратил по реда на чл. 272 ГПК към мотивите на първата инстанция, е приел за установено, че ищецът е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници и собственик на фотоволтаична централа „Уши 1“, находяща се в [населено място], общ. Т., обл. К., с издадено разрешение за ползване № ДК-07-ЮЗР-61/20.06.2012 г. С договор № 240/20.06.2012 г., сключен между „ЕКСТИИМ ГРУП“ ЕООД, в качеството му на производител, и „ЧЕЗ Е. Б“ АД, в качеството му на купувач, първото дружество се е задължило да произвежда електроенергия от възобновяеми източници, чрез горепосочената фотоволтаична централа, срещу насрещното задължение на второто дружество да изкупува същата на преференциални цени. На 04.12.2013 г. народните представители от 42-рото Народно събрание са приели § 6, т. 2 и т. 3 от Закон за държавния бюджет на Р. Б за 2014 г., с които са създадени чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1, 2, 3 и 4, чл. 35, ал. 1, 2 и 3, и чл. 73, ал. 1, 2, 3 и 4 от ЗЕВИ (ЗАКОН ЗЗД ЕНЕРГИЯТА ОТ ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ) /ЗЕВИ/. Съгласно приетата разпоредба на чл. 35а ЗЕВИ, в сила от 01.1.2014 г., за производството на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса в размер на 20 % от цената на произведената енергия. С Решение № 13 от 31.07.2014 г. на Конституционния съд на Р. Б, постановено по конституционно дело № 1/2014 г., са обявени за противоконституционни т. 2 и 3 от § 6 от ЗР на Закон за държавния бюджет за 2014 г., с които са създадени посочените разпоредби от ЗЕВИ. Въз основа на събраните писмени доказателства, както и изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно – счетоводна експертиза, по делото е установено, че в периода 01.1.2014 г. – 09.8.2014 г. ищцовото дружество е заплатило такса в размер на 17 791,70 лева, която е била удържана от цената на произведената електрическа енергия от купувача „ЧЕЗ Е. Б“ АД, както и че последният е внесъл таксата в държавния бюджет на основание обявените за противоконституционни разпоредби на чл. 35а и сл. ЗЕВИ.

В изпълнение на правомощията си по чл. 269 ГПК, въззивният съд се е произнесъл по валидността и допустимостта на решението на първата инстанция, като е намерил същото за валидно и допустимо. Изяснил е, че процесуалната легитимация на страните се извежда от твърденията на ищеца относно спорното право, изложени в основанието и петитума на иска. Като е съобразил твърденията на ищеца, че сочените в исковата молба имуществени вреди са причинени от противоправни действия на народни представители от 42-рото Народно събрание, на които Държавата е възложила осъществяването на определена работа, съдът е счел, че процесуално легитимиран по предявения иск е именно Държавата. Уточнил е, че в националното законодателство липсва процесуална норма, изключваща или диференцираща процесуалната легитимация на Държавата при реализиране на нейната отговорност по реда на чл. 49 ЗЗД в зависимост от характера на възложената работа, поради което не може да се отрече правото на ищеца да предяви иска си за вреди пряко срещу нея.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният иск по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 7 КРБ е изцяло уважен като основателен, въззивният съд е приел, че са налице предпоставки за ангажиране отговорността на ответника: налице е възлагане от Държавата на определена работа на народните представители от 42-рото Народно събрание, както и противоправно поведение на последните, изразяващо се, от една страна, в приемане на противоконституционни законови разпоредби /процесните § 6, т. 2 и 3 от ЗР на ЗДБ за 2014 г., с които се създават чл. 35а, ал. 1, 2 и 3, чл. 35б, ал. 1-4, чл. 35в, ал. 1-3 и чл. 73, ал. 1-4 ЗЕВИ/, а от друга страна – в неуреждане на възникналите в резултат на прилагането за определен период от време на противоконституционни разпоредби правни последици по реда и в изпълнение на задължението им по чл. 22, ал. 4 З. в двумесечния срок съгласно ПОДНС.Уено е също, че в резултат на това противоправно поведение на народните представители ищецът е претърпял имуществени вреди, изразяващи се в нереализиран приход от цена на произведената от него електрическа енергия в размер на 17 791,70 лева. Съдът е отчел, че ответникът не е представил доказателства за оборване презумпцията относно вината, регламентирана в чл. 45, ал. 2 ЗЗД. За неоснователни е намерил доводите на Държавата във връзка с дадената от СРС правна квалификация на претенцията по чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. Посочил е, че с оглед фактическите твърдения в исковата молба – противоправно поведение на народните представители от 42 НС, изразяващо се в приемане на противоконституционна разпоредба, както и последващото бездействие на същите да уредят последиците от обявения за противоконституционен акт съгласно чл. 22, ал. 4 З., в пряка причинна връзка от което поведение ищецът е претърпял имуществени вреди и при наведени твърдения, че Държавата се явява възложител на работата на народните представители, искът има правната си квалификация в чл. 49 вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 7 КРБ. На основание чл. 7 КРБ, Държавата отговоря пряко за вредите, причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по реда на специалния закон /ЗОДОВ/, следва да се приложат общите разпоредби на ЗЗД, а именно чл. 49 ЗЗД, тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че Държавата е възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, като това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения, с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения. За неоснователни са счетени твърденията на ответника, че при съобразяване чл. 151, ал. 2 КРБ атакуваната разпоредба до влизане в сила на решението на КС следва да се счита за конституционносъобразна, като е изтъкнато, че противоконституционната законова разпоредба е такава от момента на приемането от законодателния орган, а нормата на чл. 22, ал. 4 З. задължава органа, постановил противоконституционния акт, да уреди възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт, за периода през който се е прилагал и до момента на обявяването му за противоконституционен. Неизпълнението на задължението по чл. 22, ал. 4 З. не може да лиши увредените от прилагането на противоконституционната норма лица от правото им да претендират обезщетение за претърпените вреди по общия гражданскоправен ред. Прието е, че в случая гражданският съд не осъществява контрол върху законодателната дейност на Народното събрание, нито се произнася по законосъобразността и противоконституционността на законови нормативни актове, тъй като противоконституционността на процесните разпоредби вече е обявена с решение на КС. По делото се дължи и извършва единствено преценка за наличието на предпоставки за ангажиране деликтната отговорност на Държавата за причинени вреди от нейни органи, какъвто е Народното събрание.

При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване въззивното решение. Съображенията за това са следните:

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.

Поставените от касатора въпроси от №1 до №19 включително и въпрос №22 от изложението, се свеждат до обобщените от съда процесуалноправни въпроси: за правомощията на съда по чл. 5 и § 3 ПЗР на Конституцията да установява противоречието на закона с Конституцията и правото на Европейския съюз; длъжен ли е съдът да следи служебно за силата на пресъдено нещо на решенията на Конституционния съд, с които е обявена противоконституционността на закон и длъжен ли е служебно да я зачете; както и до материалноправните въпроси: държавен орган ли е народното събрание и длъжностни лица ли са народните представители, за вредите от чиито противоправни актове отговаря държавата и чрез кои държавни органи държавата участва в производствата за реализиране на отговорността за вреди; противоправно деяние ли е приемането на противоконституционен закон; правна възможност или задължение на народното събрание е да уреди възникналите правни последици от прилагането на противоконституционния закон (влезли в сила съдебни решения и присъди, индивидуални административни актове и др. публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие); противоправно деяние ли е бездействието на народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон; какъв е процесуалният ред за защита на накърнените от прилагането на противоконституционния закон права преди народното събрание да уреди заварените приключили отношения и след като ги уреди, ако създадената уредбата е неизчерпателна или не предвижда справедливо обезщетение. Въпросите са правно разрешени от въззивния съд и обуславят решаващите му изводи, но не са налице поддържаните основания по чл.280 т.1 и т.3 ГПК. С поредица свои съдебни решения / пр.: Решение № 71 от 6.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2019 г., IV г. о., ГК, Решение № 72 от 21.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2377/2019 г., IV г. о., ГК,и др./ по повдигнатите процесуалноправни въпроси Върховният касационен съд вече е разяснил по реда на чл.290 ГПК, че „съгласно § 3, ал. 1 ПЗР на Конституцията съдът е оправомощен да установява противоречието на заварените закони с Конституцията от 1991 г., като приложи пряко съответната конституционна разпоредба. С такова правомощие съдът не разполага по отношение на законите, приети при действието на Конституцията, т. е. след 13.07.1.9091 г. Уреденото в чл. 5, ал. 2 от Конституцията непосредствено нейно действие оправомощава съда да прилага разпоредбите й, без да е необходимо това да бъде опосредствано от закон, който да урежда по-детайлно съответните правоотношения или установява ред за упражняване на признатите от Конституцията права. Съответствието на приетите при действието на Конституцията от 1991 г. закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на Конституцията от 1991 г. закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това е К. съд съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 на Конституцията. Съдът не може да откаже да приложи закон по причина, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, т. е. при възможни различни тълкувания, съдът избира това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато К. съд е приел по искане за установяване на противоконституционност на закон, че той не противоречи на Конституцията, приетото от Конституционния съд тълкуване на закона е задължително за всички, в т. ч. за съда. Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е и съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Р. Б, които са част от вътрешното право на страната. Те обаче имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 на Конституцията съответствието на законите с правото на Европейския съюз и другите международни договори, по които България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал. 5 и 6 на ЗКС (ЗАКОН ЗЗД КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД) и търпи изключения, тъй като К. съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на Европейския съюз и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на Конституционния съд имат решенията на Съда на Европейския съюз, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор. Българският съд е съд на Европейския съюз, той прилага правото на Европейския съюз като свое право, но тълкува неговите разпоредби автономно, т. е. според практиката на Съда на Европейския съюз. Когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз не буди съмнение, съдът прилага правото на Европейския съюз, но в случай на съмнение той може да отправи запитване до Съда на европейските общности. Такова запитване съдът е длъжен да отправи не само, когато се постави въпрос за валидността на акт на органите на Европейския съюз, но също и ако възникне съмнение за съответствието на закон с правото на Европейския съюз, въпреки че К. съд в свое решение е приел, че несъответствие няма. А. С на Европейския съюз установи противоречие, силата на неговото решение ще преодолее задължителната сила на решението на Конституционния съд.

По силата на задължението си да знае закона, съдът е длъжен да знае и решенията на Конституционния съд, с които той се произнася по искания за установяване на противоконституционност на законите. Това е смисълът тези решения да се обнародват в Държавен вестник и да влизат в сила три дни след обнародването им съгласно чл. 152, ал. 2 от Конституцията. Влезлите в сила решения на Конституционния съд се ползват със сила на пресъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както той е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й – в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 ГПК. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действието на решение на Конституционния съд, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи Закон за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие.“

По повдигнатите материалноправни въпроси, с цитираните по-горе решения, Върховният касационен съд е разяснил, че Народното събрание е държавен орган, олицетворяващ законодателната власт, което определя мястото му сред другите държавни органи, които имат своето място в изпълнителната и съдебната власт или са независими – БНБ, КФН, Сметна палата и др. Народните представители са лица от състава на Народното събрание, като държавен орган и са длъжностни лица, както лицата от състава на другите държавни органи и лицата, които осъществяват еднолично функциите на държавен орган. Те имат своя статут със съответните особености: функционален имунитет, имунитет от наказателно преследване и др. Отговорността за вреди е имуществена. Държавата може да освободи от тази отговорност и свои служители, които нямат функционален имунитет, но с това тя не освобождава от отговорност себе си. Освободените лица не отговарят имуществено за причинените вреди, нито пред пострадалия, нито по регрес, но с това пострадалият не се лишава от дължимото обезщетение (в натура или пари), тъй като за него отговаря държавата, когато са налице съответните предпоставки за това. Съгласно чл. 7 на Конституцията държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. В публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра финансите, освен когато в закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален субституент – органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за обезщетение за вреди на общо основание (чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението на възложената работа). Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл. 2 в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ (Нов – ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая държавата) да вземе участие в процеса като главна страна – в това е смисълът на процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение. При действието на чл. 19 ГПК отм. ;, когато в процеса участва процесуален субституент, държавата имаше възможност да вземе участие в процеса като контролираща страна чрез министъра на финансите. При действието на новия ГПК контролираща страна няма.

Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на Конституцията, защото народните представители поемат като основно свое задължение да я спазват под клетва, която те полагат съгласно чл. 76, ал. 2 на Конституцията при конституирането на всяко новоизбрано Народно събрание. Приемането на противоконституционен закон е неизпълнение на основното задължение за спазване на Конституцията от мнозинството народни представители. То е във висша степен противоправно, защото съгласно чл. 4, ал. 1 на Конституцията Р. Б е правова държава, която се управлява на първо място според Конституцията и на следващо място според законите на страната. Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деяние (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти – както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си правова, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 е съгласуван с установеното в чл. 152, ал. 2 на Конституцията действие занапред на решенията на съда. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.

Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие; не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин. Д. Н събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава да бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията. Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.“

Към настоящия момент е постановено и е влязло в сила и решение на Конституционния съд № 3/28.04.2020 г. по конст. дело № 5/2019 г. на КС (обн. в ДВ, бр. 42/12.05.2020 г.) С това решение по въпроса по тълкуването на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ е прието, че по отношение на заварените от решението на КС неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага; НС урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. В мотивите към това разрешение КС е разяснил следното: Докато КС не обяви един закон за противоконституционен, се презумира, че той е в съответствие с КРБ и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред брани правната сигурност и доверяването на адресатите на закона, че той е съобразен с КРБ. Това доверяване произтича от оборимата презумпция за валидност, с която законът се ползва. Обявените за несъответни на КРБ закони губят своето действие занапред (ex tunc), а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на правоотношения, приключили до влизане в сила на решението на КС, се запазват, освен ако НС не постанови друго по реда на чл. 22, ал. 4 от З.. Ефектът от решението на КС не може да се разпростре върху вече уредените по окончателен начин от обявения за противоконституционен закон правоотношения. То не въздейства пряко върху тези правоотношения. Така конституционният законодател е гарантирал правната сигурност при многообразието от възможни житейски ситуации и законодателни разрешения. Такова решение поражда задължение за законодателя да уреди последиците от прилагането на обявения за противоконституционен закон. До произнасянето на НС, при наличие на правен спор, съдилищата го решават, като прилагат пряко КРБ и принципите на правото. Последното е приложимо и за нормативните закони с еднократно действие, което вече е изчерпано преди влизането в сила на решението на КС. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ конституционният законодател дава превес на правната сигурност. Казаното не означава, че в тази хипотеза КРБ допуска контрол за конституционност при отстъпление от основополагащия конституционен принцип на правова държава и върховенството на КРБ като негово същностно проявление. При контрола за конституционност на законите предназначението на конституционното правосъдие да гарантира върховенството на КРБ може да се постигне в пълнота, ако правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен акт до влизане на решението на КС в сила бъдат уредени от органа, постановил акта, и то съобразно мотивите на КС. Само по този начин може да се гарантира правната справедливост по отношение на тази категория правоотношения. С. К съдържа механизъм, чрез който да се постигне нужното равновесие между повелята за правна сигурност и правната справедливост като компоненти от богатото, многопластово съдържание на принципа на правовата държава. От конституционния принцип на правовата държава произтича задължението на органа, предвидено в чл. 22, ал. 4 от З.. То се свързва и с чл. 7 от КРБ, предвиждащ отговорност на държавата за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица, което неминуемо обхваща и отговорността на органа, издал противоконституционния акт.

Уреждането на правните последици от прилагането на противоконституционния акт до обявяването му за такъв не е в правомощията на КС, но неговото решение задължава органа, постановил акта, да изпълни конституционното си задължение, което е и смисълът му на елемент от цялостния конституционен механизъм за балансиране на властите. Мерките, които органът следва да приеме, за да уреди правните последици от прилагането на акта до влизане на решението на КС в сила, са иманентна част от процеса на осигуряване на върховенството на Конституцията. За да се осъществи смисълът и да се постигне предназначението на контрола за конституционност – да гарантира върховенството на КРБ – решението на Конституционния съд спрямо вече уредените от обявения за противоконституционен закон правоотношения, с оглед разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. 3 от КРБ, обвързва НС да уреди възникналите от прилагането му правни последици.

В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от така формираната съдебна практика на ВКС, като решението му е в унисон и с разясненията, дадени от конституционния съд. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие по смисъла на чл.280 т.1 ГПК, нито за наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с поставените правни въпроси.

Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с въпросите №20 и №21 от изложението. По естеството си това не са правни въпроси, а касационни оплаквания по чл.281 ГПК. Доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд, изразяващи се в това, че същият не е изпълнил задължението си да извърши пълен и задълбочен анализ на всички събрани доказателства и всички доводи и възражения на страните, към които са привързани въпросите, не обуславят извод за наличие на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК. Тези доводи са касационно основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК и като такова са относими към правилността на въззивното решение, а не към достъпа до касационно обжалване. Въпреки това следва да се посочи, че въззивното решение е мотивирано, като съдът е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, становищата и доводите на страните, извършил е преценка на всички надлежно релевирани възражения и е изложил своите правни изводи по тях, за да приеме, че в конкретния случай Държавата е надлежен ответник, а събраните доказателства сочат, че всички елементи от фактическия състав на иска са установени. Несъгласието на касатора с формираните от съда фактически и правни изводи, както и оплакванията му за допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението, не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда само ако обжалването бъде допуснато.

По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника сторените в настоящото производство такива.

С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2284/21.04.2020 г., постановено по възз. гр. д. № 3570/2019 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министъра на финансите, да заплати на „ЕКСТИИМ ГРУП“ ЕООД деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 5348лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: