Производството е по чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. О. е по касационна жалба на С. П. от гр. П. срещу решение № 1262 от 06.06.2013г. на Административен съд - Пловдив, постановено по административно дело №168/2013г. по описа на същия съд, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № ЯЗ/Х-161,ЕКЗ.№3/22.11.2012г. на Началника на Районно управление ”Полиция”/РУП/, гр. Х., с която е отказано издаване на разрешително за носене, употреба и съхранение на огнестрелно оръжие. Твърди се материална незаконосъобразност на съдебният акт. Иска се отмяната му.

Ответната страна - Началникът на Районно управление „Полиция”- гр. Х., не изразява становище по постъпилата жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, счита постъпилата жалба за допустима, като подадена в срок от активно легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен акт. Първоинстанционният съд се е произнесъл по допустима жалба, доколкото същата е подадена в срока по чл.149, ал.3 АПК, при наличие на произнасяне в срок с решение на горестоящия административен орган по подадена жалба срещу първоначалния акт. По същество касационната жалба е неоснователна.

За да отхвърли жалбата на С. П. срещу заповед № ЯЗ/Х-161,ЕКЗ.№3/22.11.2012г. на началник РУП Хисаря, АС Пловдив е приел за установено и не е налице спор по фактите, че административното производство е започнало по заявление с вх.№ К/Х-519 от 2012 г. от жалбоподателя, притежаващ късоцевно огнестрелно оръжие пистолет "Смит енд Уесън" 357 магнум № СНW-4503 и боеприпасите за него, до началника на РУ ”Полиция” – Хисаря при ОД на МВР – Пловдив. Същият представлява компетентен за целта орган, предвид разпоредбата на чл.50, ал.2 от ЗОБВВПИ. Към заявлението са били приложени, съгласно изискването на чл.61 от ЗОБВВПИ, свидетелство за съдимост от 12.09.2012 г. на Районен съд – Пловдив, и служебна бележка от Национална следствена служба (НСлС), Окръжен следствен отдел (ОСлО) при ОП - гр. П., че към 13.09.2012г. няма данни за образувани досъдебни производства и/или повдигнати обвинения против лицето, удостоверение от “Център за психично здраве – Пловдив“ ЕООД от 11.09.2012г., че не се води на отчет и медицинско свидетелство, че жалбоподателят е психически здраве. Изготвена е също и докладна записка от 04.10.2012 г., от която става ясно, че за лицето няма оперативна информация относно участие или съучастие в престъпления, престъпни групировки или контакти с лица от криминалния контингент. Въз основа на представените докладни е изготвено становище относно основателността на направеното искане за издаване на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие от физическо лице, в което е прието, че Попов не е доказал по несъмнен начин и не е обосновал необходимостта от издаване на разрешение за носене и съхранение на късо огнестрелно оръжие. С писмо рег.№ ИЯ/Х-5647 от 25.10.2012 г., изпратено по пощата до касатора, е дадена възможност за посочване на допълнителни мотиви относно отправеното искане. Писмото се е върнато с отбелязване „Пратката не е потърсена от получателя“, след което е постановена обжалваната в първоинстанционното производство заповед на началника РУП гр. Х..

Въз основа на събраните по делото данни, АС - гр. П. е приел за законосъобразен извода на административния орган, че твърденията на лицето не са подкрепени с доказателства, които да доказват необходимост от ползването на лично огнестрелно оръжие за граждански цели. В мотивите е посочено още, че не се обоснована по категоричен начин съществуваща опасност за живота, здравето и имуществото на лицето, което да обосновава ползването на лично късоцевно огнестрелно оръжие, съобразно разпоредбата на чл.6 от ЗОБВВПИ. Приел е, че наличието на предходно издадено разрешително не освобождава лицето от задължението му да представи и да докаже при всеки случай, с всяко следващо заявление наличието на обстоятелствата за издаването на разрешение за носене на оръжие. Решаващият съдебен извод е, че в хипотезата на чл.58 ал.1 т.10 ЗОБВВПИ, за да се обоснове нужда от самоохрана, не е необходимо да съществува конкретно застрашаване или опасността да е реална и постоянна, а е достатъчно съществуването на потенциална опасност, която да застрашава конкретната личност, нейни близки хора или нейно имущество. В тази връзка, извод за потенциална опасност може да бъде направен при наличие на заявени и надлежно установени факти, поставили в състояние на заплаха личността или имуществото на лицето или на негови близки хора. Поради липса на подобни данни съдът е отхвърлил жалбата като неоснователна. От друга страна - въведеното твърдение, че оръжието е необходимо във връзка с осъществяваната дейност във фирмата, където работи, не обосновава необходимост от издаването на заявения от жалбоподателя акт. Съдът е приел, че сочените от лицето аргументи биха могли да обосноват необходимостта от носене на огнестрелно оръжие за служебни цели, което обаче се придобива по друг ред.

Така постановеното решение е правилно. Върховният административен съд нееднократно е имал възможността да отбележи, че снабдяването с огнестрелно оръжие е крайна мярка за опазване на обществено значими блага, поради което в законодателството е установен разрешителен режим, при който за всеки конкретен случай следва да бъде доказана по несъмнен начин нуждата от използването на тази мярка. Видно от разпоредбата на чл. 58, ал. 1, т. 10, във връзка с чл. 6, ал. 3 ЗОБВВПИ обосноваването на необходимост от носене и съхраняване на оръжие за някоя от изрично изброените в закона цели е въведено като задължителен елемент от фактическия състав по издаване на разрешение за придобиване, съхранение и/или носене и употреба на огнестрелни оръжия и боеприпаси за тях. Следователно основна предпоставка за издаването на разрешение за дейностите по закона е наличието на основателна причина за ползването на оръжие за някоя от изрично изброените в закона цели. Отсъствието само на това изискване е основание за постановяване на отказ да се издаде разрешение, без значение дали са изпълнени останалите критерии на закона. В случаите на издаване на разрешение законът е възложил в тежест на заявителя да обоснове искането си, като представи съответните доказателства в зависимост от конкретното основание, посочено от него, от които да е видно, че действително е налице необходимост от издаване на исканото разрешение./в този смисъл виж Решение № 15598 от 07.12.2012г. по адм. дело № 9699/2012г.,Решение № 4165 от 26.03.2013г.,по адм. дело № 11104/2012г.,Решение № 12257 от 11.10.2012г. по адм. дело № 2869/2012г. и др./

В конкретния казус правилно първоинстанционният съд е приел, че фактът, че лицето работи във фирма, занимаваща се с търговия с огнестрелни оръжия не представлява основание за издаване/подновяване разрешително за носене, употреба и съхранение на оръжие. Законът ясно разграничава и класифицира видовете огнестрелни оръжия, респ. режима за получаване на разрешително за придобиване, носене и/или съхранение с оглед целта, като чл.6 ал.2 и 3 ЗОБВВПИ регламентира кога то е оправдано за лични и кога за служебни цели. В настоящия случай жалбоподателят е подал заявление за издаване разрешително за лични цели, като по същество излага основания с чисто служебен характер, неотносими към личните цели. Дори това обстоятелство само по себе си прави искането му неоснователно, като от друга страна фактът, че не е доказана реална необходимост от самоотбрана, с оглед наличието на лична, потенциална опасност за живота, здравето или имуществото на лицето/негови близки, предвид императивния характер на чл.58 ал.1 т.10 ЗОБВВПИ, налага категорично извода за неоснователност на касационната жалба.

Като е съобразил дотук изложените обстоятелства, АС - гр. П. е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила .

Така мотивиран и на основание чл.221 ал.2 предл. първо, Върховният административен съд, седмо отделение: РЕШИ :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1262 от 06.06.2013г. на Административен съд – гр. П., постановено по административно дело № 168 по описа на съда за 2013г. Решението е окончатено Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ В. А. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ П. Н./п/ Д. М. Д.М. ОСОБЕНО МНЕНИЕ:

Подписвам настоящото решение с особено мнение, като считам обжалваният съдебен акт за недопустим, по следните съображения:

Видно от данните по делото, оспорената заповед № ЯЗ/Х/161 от 22.11.2012 г. на началника на РУП Хисар, с която на жалбоподателя С. И. П. е отказано издаването на разрешение на извършване на дейности под режима на ЗОБВВПИ, му е съобщена на 27.11.2012 г. (л. 23 от делото). С жалба вх. № Я-24167/05.12.2012 г. по описа на ОДМВР - Пловдив, адресатът е атакувал заповедта пред горестоящия административен орган - директор на ОДМВР , който с решение № Я-11450/15.12.2012 г. е отхвърлил оспорването като неоснователно (л. 8). Жалбата до Административен съд - Пловдив е постъпила на 16.01.2013 г. и е входирана в регистратурата с № 1121 от същата дата (л. 3).

При тези данни жалбоподателят е пропуснал законоустановения срок за атакуване на първоначалния индивидуален административен акт, с който е отказано удовлетворяване на искането му, поради което жалбата срещу заповедта на началника на РУП Хисаря е процесуално недопустима като просрочена и е следвало да бъде оставена без разглеждане, респ. - постановеното при наличие на абсолютна отрицателна процесуална предпоставка решение подлежи на обезсилване като недопустимо.

Заповедта, с която се отказва издаването на разрешение за носене, употреба и съхрание на късо огнестрелно оръжие, съставлява индивидуален административен акт, подлежащ на обжалване по административен ред пред по-горестоящия административен орган (по аргумент на противното от чл. 82 АПК, вр. с чл. 83, ал. 6 ЗОБВВПИ). Независимо, че жалба срещу този акт може да бъде подадена и без да е изчерпана възможността за оспорване по административен ред (Виж: чл. 148 АПК), в хипотезата на надлежно упражнено право на административно обжалване по реда на Глава VІ от Д. В. на АПК, при броенето на сроковете се прилагат правилата на чл. 149, ал. 3, вр. с чл. 98 АПК. При условие, че жалбата е отхвърлена, на оспорване подлежи първоначалният административен акт, като сроковете за упражняване на процесуалното правомощие са уредени с разпоредбите на чл. 149, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро и чл. 97, ал. 1 АПК.

Ако първоначалният акт бъде отменен или изменен, на оспорване подлежи решението на горестоящия административен орган, с който въпросът е решен по същество или преписката е върната на долустоящия орган със задължителни указания (Арг.: чл. 145, ал. 2, т. 2, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 1-во, вр. с чл. 97, ал. 1 и ал. 2 АПК). В този случай преките правни последици следват от акта на контролния (по-горестоящ) орган, а преклузивният срок по чл. 149, ал. 1 АПК тече от съобщението за постановеното решение.

Ако жалбата или протестът бъдат отхвърлени, на оспорване подлежи първоначалният административен акт, като сроковете за упражняване на процесуалното правомощие са уредени с разпоредбите на чл. 149, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро и чл. 97, ал. 1 АПК.

При условие, че горестоящият административен орган не се произнесе по жалбата в двуседмичния, респ. - едномесечния срок по чл. 97, ал. 1 АПК, на оспорване отново подлежи първоначалният административен акт, а срокът за това тече от деня, следващ изтичането им (Арг.: чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро, чл. 145, ал. 2, т. 1 и чл. 129 АПК).

Т.е., в зависимост от характера на волеизявлението на по - горестоящия орган и спазването на установените в чл. 97, ал. 1 АПК срокове за произнасяне, различни са началните моменти, от които следва да се брои 14-дневния срок по чл. 149, ал. 1 АПК за подаване на жалбата пред съда. Отхвърлянето на жалбата не е равнозначно по характер и правни последици на потвърждаване на административния акт, в който случай решението на горестоящия орган е съставен елемент на крайния сложен юридически акт. При упражняване на контролна функция (какъвто е процесния казус) решението на горестоящия орган съставлява акт без самостоятелен материалноправен ефект и не може да бъде предмет на обжалване. На оспорване подлежи първоначалния акт, т. к. въз основа на него възникват съответните неблагоприятни правни последици, докато решението на по-горестоящия орган само санкционира тези последици. От друга страна - да се приеме, че в хипотезата на отхвърлена по административен ред жалба, срокът тече от датата на уведомяване за решението на горестоящия административен орган, означава да се даде възможност за новиране на изтекли преклузивни срокове, което е недопустимо.

По делото няма данни решението на горестоящия орган по проведеното административно оспорване да е съобщавано на жалбоподателя, при което срокът за съдебна защита срещу правните последици на първоначалния административен акт (чл. 145, ал. 2, т. 1, вр. с чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро АПК) е започнал да тече на 20.12.2012 г. (с изтичане на 14-дневния срок за произнасяне на горестоящия орган, считано от датата на постъпване на жалбата в регистратурата му - 5.12.2012 г.) и изчислен по правилата на чл. 60, ал. 5 ГПК, вр. с чл. 144 АПК е изтекъл на 2.01.2013 г. (сряда, присъствен ден). С неговото изтичане, предвид преклузивния му характер, процесуалното право на оспорване е било погасено, поради което решаващият съд е следвало да прекрати съдебно-административното производство, образувано по подадената на 16.01.2013 г. жалба.

В. А., съдия във Върховния административен съд