- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 3833
гр. София, 28.07.2025 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 13.11.2024 (тринадесети ноември две хиляди и двадесет и четвърта) година в състав:
Председател: Владимир Йорданов
Членове: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 2392 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4543/19.04.2024 година, подадена от НАП [населено място], чрез М. А. Б.-публичен съдебен изпълнител в ТД на НАП [населено място], офис [населено място], срещу решение № 99/18.03.2024 година на Окръжен съд Русе, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 78/2024 година.
С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Русе е потвърдил първоинстанционното решение № 1799/18.12.2023 година на Районен съд Русе, ХV-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 790/2023 година, с което са отхвърлени предявените от НАП [населено място], чрез М. А. Б.-публичен съдебен изпълнител в ТД на НАП [населено място], офис [населено място] срещу Р. В. М. и А. И. П. главен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК и евентуален иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на ищеца на сключения на 14.12.2022 година между М., в качеството му на цедент и П., в качеството му на цесионер договор за прехвърляне на вземане.
В подадената от НАП [населено място], чрез М. А. Б.-публичен съдебен изпълнител в ТД на НАП [населено място], офис [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от касатора срещу Р. В. М. и А. И. П. главен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК и евентуален иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК за обявяване за недействителен по отношение на ищеца на сключения на 14.12.2022 година между М., в качеството му на цедент и П., в качеството му на цесионер договор за прехвърляне на вземане да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Русе по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба А. И. П. е подал отговор с вх. № 6842/14.06.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 99/18.03.2024 година на Окръжен съд Русе, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 78/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Другият ответник по касационната жалба Р. В. М. не е подал отговор, както и не е изразил становище за допустимостта и основателността на същата.
НАП [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 21.03.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 4543/19.04.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Русе е приел, че въз основа на писмените доказателства по делото е установено, че срещу Р. В. М. било образувано изпълнително дело с № 18140002992/2014 година по описа на ТД на НАП [населено място], офис [населено място] за установени и изискуеми публични задължения по наложени административни наказания „глоба“, както и вземания за здравно осигуряване, държавно обществено осигуряване и допълнително задължително пенсионно осигуряване, произтичащи от подадени в период 2016 година-2019 година декларации образец 6. Задълженията на М. по посоченото изпълнително дело към 03.02.2023 година възлизали на 7631.92 лева, от които главница в размер на 5089.44 лева и лихви в размер 2542.48 лева. Същевременно с решение № 659/26.01.2022 година, постановено по адм. д. № 5101/2021 г. по описа на ВАС, VІІІ-мо отделение НАП [населено място] била осъдена да заплати Р. В. М. съдебни разноски в общ размер на 8459.50 лева, за които на 28.01.2022 година бил издаден изпълнителен лист от Административен съд Русе. Изпълнителният лист бил предявен пред ТД на НАП [населено място] офис [населено място] с молба с вх. № 2683/03.02.2022 година, подадена от адвокат Б. Ж. от АК Русе, кой бил упълномощен от М. да получи от негово име и за негова сметка дължимата от НАП [населено място] сума по посочения изпълнителен лист по банковата си сметка. Липсвали доказателства паричното задължение на НАП [населено място] към Р. В. М. да е било изплатено. Впоследствие с договор за прехвърляне на вземане от 14.12.2022 година М. прехвърлил възмездно на А. И. П. вземането си към НАП [населено място] по посочения изпълнителен лист. Цедентът бил съставил уведомление до длъжника НАП [населено място] за прехвърляне на вземането, като същото било с нотариална заверка на подписа, извършена от С. М. В.-нотариус в район на действие района на Районен съд Русе, вписан под № .... в регистъра на Нотариалната камара. Това уведомление до длъжника било представено в ТД на НАП Варна на 15.12.2022 година с молба на цесионера. По делото били налични доказателства, че А. И. П. бил подавал декларации образец 6 за 2015 година, за 2016 година и за 2017 година като пълномощник на Р. В. М.. Липсвали данни за подавани декларации от пълномощник след 2018 година. Материалните предпоставки за уважаване на главния иск по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК били следните: наличие на изискуемо публично вземане на държавата към задълженото лице, сключване от задълженото лице на разпоредителна сделка с имуществено право след деклариране на публичното задължение, сделката да е извършена във вреда на публичния взискател, страни по тази сделка да са длъжникът и свързано с него лице. Първоинстанционният съд правилно бил приел главния иск за неоснователен с оглед липсата на доказателства за свързаност по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 6 от ДОПК между страните по договора за прехвърляне на вземане. Разпоредбата на § 1, т. 3, б. „д“ от ДРДОПК определяла наличието на свързаност между лица, в чийто управителен или контролен орган участвало едно и също юридическо или физическо лице, включително когато физическото лице представлявало друго лице. Представителството по смисъла на цитираната правна норма било във връзка с участието в контролен или управителен орган на юридическо лице, каквито обстоятелства в конкретния случай не били налице. О. за подаване на декларации образец 6 през 2015 година, за 2016 година и за 2017 година не създавало подобни отношения на свързаност между Р. В. М. и А. И. П., поради което искът правилно бил отхвърлен като неоснователен. По отношение на евентуалния иск по чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, неговата основателност се обуславяла от следните материални предпоставки: наличие на изискуемо публично вземане на държавата към задълженото лице и сключването на сделка или извършване на действия от задълженото лице, предназначени да се увреди публичният взискател. Субективният елемент-намерението за увреждане следвало да е налице единствено у отчуждителя (длъжник). Доказателствената тежест за посочените елементи от фактическия състав на нормата, включително относно намерението за увреждане, се носела на ищеца. Като вътрешно мисловно-емоционално състояние, намерението за увреждане нямало самостоятелна изява, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор. От извън процесуалното поведение на длъжника Р. В. М. не можело да се направи извод за наличие на намерение за увреждане на публичния взискател. Вземането спрямо НАП [населено място] било предявено непосредствено след издаване на изпълнителния лист-на 03.02.2022 година от посочения в него титуляр– Р. В. М., чрез пълномощник. Видно било от писмените доказателства по делото, че с постановление от 09.02.2022 година по изпълнителното дело срещу М. била наложена обезпечителна мярка-възбрана върху недвижим имот, впоследствие заличена на 29.03.2022 година. Договорът за прехвърляне на вземане бил сключен девет месеца по-късно (на 14.12.2022 година), като през този период липсвали данни длъжникът да бил предприемал действия, създаващи затруднения за удовлетворяване на вземанията на публичния взискател. Договорът за прехвърляне на вземане бил възмезден и стойността му била близка до стойността на прехвърленото вземане. Затова по делото не било доказано осъществяването на фактическия състав на разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК и евентуалният иск правилно бил отхвърлен от първоинстанционния съд като неоснователен и недоказан.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, ал. 1 от ГПК НАП [населено място] е поискала въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите: 1.) представителството по пълномощие на едно лице от друго физическо лице попада ли в обхвата на дефинитивното определение за свързани лица по § 1, т. 3, б. „д“ от ДРДОПК?; 2.) при действащата разпоредба на § 1, т. 3, б. „д“ от ДРДОПК съществуват ли по силата на закона и практиката на ВКС рестрикции за вида, формата на упълномощаване и обема на представителната власт, от които да се направи извод за степента на доверие, респективно извод за свързаност между физическите лица представляващ и представляван?; 3.) при наличие на нотариално безсрочно пълномощно с широк кръг правомощия, същото без данни за оттегляне или отказ от страна на представляващия за се полза от дадените му права, след какъв период от време може да се счита, че упълномощител и упълномощен не са обвързани от дадената представителна власт поради факта, че правата не се упражняват от пълномощника?; 4.) налице ли е намерение за увреждане на взискателя когато длъжника след като никога не е предприемал действия по погасяване на задълженията си и единственото му действие е да се разпореди с вземане, от което взискателят може да се удовлетвори?; 5.) бездействието на длъжника по отношение на погасяване на данъчните му задължения, които сам той лично или чрез упълномощено лице е декларирал пред данъчната администрация и не е платил в законоустановения срок, показателно ли е за наличие на намерение за увреждане на публичен взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК? и 6.) при разглеждане на иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 от ДОПК, длъжен ли е съда да обоснове решението си с мотиви, основани на всички факти и обстоятелства, за които са представени доказателства по делото или e допустимо да се позове единствено на извън процесуалното поведение на длъжника?.
Макар да е посочил, като допълнително основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът не е изложил съображения, от които да може да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване по така поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед на това не може да се направи извод за това дали са налице предвидените в посочената разпоредба предпоставки за допускане на касационното обжалване. Посочването в кои случаи, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, тези предпоставки са налице не представлява достатъчна обосновка в тази насока и е основание за недопускане на исканото касационно обжалване.
Наред в посоченото следва да се има предвид, че разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т.6 от ДОПК обявява за относително недействителни по отношение на държавата, съответно общините сключените след датата на деклариране или на установяване на публичното задължение, съответно след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на ревизията са установени публични задължения, сделки, извършени във вреда на публичните взискатели, по които страна е свързано с длъжника лице. Самата дефиниция на свързано лице е дадена в разпоредбата на § 1, т. 3 от ДРДОПК, като касаторът се позовава на б. „д“ от разпоредбата. Според нея свързани лица са лицата, в чиито управителен или контролен орган участва едно и също юридическо или физическо лице, включително когато физическото лице представлява друго лице. Видно е, че това правило урежда свързаност между юридически лица, доколкото само те, за разлика от физическите лица, имат управителни и контролни органи. Същевременно втората част на разпоредбата: „включително когато физическото лице представлява друго лице“ е в пряка връзка и допълва първата част, т. е. в нея се включват и случаите когато физическото лице участващо в посочените органи прави това не само лично, но и като представител или пък само представител на друго лице (независимо дали физическо или юридическо такова). В този смисъл разпоредбата е ясно и във връзка с нея не следва да се допуска касационно обжалване. Съгласно даденото тълкуване обикновеното упълномощаване, което не е свързано с участие в управителни или контролни не попада в приложното поле на § 1, т. 3, б. „д“ от ДРДОПК. Освен това разпоредбата не предвижда правила за вида, формата на упълномощаване и обема на представителната власт за предвидените в нея случаи. Поради това първите два от постановените от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не могат да послужат като общо основание за допускане на исканото касационно обжалване.
Третият от поставените в изложението въпроси също не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото въззивният съд не е разглеждал такъв въпрос и той не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. Четвъртият и петият от въпросите също не обосновават допускането на касационно обжалване, тъй като така както са формулирани са по-скоро фактически, а не правни. При положителен отговор на същите би се създала презумпция, че при посоченото в тях поведение на длъжника е налице намерение за увреждане на публичния взискател, което е недопустимо. Дали такова намерение е налице се установява когато посоченото в двата въпроса поведение на длъжника се прецени с оглед на всички установени по делото факти и обстоятелства. Именно по последния начин е действал съставът на Окръжен съд Русе при постановяване на обжалваното решение, а не се е позовал само на извън процесуалното поведение на длъжника. Затова и последният шести въпрос от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не обосновава допускането на исканото касационно обжалване.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поискал въззивното решение на Окръжен съд Русе да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от касатора твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Русе.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 99/18.03.2024 година на Окръжен съд Русе, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 78/2024 година, по подадената срещу него от НАП [населено място], касационна жалба с вх. № 4543/19.04.2024 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед на изхода на делото НАП [населено място] ще трябва да заплати на адвокат М. Б. Б. от АК [населено място] сумата от 500.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, който размер на възнаграждението е равен на този определен за въззивната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99/18.03.2024 година на Окръжен съд Русе, втори граждански състав, постановено по гр. д. № 78/2024 година.
ОСЪЖДА НАП [населено място] да заплати на адвокат М. Б. Б. от АК [населено място]-гр. Р., [улица], ет. ., офис, сумата от 500.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2, във връзка с чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗЗД.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.