Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. лес – Л.“ ЕООД, [населено място], община Девин, област Смолян /ответник в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. С.Ж.П срещу решение № 157 от 08.06.2020 г. по в. т. дело № 95/2020 г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, 3 състав в частта, с която след отмяна на решение № 493 от 27.12.2019 г. по т. дело № 35/2019 г. на Смолянски окръжен съд е признато за установено в отношенията между страните, че „А. лес – Л.“ ЕООД дължи на К. А. И. сумата 14 400 лв., представляваща остатъчна дължима сума по запис на заповед от 04.04.2017 г. за сумата 51 180 лв., с падеж 30.09.2017 г., издаден като обезпечение на предоставен през 2017 г. от К. А. И. на „А. лес – Л.“ ЕООД заем в общ размер от 22 000 лв., за която сума в полза на К. А. И. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1 от 02.01.2019 г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 416/2018 г. на Девински районен съд, ведно със законната лихва върху главницата от 14 400 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 18.10.2018г., до окончателното й изплащане, както и в частта, с която „А. лес – Л.“ ЕООД е осъдено да заплати на К. А. И. общо сума в размер 2 742,50 лв. – разноски за заповедното и исковото производства, съразмерно на уважената част от иска.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и решението в обжалваната му част е очевидно неправилно:

1. Върху кого е тежестта на доказване на твърдяното заемно правоотношение между страните, послужило като основание за издаване на процесния запис на заповед? – противоречие с решение № 167/03.07.2018 г. по гр. д. № 4020/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 79/25.08.2014 г. по гр. д. № 1631/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 247/19.12.2014г. по гр. д. № 1864/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 184/19.01.2016 г. по гр. д. № 6349/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др.

2. Кой и с какви доказателствени средства следва да докаже има ли реално предаване на пари по договора за заем? – противоречие с Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 23/03.04.2013 г. по т. д. № 993/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 38/04.04.2013 г. по т. д. № 1165/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 138/25.06.2010 г. по т. д. № 927/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 546/23.07.2011 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички релевирани от страните факти и обстоятелства, както и всички приети по делото доказателства?– противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. д. № 1713/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 331/19.05.2010 г. по гр. дело № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 334/23.04.2010 г. по гр. дел № 427/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 298/28.04.2010 г. по гр. дело № 3972/2008 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

Ответникът К. А. И. от [населено място], област Смолян чрез процесуален представител адв. С. Н. /ищец/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд П., тъй като посочените от касатора въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС и решението не е очевидно неправилно. Подробни съображения са изложени в представен в срок писмен отговор.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че на 04.04.2017 г. ответникът по иска „А. лес – Л.“ ЕООД като издател чрез своя управител и едноличен собственик на капитала А.М.Р безусловно и неотменимо се е задължил да плати на ищеца К. А. И. – поемател сумата 51 180 лв., с падеж 30.09.2017 г. и място на плащане [населено място]. Въз основа на процесния запис на заповед ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение № 1 от 02.01.2019 г. и изпълнителен лист срещу ответника за сумата 43 580 лв. по ч. гр. д. № 416/2018 г. на Девински районен съд, срещу която заповед за изпълнение е подадено своевременно възражение от „А. лес – Л.“ ЕООД, което е обусловило и правния интерес за поемателя по записа на заповед от предявяване на иска по чл. 422 ГПК. Съдебният състав е направил извод, че процесният запис на заповед е редовен от външна страна менителничен документ, изпълнен при спазени изисквания на Закон за форма и реквизити - чл. 535, т. 2, във връзка с чл. 455, т. 3 и чл. 537 ТЗ.

С оглед поддържаните от ответника правопогасяващи възражения - дали и каква сума по заемното правоотношение е била погасена, твърдяното от ищеца неизпълнение от страна на ответника по този договор, въззивната инстанция е приела, че в тежест на ищеца е установяването на фактите относно предоставянето на заема и неговия размер, а в тежест на ответника е установяване на фактите относно връщането на получената в заем сума. Въз основа на изявленията на страните и показанията на свидетелите Нортен Р. Картъл, Д. К. К. и Е.Р С., ценени при условията на чл. 164, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 ГПК съдебният състав е установил, че записът на заповед е издаден като гаранция за изпълнението на друго, произтичащо от каузално правоотношение парично задължение - договор за заем, по който през 2017 г. ответното дружество /настоящ касатор/ е получило от ищеца суми в размер 10 000 лв. и 12 000 лв. или общо получената сума е в размер 22 000 лв. Приел е, че предоставените суми са били необходими на представляваното от А.Р търговско дружество за участие в търг за дърводобив. Позовал се е на признанието на ответника относно факта на реалното получаване на заемните суми и техния размер, доколкото направените в тази насока изявления установяват осъществяването на неизгодни за него факти, както и на потвърждаване на признанията на А.Р в тази насока от показанията на разпитаните по делото свидетели Картъл, К. и С.. Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано наличието на уговорка за лихва върху предоставената на заем сума, нито е доказан размера на договорна лихва, поради което е направил извод, че обезпечителната функция на ефекта е ограничена до доказания размер на заема от 22 000 лв.

Възражението на ответника /настоящ касатор/ за връщане на предоставената на заем сума е прието от въззивната инстанция за доказано само по отношение на сума в размер 7 600 лв. съобразно представените доказателства – разписка от 05.09.2017 г., като за връщането на други суми по заема над посочения размер ответникът, в чиято тежест на доказване е установяването на тези факти, не е представил доказателства. Съдебният състав не е възприел показанията на свидетелите относно извършени от ответника плащания по заема поради тяхната недопустимост, предвид липсата на изрично съгласие от страните за установяването на тези факти със свидетелски показания, както и поради липсата на конкретни твърдения относно същите факти. Предвид изложените съображения е направил извод, че след връщане на сумата 7 600 лв. дължимият остатък от вземането възлиза на 14 400 лв., за която сума предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като са от значение за изхода на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

По отношение на първите два процесуалноправни въпроса не е налице твърдяната от касатора предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не са решени в противоречие с константната практика на ВКС. Не е допуснато нарушение на т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени от двете страни твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното, право - за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.

В съобразителната част към Тълкувателното решение /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект.

При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, например възражения за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение.

При възникнал между страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си.

В настоящия случай въззивният съд е обсъдил направеното от ответника признание за получаване на два пъти суми от ищеца на заем /10 000 лв. и 12 000 лв./ и възражение за недължимост на претендираната сума поради погасяване на задължението за нейното връщане с много висока лихва, съобразил е представената разписка, удостоверяваща връщане на част от сумата 7 600 лв., обсъдил е свидетелските показания и е направил извод, че по записа на заповед се дължи връщане само на сумата в размер 14 400 лв. Направеното признание от ответното дружество /настоящ касатор/ за неизгодни факти е обсъдено съобразно чл. 175 ГПК и константната практика на ВКС заедно със събраните по делото доказателства. Поради това и с оглед обстоятелството, че ответното дружество не е доказало възражението си, че е подписал записа на заповед при заплаха, и не са въведени от ищеца и доказани твърдения за други каузални отношения, във връзка с които е подписан процесният запис на заповед, изводът на въззивната инстанция за основателност на иска само за сумата 14 400 лв. е в съответствие с доказателствата и константната практика на ВКС.

По отношение на третия процесуалноправен въпрос също не е осъществена предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради това, че не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно практиката на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай съдебният състав на Апелативен съд П. в рамките на правомощията си по чл. 269 ГПК е обсъдил въведените от страните твърдения, възражения и доводи и относимите и допустими доказателства в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, установил е фактическата обстановка и е изложил аргументи защо приема част от възраженията и доводите на ответника по иска за неоснователни, а друга част за основателни.

По отношение на твърданото основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК настоящият съдебен състав счита, че постановеното решение на Апелативен съд П. в обжалваната от ответника част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд П. в обжалваната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 08.06.2020 г. по в. т. дело № 95/2020 г. на Апелативен съд П., Търговско отделение, 3 състав в частта, с която след отмяна на решение № 493 от 27.12.2019 г. по т. дело № 35/2019 г. на Смолянски окръжен съд е признато за установено в отношенията между страните, че „А. лес – Л.“ ЕООД дължи на К. А. И. сумата 14 400 лв., представляваща остатъчна дължима сума по запис на заповед от 04.04.2017 г. за сумата 51 180 лв., с падеж 30.09.2017 г., издаден като обезпечение на предоставен през 2017 г. от К. А. И. на „А. лес – Л.“ ЕООД заем в общ размер от 22 000 лв., за която сума в полза на К. А. И. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 1 от 02.01.2019 г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 416/2018 г. на Девински районен съд, ведно със законната лихва върху главницата от 14 400 лв., считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 18.10.2018г., до окончателното й изплащане, както и в частта, с която „А. лес – Л.“ ЕООД е осъдено да заплати на К. А. И. общо сума в размер 2 742,50 лв. – разноски за заповедното и исковото производства, съразмерно на уважената част от иска.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.