страница към определение по гр. дело №3387/2024 год. на ВКС, ІV гражданско отделениеО П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3843

гр.София, 28.07.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №3387 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. Н. П. срещу въззивно решение № 147 от 30.05.2024 год., постановено по в. гр. дело № 17/2024 год. по описа на Окръжен съд – Добрич, в частта му, в която е отменено решение № 83 от 24.07.2023 год. по гр. дело № 367/2022 год. по описа на Районен съд – Тервел и е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Бато 2010“ ЕООД срещу П. Н. П. искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 000 лв., представляваща неизплатена част от парично задължение /цялото от 12 000 лв./, с падеж – 01.02.2022 год., по сключен между страните договор за паричен заем от 24.09.2021 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 17.05.2022 год., до окончателното й изплащане и сумата от 170 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 6 000 лв. за периода от 01.02.2022 год. до 13.05.2022 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 146/2022 год. по описа на Районен съд – Тервел.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, както и че не бил обсъдил всички оплаквания, изложени във въззивната жалба. Не били изложени съображения във връзка с формирания извод, че договорът за заем е за сумата от 12 000 лв., при положение, че било прието, че заемополучателят бил получил 15 000 лв., както и такива с оглед установеното въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза обстоятелство, че претендираната сума не била осчетоводена в счетоводството на дружеството. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Следва ли въззивната инстанция да се произнесе по всички основания, псочени във въззивната жалба?

2/ Следва ли въззивната инстанция да посочи защо приема или не приема за доказани определени факти по делото, т. е. да мотивира своето решение?

Жалбоподателят навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 355 от 03.10.2012 год. на ВКС по гр. дело № 35/2012 год., І г. о., ГК и определение № 204 от 29.02.2016 год. на ВКС по т. дело № 748/2015 год., І т. о., ТК.

Ответникът по касационната жалба „Бато 2010“ ЕООД не е депозирал писмен отговор.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните доказателства по делото, че с пълномощно с нотариална заверка на подписа с рег.№ 433 от 10.03.2020 год. и нотариална заверка на съдържанието с рег. № 434 от 10.03.2020 год. на нотариус Ю. Д.К., с район на действие ДРС, ищецът „Бато 2010“ ЕООД, чрез управителя Н. Ч., упълномощил ответника П. Н. П. да управлява и се разпорежда по какъвто начин прецени, в това число да продава на цена, каквато договори, но не по-ниска от данъчната оценка, на когото намери за добре, при условия, каквито намери за добре, да получава продажна цена в брой или по негова банкова сметка, или да дарява, или да заменя срещу имущество, с правото да учредява ипотека за свои, дружествени или на трето лице задължения, да отдава под наем и въобще да извършва всякакви разпоредителни действия със собствените на дружеството недвижими имоти в [населено място], общ. Тервел, обл. Добрич, а именно закрити складове за зърно – 2 бр. с площ от 971 кв. м. и административна сграда с площ 112 кв. м., ведно с избено помещение – всички находящи се в УПИ VІІІ – ПСД, кв. 5 по ПУП на [населено място], ведно с правото на строеж за горните сгради върху посочения УПИ /обстоятелство, което не се оспорва от ответника/.

На 15.10.2020 год. ищецът, чрез пълномощника си П. Н. П., продал на Н. И. Д. описаните по-горе недвижими имоти при уговорена продажна цена от 15 000 лв., която сума, според съдържанието на нотариалния акт, обективиращ сделката, продавачът, чрез пълномощника си, бил получил напълно по банков път от купувача преди подписване на договора /обстоятелства, които не се оспорват от ответника/.

На 24.09.2021 год. между „Бато 2010“ ЕООД, като заемодател и П. Н. П., като заемател, бил сключен договор за паричен заем, в който се съдържало признание на ответника-заемател /чл.1, ал.1/, че дължи на ищеца-заемодател сумата от 12 000 лв., представляваща неотчетена сума от получената от него продажна цена по горепосочения договор за покупко-продажба. Съгласно чл.1, ал. 2 от договора, заемателят приел да се отчете по продажбената сделка, като сключи договора за заем за посочената сума, респ. страните преуреждали отношенията си, като приели, че заемодателят е предоставил сумата от 12 000 лв. в заем на заемателя /чл. 1, ал. 3/. Според чл. 2, ал. 1 от договора, заемателят се задължил да върне заетата сума в срок до 01.02.2022 год. по банков път по сметка на заемодателя на три вноски, както следва: на 01.11.2021 год. – 3 000 лв.; на 01.12.2021 год. – 3 000 лв и на 01.02.2022 год. – 6 000 лв. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора, след падежа заемателят дължал обезщетение за закъснение в размер на законната лихва върху просрочената сума.

Въззивният съд е приел от правна страна, че договорът за заем се счита за сключен едва след реалното предаване на паричната сума/заместимите вещи. До този момент постигнатото съгласие за сключване на договора е само обещание за сключването му /решение № 174 от 23.07.2010 год. на ВКС по гр. дело № 5002/2008 год., ІV г. о.,ГК/. Изложил е съображения, че в случая е налице по-особен състав на предаване на заемната сума, като не се касае за класическата хипотеза на предаване на заемната сума в момента на писменото оформяне на договора за заем, което предаване да е обективирано в самия договор или в отделен документ /разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД/ за последващо получаване на сумата от заемателя. В частност заемната сума от 12 000 лв. се е намирала в патримониума на заемателя /ответника/ преди подписване на писмения договор за паричен заем. Тя е получена от него на друго основание в качеството му на пълномощник на продавача „Бато 2010“ ЕООД като продажна цена по договора за продажба от 15.10.2020 год. Въззивният съд е формирал извода, че процесният договор за заем е валиден и е породил целените с него правни последици, като е посочил, че е без значение кой от елементите на фактическия състав на договора за заем ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Предаването на заемната сума може да не е било в собственост и може да предхожда по време съгласието за връщане. Нещо може да бъде получено на какво да е основание /напр. парична сума като аванс по договор за изработка, вещ или услуга, като вноска по договор за дружество, ценни книжа по договор за влог или доверително управление/ или дори без основание и след това страните да се съгласят същата сума или равностойността на вещта или услугата в пари да се счита предадена в собственост, а получателят да се съгласи да върне съответната парична сума. Чрез такава спогодба /установителен или друг ненаименован договор/ страните могат да преуредят отношенията си с обратна сила и дължимото ще е по договор за заем. Такъв договор е валиден, тъй като заемателят реално е получил нещо и се задължава да го върне – същото или равностойността му в пари /решение № 379 от 06.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 171/2012 год., ІV г. о. ГК/.

Въз основа на доказателствата по делото въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен договор за поръчка по смисъла на чл. 280 ЗЗД, по силата на който ответникът се е задължил да извърши за сметка на ищеца възложените му от дружеството действия по продажба на негови недвижими имоти. Позовал се е на приетото в решение № 208 от 29.07.2013 год. на ВКС по гр. дело № 916/2012 год., IV г. о., ГК, според което, когато довереникът трябва да продаде от името и за сметка на доверителя негов недвижим имот, допустимо е наличието на мандатното правоотношение да се установи от упълномощителната сделка и от съдържанието на нотариалния акт, в който е оформена продажбата, когато в него е записано, че пълномощникът действа от името и за сметка на упълномощителя. В тази връзка е счел, че доколкото недвижимите имоти на ищеца били продадени с договор по чл. 183 ЗЗД, сключен във формата по чл. 18 ЗЗД от пълномощника на дружеството – ответника, П. Н. П., и в нотариалния акт било удостоверено изявлението му, че е получил от купувача по банковата си сметка сумата от 15 000 лв. като продажна цена, то за упълномощеното лице /ответника/ било възникнало задължение да отчете /предаде/ на упълномощителя полученото от негово име и за негова сметка, предвид създаденото мандатно правоотношение, съгласно чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Тежестта да докаже отчета по мандата била за довереника.

Преуреждането на отношенията между ищцовото дружество /доверител/ и ответника /довереник/ по възникналото между тях през 2020 год. правоотношение по договор за поръчка с предмет извършване на определени правни действия /сключване на договор за продажба на имоти, собственост на доверителя/ се наложило поради неизпълнението от довереника на задължението му по чл. 284, ал. 2 ЗЗД да даде на доверителя сметка и да му предаде получената в изпълнение на поръчката продажна цена. Такова преуреждане на отношенията е допустимо, доколкото страните могат да подновят /новират/ едно задължение, ако намерението им е да се погаси старото задължение, заедно с всички обезпечения, и на негово място да възникне ново задължение с нови или без обезпечения. Страните могат да променят основанието на всяко вземане както чрез подновяване /новация/, така и чрез спогодба, установителен или друг ненаименован договор. Разликата между двете групи правни способи е в това, че в първия случай отношенията се преуреждат занапред, а във втория – с обратна сила. Реалният характер на договора за заем не се нарушава, дори заемателят да не е получил нищо, ако той е поел или отговарял за друго свое или чуждо задължение /решение № 379 от 06.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 171/2012 год., ІV г. о., ГК/.

Чрез процесния договор за заем от 24.09.2021 год. било осъществено такова преуреждане на отношенията между страните с белезите на обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД, предвид наличието на предпоставките за това /решение № 138 от 22.08.2013 год. на ВКС по т. дело № 27/2012 год., II т. о.,ТК/. По силата на процесния договор за заем задължението на ответника по чл. 284, ал. 2 ЗЗД се е погасило и същият е поел ново такова по чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД.

В обобщение въззивният съд е приел, че са установени елементите на фактическия състав на договора за заем, като за ответника е възникнало задължението да върне на ищеца на 01.02.2022 год. сумата от 6 000 лв. Падежът на вземането е настъпил, като ответникът не е доказвал твърдението си, че е изпълнил задължението си. Позовал се е на уредената в чл. 164, ал. 1, т. 4 ГПК забрана за доказване със свидетелски показания на погасяването на парично задължение, установено със съставен за целта писмен акт, освен по изрично съгласие на страните – чл. 164, ал. 2 ГПК, каквото в частност липсва. Посочил е, че доказването на факта на връщане на заемната сума може да бъде осъществено единствено чрез разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 ЗЗД, издадена от кредитора-заемодател или чрез друг писмен документ /напр. документ за банков превод на дължимата сума по банкова сметка на кредитора/, но такива не са ангажирани по делото, поради което претендираната сума от 6 000 лв. е дължима. Ответникът дължи на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата от 170 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.02.2022 год. до 13.05.2022 год. /изчислима чрез електронен калкулатор, достъпен в интернет/.

С тези мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за сумата от 6 000 лв. – неизплатена част от парично задължение /цялото от 12 000 лв./, с падеж – 01.02.2022 год., по сключен между страните договор за паричен заем от 24.09.2021 год. и за сумата от 170 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.02.2022 год. до 13.05.2022 год. и вместо това е постановено друго, с което тези искове са уважени.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.

Според теорията и трайната съдебна практика, едно съдебно решение е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата – чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск или се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесулна предпоставка за възникването и надлежното упражняване правото на иск, респ. правото на жалба. Произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, когато съдът е присъдил нещо различно от исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран.

В разглеждания случай няма вероятност въззивното решение да е недопустимо в обжалваната част, поради което не е налице хипотезата, при която за касационната инстанция възниква служебното задължение да допусне касационно обжалване /чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК/. Въззивният съд не е нарушил диспозитивното начало, тъй като е разгледал въведените в исковата молба твърдения, че източник на претендираните вземания е сключен между страните договор за заем от 24.09.2021 год.

Отделно от това следва да се посочи, че предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, какъвто в разглеждания случай е налице /Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 4/2013 год., ОСГТК/.

Поставените в изложението въпроси са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, включително задължителната такава, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираното от касатора решение и др. Според тази практика, съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи.

В частност въззивният съд е обсъдил релевантните доказателства, както и доводите и възраженията на страните, посочил е кои са установените факти и е формирал правните си изводи. Изследвал е всички отношения между страните и е приел, че доколкото задължението на ответника да даде на ищеца сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката във връзка с продажбата на притежавани от дружеството недвижими имоти, е новирано в задължение за връщане на заета сума, т. е. постигнато е съгласие, че неотчетената от ответника част от получената от него продажна цена в размер на 12 000 лв. ще се счита за предадена му в собственост от ищеца и той дължи връщането й в уговорените срокове, то фактическия състав на договора за заем за потребление е завършен. По този начин е обяснена и липсата на фактическо предаване на заетата сума и нейното осчетоводяване от страна на ищеца. За пълнота следва да се посочи, че без значение за спора е разликата между размерите на получената от ответника продажна цена и на заетата сума, при положение, че последната е в по-нисък размер и съдържанието на процесното правоотношение се определя по волята на страните.

В производството по чл. 288 ГПК касационният съд не може да се произнесе дали правните изводи на въззивния съд по предмета на спора са законосъобразни.

Посоченото от касатора определение за допускане на касационно обжалване, постановено в производство по чл. 288 ГПК, не формира съдебна практика на ВКС и не може да обоснове допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 147 от 30.05.2024 год., постановено по в. гр. дело № 17/2024 год. по описа на Окръжен съд – Добрич, в обжалваната му част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/