Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба, подадена от Т.П, чрез адв. М.Д, против решение № 6179/09.11.2020 г., постановено по адм. дело № 13840/2019 г. по описа на Административен съд – София-град (АССГ).
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК.
Ответникът – Главна дирекция „Гранична полиция” (ГДГП), чрез процесуален представител, в представен по делото писмен отговор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът – Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез процесуален представител, в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание оспорва касационната жалба като неоснователнаи моли за нейното отхвърляне. Направено е искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Смята, че решението е правилно и не са налице касационните оменителни основания по чл. 209 АПК. Првилно е установено, че от страна на ГДГП няма установено твърдяно незаконосъобразно действие, а искът против МВР е неоснователен, защото този ответник не е пасивно легитимиран да отговаря по иска.
Върховният административен съд, състав на трето отделение, намира касационната жалба за допустима - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.
С решение № 6179/09.11.2020 г., постановено по адм. дело № 13840/2019 г. по описа на Административен съд – София-град, съдът е отхвърлил исковете, предявени от Т.П да бъдат осъдени солирадно Главна дирекция „Гранична полиция” и Министерство на вътрешните работи да ѝ заплатят обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв. и имуществени вреди в размер на 1 385 лв., ведно със законната лихва от 10.12.2019 г., причинени й вследствие незаконосъобразни действия на служител на „Граничен контрол паспортна проверка - ГКПП“- МВР на летище София, където при извършена проверка “Паспортен контрол“ на 10.08.2019 г. не й било разрешено да напусне границата на Р. Б поради това, че личната й карта била обявена за невалидна.
От фактическа страна по делото е установено, че на 10.08.2019 г. Т.П, заедно с М.П (лице, с което ищцата живее на семейни начала) и дъщеря им е трябвало да заминат на екскурзия до Лондон, Англия, но личната карта на Павлова е била иззета като обявена за невалидна от СДВР, поради което ищцата не успяла да замине, но Петков и дъщеря ѝ заминали.
От приложена по делото справка № 513р-42521/22.05.2020 г. от СДВР е установено, че личната карта на Т.П е обявена за невалидна на 11.07.2019 г. на основание регистрирана декларация с рег.№ 1475/11.07.2019г. по описа на 05 РУ – СДВР, но при извършена справка в архив на БДС е установено, че посочената декларация се отнася до друга лична карта – т. е. липсвало е основание личната карта на ищцата да бъде обявена за невалидна, защото при обработване на информацията по горепосочената декларация служителка в 05 РУ СДВР е допуснала техническа грешка при изписване номера на личната карта, посочена в декларацията, поради което неправилно е сменен статусът на личната карта на ищцата.
За изясняване на обстоятелствата по делото съдът е събрал писмени и гласни доказателства, както и е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която да установи размера на претендиранте имуществени вреди, изразяващ се във финансови разходи за неосъщественото пътуване – за самолетен билет, резервация в хотел, автобусни билети, туристическа такса, медицинска застраховка. В заключението е посочено, че общата стойност на разхода за процесния период за трима човека (двама възрастни и едно дете) е 3463,33 лева, а за един възрастен и едно дете е 2396,70 лева.
За да отхвърли исковата молба, съдът приел, че по делото действително е доказано, че личната карта на ищцата е била обявена за невалидна не по нейно искане, а поради допусната техническа грешка от страна на служител към 05 РУ СДВР, но въпреки това исковете ѝ са неоснователни.
По отношение на ответника Главна дирекция „Гранична полиция” съдът приел, че не е доказано извършването на твърдяното от Т.П незаконосъобразно действие, поради което и исковата претенция е неоснователна, защото органите на ГДГП имат определена компетентност и това, че в системата на службата при проверката на личната карта на ищцата излиза, че този докумен е невалиден, има обвързващо действие за органите към ГДГП и те не могат и не е в компетентността им да проверят дали така отразената валидност или не на даден документ е незаконосъобразна. Съдът приел, че в процесния случай е било невъзможно да бъде извършена идентификация на Т.П с невалиден документ за самоличност, поради което недопускайки я да напусне страната, органът е действал съобразно с правомощията си за извършване на проверка.
По отношение на исковата претенция, насочена против МВР, съдът приел, че същата е неоснователна, защото е насочена против ненадлежен ответник поради това, че не е установено служители на юридическото лице МВР да са причинили незаконосъобразните действия, с които личната карта на ищцата е обявена за невалидна и от които са настъпили вредите. В процесния случай е установено извършването на незаконосъобразно действие, но от страна на служител от администрацията на СДВР, а не от администрацията на ответника МВР.
Въпреки горното, за пълнта на решението съдът посочил, че разходите за пътуването, които са заявени от Т.П като имуществена вреда, са заплатени от М.П, а не от ищцата, поради което не може да се приеме, че тя реално е понесла имуществена вреда. Решението е валидно, допустимо и правилно.
За да възникне правото на обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, е необходимо ищецът да докаже кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на цитираната разпоредба: незаконосъобразен акт, незаконосъобразно действие и/или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; настъпила вреда в правната сфера на ищеца, която включва реално причинени щети или пропуснати ползи; вредата следва да е настъпила в резултат на незаконосъобразния акт, незаконосъобразното действие или бездействие на административния орган, при или по повод изпълнение на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда.
Както правилно е установил административният съд, от събраните по делото доказателства не се установява наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Безспорно по делото е установено, че личната карта на Т.П е била обявена за невалидна, поради техническа грешка на служитека към 05 РУ СДВР, поради и което ищцата не е успяла да напусне границата на страната и да замине със самолет за Лондон, Англия. Но в процесния случай МВР се явява ненадлежен ответник, защото не негови служители, а такива към СДВР са извършили незаконосъобразно действия, оявявайки документа за невалиден по погрешка.
Правилно административнят съд е посочил, че съгласно чл. 9, ал. 2 от Правилник за устройството и дейността на МВР, Областната дирекция на МВР в София-град се нарича Столична дирекция на вътрешните работи, която съгласно чл. 37, ал. 2 ЗМВР е юридическо лице, за разлика от Дирекция “Български документи за самоличност“, която е структура в специализираната администрация на МВР и няма статут на юридическо лице. В структурите на СДВР е включено 05 РУ, чийто служител към отдел БДС – СДВР, е допуснал техническата грешка при отразяване на декларация за друга лична карта.
Субективно право на ищеца е да предяви исковете за обезщетение спрямо лицето, от което се претендират вредите и от чиито органи или длъжностни лица счита, че са причинени. Съгласно чл. 205, ал. 1 АПК ответник по иска за обезщетение за вреди, произтичащи от незаконосъобразни актове, действия или бездействия е юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите. Съответно ищецът е този, който с исковата си молба определя спорния предмет, страните и обема на търсената защита. В ал. 2 на чл. 205 АПК е посочено, че когато посоченият в исковата молба ответник не отговаря на изискванията по чл. 1, съдът указва на ищеца срещу кого следва да насочи иска си. Това е сторено с разпореждане от 17.01.2020 г., където изрично е посочено, че от страна на МВР е постъпило становище съгласно което министерството не е надлежна страна по иска. На ищцата е указано да посочи дали поддържа исковата си молба против МВР, в следствие на което тя е потвърдила това с уточняваща молба, поради и което правилно съдът е отхвърлил исковата претенция против Министерство на вътрешните работи като неоснователна, а не я е оставил без разглеждане като недопустима. Насочването на иска за обезщетение за вреди по ЗОДОВ срещу ненадлежен ответник е въпрос на основателност, а не на допустимост на същия иск, поради което когато се претендират вреди от ненадлежен ответник, тази претенция се явява неоснователна. В случая ответникът Министерство на вътрешните работи е ненадлежна страна по спора и спрямо него искът е неоснователен. Достигайки до този извод по отношение на иска на Т.П против Министерство на вътрешните работи, първостепенният съд е постановил правилно съдебно решение.
Настоящият състав споделя изводът на съда за неоснователност на исковата претенция на Т.П, насочена против Главна дирекция „Гранична полиция”, защото по отношение на този ответник не е доказано извършването на твърдяното незаконосъобразно действие. Както правилно административният съд е посочил, в чл. 45, ал. 2, т. 2 от Правилник за устройството и дейността на Министерството на вътрешните работи е посочено, че Главна дирекция "Гранична полиция" е национална специализирана структура за осъществяване на дейностите по чл. 6, ал. 1, т. 1 - 3, 5 - 7 ЗМВР, като за изпълнение на дейностите по ал. 1 ГДГП извършва дейности по гранични проверки на преминаващите през границата лица и вещите в тяхно владение и транспортни средства, включително в зоните и обектите по чл. 39, ал. 3 ЗМВР.Стелно, всяко едно лице, преминаващо през гранична проверка следва да представи документ за самоличност, чрез който да се легитимира. Когато служителите към ГДГП установят, че в системата е отразено, че дадена личната карта е била обявена за невалидна, то съгласно изискванията на Закон за тях настъпва задължението да изземат невалидния документ. Служителите към ГДГП нямат правомощия да преценяват дали правилно даден документ е обявен за невалиден или не, защото както съдът е посочил, отразеното в системата има обвързващо действие за служителите на ГДГП относно валидността на документа. В процесния случай е била налице невъзможност да бъде извършена идентификация на Т.П с невалиден документ за нейната самоличност, поради което недопускайки я да напусне страната, органът е действал съобразно с правомощията си за извършване на проверка, още повече, че ищцата не е представила при проверката паспорт (чл. 33, ал. 1 ЗБЛД), поради което правилно и законосъобразно не е била допусната да напусне страната без редовен документ за самоличност.
С огледа изхода на спора, следва да бъде уважено искането на процесуалните представители на ответниците Главна дирекция „Гранична полиция” и Министерство на вътрешните работи за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
По тези съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6179/09.11.2020 г., постановено по адм. дело № 13840/2019 г. по описа на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Т.П, от гр.В. Т, [улица], ет.[номер], ап.[номер], ЕГН [ЕГН], да заплати на Главна дирекция „Гранична полиция” сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА Т.П, от гр.В. Т, [улица], ет.[номер], ап.[номер], ЕГН [ЕГН], да заплати на Министерство на вътрешните работи сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.