О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3802
гр. София, 25.07.2025 год.
Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като изслуша докладваното от съдия Р. Б. гр. дело № 4692 по описа на съда за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от М. Л. П., против решение № 732 от 21.06.2024 г. по гр. дело № 3125/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. дело № 10702/2022 г. по описа на Софийски градски съд с уважени искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира касационните основания с неправилна преценка на събраните доказателства и погрешно установена въз основа на тях фактическа обстановка относно осъществяваната върху процесния имот фактическа власт, дължимото обезщетение и осъществяваното от нея давностно владение за придобиване на собствеността на процесния имот. Иска отмяна на решението. Няма претенция за разноски.
Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с недопустимост и очевидна неправилност на решението на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК и с допълнителните предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, при формулиране на следните въпроси: 1. Следва ли служебно съдът да следи и да конституира като страна по иска по чл. 108 ЗС, така и по иска чл. 59, ал. 1 ЗЗД лице, различно от ползващото процесния имот. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр. дело № 669/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 9 от 23.01.2012 г. по гр. дело № 669/2009 г. на ВКС, I г. о., и 2. При противоречие между гласни доказателства чии показания се кредитират и следва ли да се изложат подробни аргументи за това. По този въпрос се посочва противоречие с решение № 70 от 30.1980 г. на ОСГК на ВС.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – ищецът З. Т. М., е подал отговор, в който излага съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:
Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.
С потвърденото от въззивния съд решение № 3903 от 14.07.2023 г. по гр. дело № 10702/2022 г. по описа на СГС съдът е уважил предявените от З. М. против М. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване на собствеността му на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с предназначение за търговска дейност с административен адрес: [населено място],[жк],[жк], [жилищен адрес] - магазин № 1 от 124.52 кв. м, заедно с прилежащите идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху дворното място, и с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], на основание саморъчно завещание от 05.03.2007 г. от завещателя Г. Л. С. и наследствено правоприемство от М. Б. П., и осъждането й да му предаде владението на този имот, и иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата 27000 лева, представляваща обезщетение за ползване на същия недвижим имот без основание, за периода от 23.06.2020 г. до 15.04.2022 г., заедно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба - 13.10.2022 г., до изплащането й.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че в полза на ищеца З. М. и неговата майка М. П. е направен завет за магазин № 1, находящ се в [населено място], с площ от 124.52 кв. м, от Г. Л. С. със саморъчно завещание от 05.03.2007 г., обявено с протокол от 06.02.2019 г. Завещателят Г. С., починал на 09.01.2019 г., е придобил собствеността на процесния имот, предмет и на завещателното разпореждане, на основание договор за учредено право на строеж срещу задължение за строителство по нотариален акт № 43 от 16.04.2002 г. Прието е за установено въз основа на удостоверение за наследници № 84 от 30.07.2021 г., че единствен наследник по закон на М. П. (М. П.), починала на 28.07.2021 г., е нейният син З. М. (З. С.), който след смъртта й е отправил покана до Фондация „Помощ на лица с проблеми в развитието“ за прекратяване на неправомерно владение върху процесния имот и установил, че същият е предоставян за ползване въз основа на договор за наем от 15.02.2013 г., сключен между Г. Л. С. и „Ашком-Николаев“ ЕООД, за период от шест години. Прието е за безспорно между страните обстоятелството, че ответникът М. П. е упражнява фактическа власт върху процесния имот за периода от м. януари 2019 г. до м. май 2020 г., а въз основа на приетото от първоинстанционния съд експертно заключение, че пазарният наем за процесния имот през процесния период възлиза на 32614 лева. Обсъдени са от въззивния съд и събраните гласни доказателствени средства чрез разпита на свидетелите В. Б., К. К., К. С. и Н. Ц., от които е прието за установено, че имотът се е отдавал под наем от завещателя Г. С. на дружеството, ползвало го като сладкарски цех до 2018 г., въз основа на договор за наем, сключен лично от него в присъствието на св. Н. Ц. – син на едноличния собственик и управител на дружеството и извършвал плащанията на наемната цена по договора по сметка на Г. С.. Прието е за установено въз основа на тях, че след смъртта на Г. С. и за осигуряване на достъп до имота св. В. Б., в качеството му на представител на заветниците (ищеца З. М. и неговата майка), е провел среща с ответника М. П., на която среща тя е отказала да предостави ключ и достъп до процесния имот. След освобождаване на имота от дружеството същият се е ремонтирал и ползвал оттогава до настоящия момент от ответника М. П. и фондацията, която тя представлява – показанията на св. К. К. и св. К. С.. Тези двама свидетели познавали Г. С., който живеел в [населено място] и понякога идвал при тях, за да ги види и поради близостта му с майката на ответника М. П. и с последната, които живеели в апартамент над процесния имот. При преценката на свидетелските показания въззивният съд е възприел за достоверни показанията на св. Н. Ц. и св. В. Б. като възпроизвеждащи техни лични възприятия, последователни и непротиворечиви относно значимите за спора факти. При преценката на показанията на св. К. К., включително и съгласно чл. 172 ГПК с другите данни по делото поради съжителството му на съпружески начала с ответника М. П., не са възприети показанията му относно стопанисването на имота от нея приживе на завещателя Г. С., през времето, когато е установено, че същият е отдаван под наем от самия него, а плащанията, извършвани от дружеството, ползващо го като наемател, а тези на св. К. С. съдът не е кредитирал относно посоченото от него за съвместно съжителство на майката на М. П. и Г. Л., като вътрешно противоречиви в тази им част.
При така установените факти, въззивният съд е приел, че ищецът З. М. се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на завет и наследствено правоприемство. Изложени са съображения, че ищецът определя надлежните страни в процеса с твърденията в исковата молба, като материалната легитимация е свързана с гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой на задължението, и че в случая наведените в исковата молба твърдения, че претендираното от него право на собственост върху процесния имот се оспорва от ответника М. П. и която го владее, като отказва да го допусне до същия, определят наличието на надлежна легитимация на страните по производството, обусловена от принадлежността на правото на иск и представляваща абсолютна положителна процесуална предпоставка за неговото съществуване и надлежно упражняване. Посочил е, че фондацията е само ползвател на имота и защитата на оспорваното от ответника право на собственост на ищеца би била ефективна само, ако е насочена срещу владеещия несобственик, какъвто е именно ответникът М. П.. Прието е за неоснователно и наведеното от ответника М. П. възражение за давностно придобиване на процесния имот на основание чл. 79, ал. 1 ЗС, тъй като не се установява преди смъртта на завещателя Г. С., настъпила през м. януари 2019 г., тя да е упражнявала фактическа власт върху процесния имот и при това с намерение за своене, като действията от нея, извършени приживе на неговия собственик Г. С. и свързани с търсене на наематели и осигуряване на достъп до него, са посочени за търпими, предвид извършването им със съгласието на собственика поради близките отношения помежду им и почиващи на добри взаимоотношения и взаимопомощ, установени и от дадените от нея обяснения по чл. 176 ГПК, в който тя сочи Г. С. като собственик на процесния имот. Тези действия не установяват фактическа власт и чрез тях не може да се придобие владение. Изложено е, че поради тези съображения и спиране на придобивната давност съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г., и за преодоляване на последиците, периодът от м. януари 2019 г. е по-малък от десет години и недостатъчен, за да се придобие имотът въз основа на недобросъвестно владение от ответника М. П., която го владее без основание, и е установено, че фактически се намира в него. При тези съображения е направен извод за наличието на всички предпоставки за основателност на предявения ревандикационен иск. За основателен е приет и искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за присъждане на собственика на обезщетение за лишаване от ползването му на вещта, който е субсидиарен и се предявява в случаите, когато обеднялото лице няма друга правна възможност, за да преодолее неоснователното разместване на блага, при което е необходимо обедняването и обогатяването да произтичат от един общ факт или група факти, т. е. наличие на връзка между тях (ППВС № 1 от 28.05.1979 г.). Посочено е, че установеното ползване на процесния имот (магазин) от ответника М. П. (сега касатор) през периода от 23.06.2020 г. до 15.04.2022 г., осъществявано без основание, е довело до обедняване на ищеца З. М. от невъзможността да реализира за себе си доход от същия. А ответникът се е обогатил неоснователно, тъй като е спестил разходи, които е установено, че възлизат за процесния период в размер на 32614 лева.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Съгласно разрешенията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Касационно обжалване на решението се допуска и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност – арг. от чл. 280, ал. 2 ГПК.
Не съществува вероятност така постановено въззивно решение да е недопустимо, за което е наведено и изрично твърдение за наличие на основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, а и за което касационната инстанция следи служебно. Недопустимо е съдебното решение, когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск - на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на правомощията си и в рамките, в които е бил сезиран с допустими и предявени с редовна искова молба искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, без да е извършвал недопустима от процесуалния закон промяна на същите.
Липсва вероятност същото да е недопустимо и поради отсъствие на надлежна легитимация на страните, като абсолютна процесуална предпоставка за възникването и съществуването на правото на иск, изведен като основание за твърдяната недопустимост от доводите в изложението към касационната жалба при обосноваване на неясно и противоречиво формулирания във връзка с тях първи въпрос. Според тълкувателните разрешения, дадени в т. 2 от ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, исковият процес е двустранно производство, условие за допустимостта на което е наличието на две срещуположни страни. Възникването, съществуването и надлежното упражняване на правото на иск се обуславя едновременно от наличието на определени положителни условия (процесуални предпоставки) и от липсата на отрицателни (процесуални пречки), които са уредени в закона и за които съдът е длъжен да следи служебно, както при предявяването на иска, така и в хода на производството до приключването му със съдебен акт. Сред абсолютните процесуални предпоставки за възникването и упражняването на правото на иск е и надлежната процесуална легитимация на страните. Легитимирани, т. е. надлежни страни в исковия процес са тези, които претендират, че са притежатели на материалното право, засегнато от правния спор, предмет на процеса. В този смисъл са и задължителните разрешения, дадени в ТР № 6 от 15.01.2019 г. по тълк. дело № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 и чл. 7, ал. 1 ГПК. Съдът има задължение да укаже за недостатък на исковата молба, свързан с посочения в нея ответник, когато се касае за задължително необходимо другарство или когато в лицето на посочения ответник обстоятелствената част на иска противоречи на искането. Настоящият случай не е такъв. Надлежната легитимация на страните по производството, образувано по предявените искове по чл. 108 ЗС и чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва както от наведените от ищеца твърдения относно принадлежността на спорното право на собственост върху процесния имот, претендирано от него въз основа на частно завещателно разпореждане и наследствено правоприемство, и оспорвано от ответника, в чието владение същият се намира, така и от наведените от ответника правозащитни възражения, включително и давностно придобиване на имота, и установените данни за упражнявана от последния фактическа власт върху имота през релевирания период и към момента на предявяване на исковете, поради което за постановеното по тях въззивно решение не е налице вероятност да е недопустимо.
Изложеното обоснова извод за отсъствие на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и по първия въпрос относно надлежната легитимация на страните. По този въпрос, отнесен към материалната легитимация на страните, предпоставена от титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой е носител на правното задължение, също не са налице поддържаните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение за предпоставките, при които се уважава иска за собственост по чл. 108 ЗС, а именно – ищецът да е собственик на имота, ответникът да го владее и същото да е без правно основание, приети за установени по делото, и обосновали извод за основателността на иска, са в съответствие, а не в противоречие с установената трайна и непротиворечива практика, включително и с посочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Доколко фактическите и правни изводи за тези предпоставки са правилни и обосновани, дали е пълен и прецизен анализът на доказателствата – това са оплаквания по обосноваността, респ. правилността на решението, по които съдът дължи преценка само ако обжалването бъде допуснато. Установената съдебна практика относно предпоставките на иска за собственост по чл. 108 ЗС и липсата на промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, и непосочването от касатора на актове на Конституционния съд на Р. Б. и на СЕС обосноват отсъствие и на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване по този въпрос.
Процесуалноправният въпрос, с който също се обосновава наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК, са привързани към доводите касатора (ответника М. П.) за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на обжалваното въззивно решение съответно поради неправилен и непълен анализ на събраните гласни доказателствени средства относно осъществяването от нея давностно владение върху процесния имот. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. З. така поставен въпросът не представлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които подлежат на преценка при допускане на решението до касационно обжалване.
Въпреки изложеното следва да се посочи, че въпросът се свежда до преценката на свидетелските показания, по който са дадени разрешения в практиката на ВКС, включително и тази, посочена в изложението, макар и за нея да не е приложима допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, и обжалваното въззивно решение не им противоречи. В решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр. дело № 4216/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. дело № 759/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3244/2016 г. на ВКС, IV г. о., е изяснено, че гласните доказателства, както и всички други, щом са допустими и относими, се ценят съвкупно с целия доказателствен материал по делото, по вътрешно убеждение и по правилата на логиката. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системни, възможна заинтересованост или предубеденост, доколко показанията са вътрешно логични или са противоречиви, подкрепени ли са или отречени от останалите събрани по делото доказателства, като съдът, в подобна хипотеза разполага и с възможността по чл. 174 ГПК да извърши очна ставка между свидетелите. Съдът е длъжен да обезпечи установяването на истината (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК). В случая съдът съгласно чл. 172 ГПК (чл. 136 ГПК, отм.) е подложил на по-критична преценка показанията на свидетеля на ответника М. П. – св. К. К., отчитайки вероятната му заинтересованост поради фактическото съпружеско съжителство с нея, анализирал е показанията на всички свидетели и ги е обсъдил, съобразявайки тяхното възприятие за релевантните за спора факти, логичност и противоречия, съответствие с другите установени данни и в съвкупност с останалите събрани доказателствени средства, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи, включително и относно наведеното от ответника възражение за придобиване на собствеността на имота въз основа на осъществявано давностно владение. Освен това, не съответства на данните по делото и твърдението, че въззивният съд е подложил на преценка избирателно само част от събраните доказателствени средства. При обсъждането на същите въззивният съд е изложил в обжалваното решение съображения за възприемането или не за достоверни на дадените показания от свидетелите и на двете страните по производството и за начина на осъществяване на тази преценка. Изпълнил е процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил всички доводи и възражения на страните и приетите за установени релевантни факти. Несъгласието на касатора с този анализ, обем и оценка на събраните доказателствени средства, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от посочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
В заключение касационното обжалване на атакуваното въззивното решение не следва да се допуска.
Предвид изхода, разноски за касатора не се следват, но същият на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да заплати на адвоката, предоставил безплатна правна помощ по производството на ответника по касационната жалба (ищец по исковете), сумата от 2000 лева за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 732 от 21.06.2024 г. по гр. дело № 3125/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА М. Л. П., ЕГН [ЕГН], [населено място], [жк], [жилищен адрес] да заплати на адв. Е. В. Г. от КАК, с адрес: [населено място], [улица], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 2000 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставената на З. Т. М. безплатна правна помощ за производството пред касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.