3О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2367
гр. София, 24.07.2025 годинаВ ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
изслуша докладваното от съдия А. Б. т. д. № 1695 по описа за 2024г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, представлявано от юрисконсулт М. М., срещу решение № 23 от 06.02.2024г. по в. гр. д. № 404/2023г. на Апелативен съд Бургас, с което след частични отмяна и потвърждаване на решение № 888 от 28.07.2023г. по гр. д. № 1353/2022г. на Окръжен съд Бургас, касаторът е осъден да заплати на М. С. Г. сумата 45 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди от претърпени телесни повреди в резултат на ПТП, настъпило на 10.07.2020г., ведно със законната лихва от 20.05.2022г. до окончателното изплащане на сумата.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, тъй като е незаконосъобразно, постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Твърди, че въззивното решение е постановено при превратно тълкуване и липса на всестранна и обективна оценка на събраните по делото доказателства. Намира присъденото от въззивния съд обезщетение за претърпени неимуществени вреди за завишено и несъобразено с критериите по чл.52 ЗЗД, както и с установеното съпричиняване от страна на пострадалата ищца. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:
1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“?
2. Допустимо ли е при безспорно доказано по делото противоправно поведение на ищцата в качеството й на пътник в автобус на градския транспорт съдът да не отчете онези вреди, които са в причинна връзка с нейното поведение?
3. Какъв размер на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетен при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първата инстанция, в резултат на което е безспорно доказано -–при условията на пълно и главно доказване, грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице в качеството му на пътник в автобус /МПС категория М2/, изразяващо се в нарушаване на нормите, уредени в разпоредбите на чл.137д ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице? Касаторът се позовава на решение № 18 от 17.09.2018г. по гр. д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г. о., решение № 97 от 06.07.2009г. по т. д. № 745/2008г. на ВКС, ТК, решение № 43 от 15.04.2009г. по т. д. № 648/2008г. на ВКС, ТК, II т. о.
4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК?
Касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение поради несъобразяване и необсъждане на направеното възражение за съпричиняване.
Ответникът по касация М. С. Г., представлявана от адв. М. Б., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че поставените въпроси не покриват критерия по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като касаят правилността на въззивното решение. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел за безспорно установено от фактическа страна, че на 10.07.2020г. в [населено място] при управление на лек автомобил „Ауди А4“, с рег. [рег. номер на МПС] С. Х. навлязъл насрещно в еднопосочна улица, като при възникналата опасност от челен удар водачът на насрещно движещия се автобус „Соларис У. 12“, с рег. [рег. номер на МПС] М. Д. спрял рязко автобуса, при което пострадалата ищца М. Г., на 84 години, от изправено положение паднала на пода и получила фрактура на ляво бедро в проксималната му част. Приел е за безспорно установено и наличието на валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на виновния водач на лекия автомобил „Ауди А4“ в ответното дружеството, действаща в периода 27.11.2019 – 26.11.2020г.
Въззивният съд е приел за установено, че в резултат на процесното ПТП ищцата е претърпяла телесна повреда, изразяващи се според изслушаната по делото съдебномедицинска експертиза във фрактура на бедрена кост в проксимална част на ляв долен крайник, което увреждане отговаря да е получено при падане от собствен ръст. Извършено е оперативно лечение с репозиция на фрактурата и фиксация с интрамедуларен пирон, което е „златен стандарт“ при този вид травми. До операцията пострадалата е била поставена на директна екстензия на крайника, функционално обездвижване и обезболяване. Възстановителният период обичайно е в рамките на от 3 до 6 месеца в зависимост от индивидуалността на пациента. Травмата е свързана с настъпила остра болка, което налага регулярно обезболяване. Посочил е, че пациентката е била в невъзможност да се придвижва самостоятелно, налагало се е ползване на помощни средства, като според документацията е ползвала такова и преди травмата. Въззивният съд е посочил, че при лечението се е наложило заплащане на сумата от 1800 лв. за инртамедуларен пирон, който не се заплаща от НЗОК, а след престой по клинични пътеки в отделение по травматология и отделение по физикална и рехабилитационна медицина ищцата е престояла в отделение за продължително лечение, неработещо с НЗОК, срещу сумата от 2400 лв. Взел е предвид, че според обясненията на вещото лице в съдебно заседание с оглед напредналата възраст на ищцата по-вероятно е да има отражения и след възстановителния период.
Въззивният съд е обсъдил и показанията на разпитания по делото свидетел Д. Г. – син на ищцата, който свидетелства, че е видял майка си след операцията и тя била унесена, говорела несвързано; престояла една седмица в травматологията на УМБАЛ Бургас, като не можела да става и била обслужвана от персонала, а след това прекарала една седмица в отделението по рехабилитация, където ставала от леглото само когато идвал специалист за провеждане на процедури; впоследствие била настанена в хоспис към болницата, където също била в легнало състояние и обгрижвана с провеждани процедури в продължение на повече от месец. Според показанията на свидетеля в началото на м. септември ищцата се прибрала в къщи, но била мълчалива, несигурна и уплашена, а преди инцидента била много комуникативен и отговорен човек, справяла се с всичко сама; в домашна обстановка ангажирали жена, която да я обгрижва през деня; ищцата имала болки при движение, при спане, при почивка, не излизала, като била в това състояние четири-пет месеца, а след това с поддържане и с бастун започнала леко да се придвижва; до месец май продължили грижите на ангажираната жена, която се занимавала с всичко в дома – обслужване, пазаруване, почистване, къпане и др., след което ищцата заживяла при свидетеля – неин син, в София, където продължила да се раздвижва и започнала да излиза и навън; продължили лечението с медикаменти за мазане на раната от операцията под наблюдение на личен лекар, като идвал и специалист за раздвижване. Според свидетеля ищцата вече не се качвала на автобус или влак и след инцидента се капсулирала, не искала да контактува, не искала хората да разберат в какво състояние е и не й се говорело; вече се движела вкъщи без бастун, като ползвала такъв за навън и от преди произшествието; движенията й са били по-забавени, сама не излизала навън.
Въззивният съд, съобразявайки установените фактически обстоятелства за обема, вида и характера на уврежданията, е намерил, че размерът на обезщетението за пълна обезвреда на неимуществените вреди, изразяващи се в понесени от пострадалата физически и психически болки и страдания, възлиза на 45 000 лева. Посочил е, че ищцата е претърпяла средна телесна повреда – счупване на бедрената кост в проксималната част, при което е изпитвала остри болки, като допълнителна тежест на фрактурата е ниската костна плътност при напредналата й възраст. Съобразил е проведеното лечение и продължителния болничен престой, както и необходимостта от постоянното й обгрижване и продължителния период на раздвижване и рехабилитация, нейната възраст и трайното влошаване на живота й - както физически, така и психологически, и отражението им върху нейния социален живот. Изтъкнал е, че установените по степен, интензитет и продължителност болки и страдания съответстват на определения размер на обезщетението, което се явява съобразено с изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД, както и с икономическата обстановка в страната към момента на деликта, което изключва неоснователно обогатяване.
Приел е, че от изслушаната пред първата инстанция съдебна автотехническа експертиза досежно механизма и причините за процесното ПТП не се установява наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Посочил е, че в момента на аварийното спиране на автобуса при вида на насрещно движещия се лек автомобил ищцата тъкмо се е изправила от вътрешната страна на първата двойна седалката след втората врата, за да се подготви за слизане на следващата автобусна спирка, при което, държейки се с лявата ръка за пилона до вратата /в дясната ръка е държала бастун и торбичка/ и с гръб към посоката на движение, при неочакваната маневра – рязко спиране, при която всички пътници са политнали напред, тя не е успяла да запази равновесие, завъртяла се е и е паднала до вратата. Намерил е, че при описаните действия на ищцата се налага изводът за липса на извършено от нея нарушение на нормативни правила, което изключва нейно противоправно поведение в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Изтъкнал е, че няма забрана за пътниците да са изправени в автобуса и да са обърнати с гръб към посоката на движение. Поради това е достигнал до извод за липса на предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД и размерът на дължимото обезщетение не следва да бъде намален.
Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Формулираният от касатора въпрос относно приложението на установения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск от увредените лица срещу застрахователя на делинквента е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. По този въпрос е формирана постоянна съдебна практика - Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и създадената по реда на чл.290 ГПК задължителна съдебна практика – решение № 151 от 12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г., ТК, ІІ т. о., решение № 88 от 17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г., ТК, ІІ т. о., решение № 130 от 09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83 от 06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди - морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при определяне на размера на справедливото обезщетение е съобразил възприетите от съдебната практика критерии след задълбочено обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото, както и е взел предвид момента на настъпване на ПТП и социално-икономическото състояние в страната към този релевантен момент. Преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията на касатора за необоснованост и незаконосъобразност представляват отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
Поставените в касационната жалба материалноправни въпроси, свързани с приложението на чл.51, ал.2 ГПК, са предпоставени от съдържащото се в тях, но невъзприето от въззивния съд, твърдение, че по делото е безспорно доказано противоправно поведение на ищцата, допринесло за настъпване на увреждането. Противно на това твърдение на касатора, въззивният съд е приел след обсъждане на събраните доказателства, че липсва извършено от ищцата нарушение на нормативни правила, което изключва нейно противоправно поведение в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Поради това поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството. От друга страна, по приложението на чл.51, ал.2 ГПК е формирана съдебна практика, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т. д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т. д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 92 от 24.07.2013г. по т. д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. В случая въззивният съд в съответствие с така формираната практика е обсъдил събраните по делото доказателства и е съобразил установения с тях механизъм на настъпване на процесното ПТП и въз основа на това е приел, че с поведението си пострадалата не е допринесла за настъпване на произшествието.
Четвъртият процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил направеното от касатора възражение за съпричиняване на увреждането от пострадалата ищца, както и събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, като е изложил съображенията, въз основа на които е достигнал до крайния си извод. Поради това доводът на касатора, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС по поставения въпрос, е неоснователен.
Наличието на формирана по поставените въпроси постоянна практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъврменяване и от която въззивният съд не се е отклонил, изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е налице и твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На основание чл.38, ал.3 ЗАдв. на пълномощника на ответницата следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 4000 лева при съобразяване на фактическата и правната сложност на спора.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 23 от 06.02.2024г. по в. гр. д. № 404/2023г. на Апелативен съд Бургас.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. М. И. Б. сумата 4000 лева /четири хиляди лева/ - възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция на основание чл.38, ал.2 Задв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: