Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба на Столичен общински съвет, чрез председателя А. И. против Решение №255/23.11.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), Пети специализиран постоянен състав, постановено по преписка №36/2010 г. по описа на Комисията, с което установено, че нормата на т.3.13 от Приложение №2 на действащата Наредба за превоз на пътници и условия за пътуване с масовия градски транспорт на територията на Столична община, приета с Решение № 767 от 17.12.2009г. на Столичен общински съвет, считано от 01.01.2010г., поставя жалбоподателката П. Д. П. и лицата с установена трайно намалена работоспособност/ТНР/ от 50% до 70,99% в по-неблагоприятно положение, тъй като ги третира различно отколкото са били третирани преди това, както и в сравнение с останалите групи хора с увреждания, поради което представлява акт на пряка дискриминация по признак „Увреждане” по отношение на П. Д. П. и лицата с установена ТНР от 50% до 70,99% и нарушение на чл.4, ал.2 във вр. с чл.6 от ЗЗДискр.; на основание чл. 47,ал.1, т. 6 и т.8 от ЗЗДискр. е препоръчано на СОС да се предприемат действия по отмяна на дискриманационната разпоредба, като е предложено на председателя на СОС да представи копие от текста на настоящото решение на общинските съветници от СОС и на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 от същия закон на председателя на СОС е дадено задължително предписание да следи стриктно за изпълнение на изискванията на ЗЗДискр. и процедурите по ЗИХУ, уреждащи равенство в третирането на хората с увреждания и преди внасяне на документи за обсъждане от СОС да проверява дали те са изпълнени при подготовката и изготвянето им.

В жалбата се прави твърдение, че оспореното решение на КЗД е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при нарушение на материалния закон. Иска се отмяната му.

Ответникът, Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата.

Заинтересованата страна – П. Д. П. - редовно призована, не се явява и представлява. Не ангажира становище по жалбата.

Като доказателства по делото са приложени представените с административната преписка и жалбата писмени доказателства.

След като прецени събраните по делото доказателства, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, седмо отделение, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално ДОПУСТИМА. Разгледана по същество е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Производството пред административния орган е образувано по жалба от П. Д. П., с оплаквания за дискриминация по признак увреждане, извършена от страна на СОС, с приемането на Решение № 767 от 17.12.2009г., съгласно което решение е прието увеличение на цените на картите за преференциално пътуване в столичния градски транспорт по отношение на хората с трайно намалена работоспособност от 50 до 70%.Изложени са твърдения, че е третирана по-неблагоприятно в сравнение с хората с увреждания с трайно намалена работоспособност над 71%, тъй като преференциалните карти за тях не са увеличени, а са запазили предишния си размер от 6 лева.

За да постанови решението си КЗД е приела, че считано от 01.01.2010г., чрез нормата на т.3.13. от Приложение № 2 на Наредбата, е допуснато неравно третиране по признак „увреждане” по отношение на групата на лицата с установена ТНР от 50% до 70,99%, в сравнение с третирането им преди приемане на въпросното решение, както и в сравнение с останалите две групи хора с увреждания с установена ТНР. Комисията е направила извод, че от представените по делото доказателства не става ясно какви са мотивите, наложили промяната на преференциалната цена на картата към 01.01.2010г., както и защо жалбоподателката и групата на хората с увреждания с установена ТНР от 50 до 70,99% са по-неблагоприятно и диференцирано третирани в сравнение с останалите групи хора с увреждания. Комисията е счела, че доколкото промяната в нормативния акт на СОС е направена само с икономическа цел, то увеличението на цената на картата за пътуване на хората с увреждания с установена ТНР от 50 до 70,99% представлява по-неблагоприятно третиране, в сравнение с третирането им преди изменението на акта, а така също и в сравнение с останалите групи на хора с установена ТНР от 71 до 100%. Приела е също така, че различното третиране, представлява пряка дискриминация на основата на признака ”увреждане”. Отделно от това е счела, че липсата на представени доказателства за спазването на изискванията на чл.6, ал.3 вр. с чл.5 от ЗИХУ в редакцията му към момента на приемане на решението на СОС, представлява отделно доказателство за пренебрегване на законно установени права на хората с увреждане при издаването на нормативния акт, което следва да бъде квалифицирано като дискриминация по признака „увреждане” поради нарушаването на чл.6 от ЗЗдискр.

Компетентността на КЗД е уредена в разпоредбата на чл. 47 от ЗЗДискр., където са регламентирани правомощията, с които разполага при решаването на визираните в същия текст въпроси, в качеството й на независим специализиран държавен орган, осигуряващ предотвратяване на дискриминация, защита от дискриминация и равенство на възможностите.

Законът за защита от дискриминация цели установяване и санкциониране на всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна.

Като основание за издаване на обжалваното решение, КЗД е посочила чл.64 във вр. с чл. 65 и чл. 66, от ЗЗДискр.

Член 4, ал.1 от ЗЗДискр. забранява всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна. Съгласно ал. 2 на цитирания член, пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства. По аргумент от ал. 3 непряка дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал.1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдана с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. По аргумент от разпоредбата на §1т.7 от ДР на ЗЗдискр. неблагоприятно третиране е всеки акт, действие или бездействие, което пряко или непряко засяга права или законни интереси. А според § 1,т.8 от ДР на ЗЗДискр. „ на основата на признаците по чл.4, ал.1” означава на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията .

По силата на чл.9 от Закона в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е жертва на дискриминация, докаже факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че правото на равно третиране не е нарушено. Това е специално правило, при което ако административният орган приеме, че има достатъчно факти, от които може да се направи извод, че е налице дискриминация доказателствената тежест се размества и в тежест на ответника е да докаже, че не е нарушил правото на равно третиране.

Съгласно §1.т.1 от ДР на Закона за интерграция на хората с увреждания/ЗИХУ/ „увреждане” е всяка загуба или нарушаване в анатомичната структура, във физиологията или в психиката на даден индивид.А по смисъла на §1,т.2 от ДР на ЗИХУ „човек с трайно увреждане” е лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане 50 и над 50 на сто.

Безспорно установено по делото е, че жалбоподателката е третирана по-неблагоприятно по смисъла на § 1,т.7 от ДР на ЗЗДискр., в сравнение с третирането и преди увеличението на цената на преференциалната карта, както и в сравнение с останалите хора с увреждания с установена ТНР -71% и над 71%. Съгласно разпоредбата на чл.21, ал.1 т.1 от Наредбата право на пътуване с преференциална карта по образец имат всички хора с увреждания с общи заболявания, получаващи пенсия до навършване на 68 години, както и техният придружител, когато имат право на такъв, с постоянен адрес на територията на СО. От приложение № 2 от т.3.13 до т.3.17 към решение № 767 по протокол № 54/17.12.2009г., с което е приета наредба за изменение и допълнение на наредбата за превоз на пътници и условия за пътуване с масовия градски транспорт на територията на СО в сила от 01.01.2010г., се установява че цената за преференциални карти за хора с увреждания с ТНР от 50 до 70.99% е 20 лева, а за останалите хора с увреждания с ТНР от 71 до 90% е 6 лева, за хората с увреждания с ТНР над 90 % без право на чужда помощ е 6 лева, за хората с увреждания с ТНР над 90% с право на чужда помощ, неползващи придружители е 6 лева, а за ползващите придружители е 8 лева.

За да се приеме, че от страна на жалбоподателя е осъществена пряка дискриминация, е необходимо да се установи, че заинтересованата страна П. П., както и групата на хората с увреждания с установена ТНР от 50 до 70,99%, са третирани по-неблагоприятно на основата на някои от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. отколкото е третирано, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства.

За да е налице проява на дискриминация по смисъла на ЗЗДискр., е необходимо да са осъществени всички елементи от фактическия състав на приложимата специална правна норма, както от обективна, така и от субективна страна. В хипотезата на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. е нужно административният орган да установи, че са осъществени определени юридически факти, които поставят в по-неблагоприятно положение (или третират) определено лице или група лица на основата на някои от законово визираните признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр.

В този смисъл не е достатъчно да се установи поставяне на определено лице или лица в конкретен случай в по-неблагоприятно положение, а е необходимо да се докаже още, че това третиране е извършено по някой от признаците, очертани в чл. 4 от ЗЗДискр., като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между по-неблагоприятното третиране и причината за него, която при всички случаи следва да се изразява в признак по цитирания чл. 4 от закона.

Безспорно в конкретния случай е налице по-неблагоприятно третирано по отношение на Петрова, но същото не е на основата на признак ”увреждане”, както е приела КЗК.

За да е налице „пряка дискриминация на едно лице на основата на увреждане” по смисъла на §1,т.3 от ДР на ЗИХУ е необходимо единствено и само лицето, което е третирано по-неблагоприятно да притежава признака”увреждане”, а другото лице, с което е поставено в сравними сходни обстоятелства и е третирано по-благоприятно, да не притежава този признак ”увреждане”. Причината за това нееднакво третиране да е именно наличието на този признак у дискриминираното лице.Т.е. за да е осъществена пряка дискриминация по признак „увреждане” по отношение на жалбоподателката и лицата с увреждания с ТНР от 50 до 70,99% е необходимо те да са поставени в по-неблагоприятно положение в сравнение с лица, които не са увредени. В противен случай, когато се сравняват лица, които попадат в категорията „увредени лица” и когато едното от тях е поставено в по-неблагоприятно положение в сравнение с другото, независимо от степента им на увреждане или степента на ТНР, нееднаквото третиране не би могло да бъде на основата на признак ”увреждане”, защото този признак е налице и при двете сравнявани лица.

В разглеждания случай пряка дискриминация би била осъществена, ако жалбоподателката е третирана по - неблагоприятно в сравнение със лица, които не притежават качеството ”увреждане” т. е. в сравнение със здрави лица. Безспорно конкретният случай не е такъв, тъй като цената на картата за нея е преференциална - 20 лева за 1 месец, а цената за редовна карта за един месец е 50 лева.

Следва да се отбележи, че степента на ТНР се установява в проценти спрямо здравия и работоспособен човек. Следователно способността за извършване на трудова дейност на лица с ТНР от 50 до 70% спрямо здравия човек е от 50 до 30%. А способността за полагане на труд на лице с ТНР с 71 % и над 71% е от 29% до 0%. Ето защо следва да бъде отчетено и обстоятелството, че за лицата с увреждания с ТНР от 50 до 70,99% е налице по - голяма възможност да упражняват трудова дейност, тъй като притежават по-висока степен на работоспособност/ от 50 до 30%/ в сравнение с лицата с ТНР от 71 и над 71%, чиято работоспособност е сравнително по-малка от 29 до 0%. С оглед на горното, житейски и икономически обосновано се явява въвеждането на по-висока преференциална цена за карта за градския транспорт за лицата с по-големи възможности за упражняване на трудова дейност, в сравнение с цената на картата за лица, които притежават чувствително по-малки възможности за полагане на труд. Именно този диференциран подход е използван и в чл. 75 КСО при определяне на размера на пенсията за инвалидност поради общо заболяване и в чл. 79 КСО при определяне на размера на пенсията за инвалидност поради трудова злополука и професионална болест.

Не може да обоснове наличие на дискриминация по смисъла на чл. 4, ал.1 от ЗЗдискр. и на §1,т.3 от ДР на ЗИХУ поставянето на едно лице в по-неблагоприятно положение, в сравнение с положението, в което то е било поставено в предишен момент, тъй като за да е осъществен фактическия състав на дискриминацията се изисква задължително сравняването на дискриминираното лице да се прави с „друго лице”.

Не е налице и нарушение на разпоредбата на чл.6 от ЗЗДискр., съгласно която забраната за дискриминация действа спрямо всички при упражняването и защитата на предвидените в Конституцията на Р. Б. права и свободи.

Евентуалното нарушение на разпоредбата на чл.6, ал.3 ЗИХУ, в редакцията към датата на издаване на Решението на СОС, би могло да послужи като основание за оспорване на решението, доколкото не е спазена предвидена в закона процедура за неговото приемане, но не би могло да промени извода за липса на извършена пряка дискриминация по отношение на П. Д. П. и групата на хора с увреждания с установена ТНР от 50 до 70,99% на основата на признак „увреждане” от страна на СОС.

Като е приела, че е налице дискриминация, КЗД е постановила един незаконосъобразен административен акт, който подлежи на отмяна.

При този краен извод в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени и направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 150,00 лева юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №255/23.11.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), Пети специализиран постоянен състав, постановено по преписка №36/2010 г. по описа на Комисията.

ОСЪЖДА Комисията за защита от дискриминация ДА ЗАПЛАТИ на Столичен общински съвет направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 150,00 (сто и петдесет) лева юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните

Вярно с оригинала,

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

/п/ В. А.

секретар:

ЧЛЕНОВЕ:

/п/ П. Н./п/ Д. М.

Д.М.