Образувано е по касационната жалба на Ж.К от [населено място], чрез пълномощник, против решение № 7856 от 27.12.2018 г., постановено по адм. дело № 6469/2018 г. на Административен съд – София-град, с което съдът е отхвърлил жалбата на Коева срещу приложена принудителна административна мярка „принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране”, приложена от Е.Г - контрольор автомобилен транспорт в сектор „Принудително задържане“ при „Център за градска мобилност“ ЕАД. Касаторът релевира доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорва изводът, че картите за инвалидност по силата на чл. 99а, ал. 1 ЗДвП дават право единствено на преференциално паркиране на определените за това места на хора с трайни увреждания и в противоречие със закона е приел, че приложената ПАМ е законосъобразна. Моли решението да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество. Претендира присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът Е.Г - контрольор автомобилен транспорт в сектор „Принудително задържане“ при „Център за градска мобилност“ ЕАД, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, след като провери правилността на обжалваното решение, приема следното:
Предмет на първоинстанционното съдебно производство е принудителна административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП "принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата такса за паркиране по чл. 99, ал. 3, до заплащане на таксата и на разходите по прилагане на техническото средство, приложена от контрольор автомобилен транспорт в сектор „Принудително задържане“ при „Център за градска мобилност“ ЕАД", по отношение на лек автомобил "Фолксваген" с рег. [рег. номер на МПС], собственост на Ж.К, извършено с техническо средство тип "скоба" на 30.05.2018 г. в гр. С..
За да отхвърли жалбата, съдът е приел за безспорни обстоятелствата, че булевард "Ал. Стамболийски" попада в обхвата на „синя зона“ и че жалбоподателката не е заплатила кратковременен престой за паркиране. Мотивирал е законосъобразност на приложената мярка, тъй като Д. действително притежава инвалиден стикер, но същият не дава право да спира в рамките на установените зони за платено паркиране, без да заплати съответната такса, а само на изрично отбелязаните места. Решението е правилно.
Спорът между страните е досежно приложимостта на режима в зоните за почасово платено паркиране и паркингите - общинска собственост на територията на Столична община по отношение на пътните превозни средства, превозващи хора с увреждания и дали същите имат право на преференциално паркиране само на специално обозначените за тази цел места. Този въпрос е обуславящ преценката за правомерността на мярката по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП, а отговорът следва при съобразяване на относимата нормативна уредба и правната характеристика на конкретната принудителната административна мярка.
Съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗДвП в населените места собственикът или администрацията, управляваща пътя, може да определи райони, пътища или части от пътища за зони за платено и безплатно паркиране в определени часове на денонощието. Нормата на чл. 99, ал. 3 ЗДвП разпорежда Общинският съвет да определя цената за паркиране на местата по ал. 1, както и условията и реда за плащането от водачите. Служби за контрол, определени от кметовете на общините използват техническо средство за принудително задържане на пътното превозно средство, за което не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3, до заплащане на цената и на разходите по прилагане на техническото средство – чл. 167, ал. 2, т. 2 с. з.
Редът за издаване на Карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, е уреден в чл. 99а ЗДвП. С възможността да бъде издадена карта за паркиране на лица с увреждания законодателят е избегнал поставянето им в неравностойно положение спрямо останалите лица. В продължение на защитата на техните права, в Наредба за организация на движението на територията на Столична община за зоните за почасово платено паркиране е предвидено осигуряването на определен брой фиксирани и обозначени места за преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с трайни увреждания. В НОДТСО е уреден още начинът на паркиране на тези лица в близост до настоящия им адрес, местоработата им и на паркингите - общинска собственост. В законодателната уредба е използван изразът „паркиране на превозващо ги ППС върху специално определено и сигнализирано за тази цел място“. Тълкуването основание да се приеме, че безплатното паркиране на лица с трайни увреждания може да бъде реализирано само и единствено на определение за тях места, обозначени с пътен знак Д 21 и с пътна маркировка с изобразен международния символ за хора с трайни увреждания.
В този смисъл неотносима е цитираната в касационната жалба съдебна практика, тъй като същата се отнася до изключение на правилото на чл. 171, ал. 1, т.5, б. „б“ ЗДвП, както сам е посочил и касаторът. Паркирането в нарушение на поставен знак В 28 и законоустановеното изключение по отношение на пътните превозни средства, обслужващи лица, притежаващи документ за инвалидност, касае неправилно паркиране и по същество представлява нарушение, въз основа на което автомобилът подлежи на принудително преместване. В процесния случай е приложим редът за паркиране в установените зони за платено паркиране в определени часове на денонощието, респективно, не е приложимо изключението по чл. 50, ал. 2, т. 3 от Правилник за прилагане на Закон за движение по пътищата. Това е така, тъй като поставената табела Д 13 обозначава „начало на зоната на действие на изобразения пътен знак“ и в комбинация с табела Т 17 „Табела с текст“, не въвеждат изрична забрана за паркиране, а паркиране при определени условия. Разпоредбата на чл. 50, ал. 2, т. 3 ППЗДвП изрично предвижда, че знак В 28 не се отнася за пътни превозни средства, обслужващи лица, притежаващи документ за инвалидност и същата не е относима към табелите, посредством които се обозначава началото на платена зона за паркиране. Това е и причината за различната законова регламентация по отношение на паркирането при поставен знак В 28 и парирането без заплащане на дължимата такса в рамките на зона за платено паркиране, обозначена с описаните знаци. В първия случай се прилага ПАМ по реда на чл. 171, ал. 1, т.5, б. „б“ ЗДвП, а във втория - ПАМ по реда на чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП. Видно от изложеното, законодателят не придава еднакво значение на паркирането при забранителен знак и паркирането без заплащане в рамките на установената зона, в какъвто смисъл са твърденията, изложени в касационната жалба. Касационният жалбоподател притежава Карта за паркиране на местата, определени за превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения при паркиране, като притежанието на същата дерогира забраните въведени с пътни знаци В2, В3, В14, В27 - по отношение на престоя, и В28 - съгласно чл. 50, ал. 2, т. 3 ППЗДвП, но не освобождава водача от заплащане на такса в зона за платено паркиране, освен ако същият не е спрял на съответното конкретно обособено място.
Принудителната административна мярка по чл. 167, ал. 2, т. 2 ЗДвП се прилага, когато не е заплатена дължимата цена за паркиране по чл. 99, ал. 3 ЗДвП. В разглеждания случай фактическата предпоставка за прилагане на предвидената мярка е налице, доколкото е доказано паркиране в определена за платено паркиране зона и във време, за което е дължимо заплащане, както и че това плащане не е извършено към установения за валидността му момент.
По изложените съображения съдебният състав приема, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Касационния ответник е направил своевременно искане за присъждане на съдебни разноски пред настоящата инстанция. С оглед изхода на правния спор и представените доказателства - договор за правна защита и съдействие от 23.01.2019 г. и банково извлечение, на "Център за градска мобилност" ЕАД се дължат разноски в размер на 600 лв., представляващи уговорено и платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7856 от 27.12.2018 г., постановено по адм. дело № 6469/2018 г. на Административен съд София-град.
ОСЪЖДА Ж.К с постоянен адрес [населено място], [улица] да заплати на "Център за градска мобилност" ЕАД, гр. С., бул. "К. М. Л" 84, направените по делото разноски в размер на 600 лв. /шестстотин лева/. Решението е окончателно.