Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. А. П. от [населено място], срещу решение № 54/24.04.2015 г. по адм. дело № 606/2014 г. на Административен съд – Добрич. В жалбата са посочени доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.

Ответникът – Комисия за защита от дискриминация, (КЗД) в представен по делото писмен отговор и в съдебно заседание пред настоящия съд, чрез упълномощен процесуален представител юрк. М., оспорва касационна жалба и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд – трето отделение, след като прецени данните по делото и обсъди доводите на страните, констатира, че касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, което ги прави процесуално допустими. Разгледани по същество са неоснователни.

С посоченото по-горе решение, Административен съд – Добрич, е отхвърлил предявените съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ на Д. А. П. от [населено място] срещу Комисията за защита от дискриминация, за причинени имуществени и неимущественивредизасуматаобщоот10000лв.. ползи от неполучено възнаграждение в размер на 583 лв. месечно за периода 11.01.2012 г. до 16.10.2014 г. за длъжността надзирател категория „Е - полицай“ към Затвора в [населено място] или алтернативно неполучено възнаграждение в размер на 583 лв. за периода 05.07.2012 г. до 16.10.2014 г. за длъжността сътрудник категория „Е“ към Районен център 112 [населено място], и неимуществени вреди в размер на 2000 лв., изразяващи се в безсъние, отрицателни емоции, разочарование, унижение, подронване на авторитета му. Твърдените от Д. П. вреди са вследствие на незаконосъобразни административни откази на председателя на КЗД да образува производство по подадени от ищеца жалби за нарушение на ЗЗДискр., обективирани в писмо с изх. № 44-00-247/23.01.2012 г. и писмо с изх.№ 90-04-156/16.07.2012 г., отменени съответно с решение № 5960/08.11.2012 г. по адм. дело № 7268/2012 г. на Административен съд – София град, оставено в сила с решение № 10327/08.07.2012 г. по адм. дело № 938/2013 г. на ВАС и определение № 10075/10.07.2012 г. по адм. дело № 8186/2012 г. на ВАС, както и вследствие на незаконосъобразно забавяне в произнасянето на решения № 208/12.09.2013 г. на КЗД и № 349/26.09.2014 г. на КЗД, постановени по жалби на ищеца съответно с вх. № 44-00-93/11.01.2012 г. и с вх. № 44-00-2666/05.07.2012 г. произтичащи от незаконосъобразно бездействие на органа да образува производство за установяване на нарушение на ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗДискр.). От представените по делото доказателства включително и приложената по делото извадка от сайта на ВАС, съдът е установил, че за периода от 2009 г. до 2014 г. и след това ищецът е водил серия от дела по съдебен и административен ред не само срещу КЗД, но и срещу министъра на правосъдието и редица други структури, звена към Министерство на правосъдието и Министерство на вътрешните работи във връзка с проведени конкурсни процедури. За установяване на фактическата обстановка по делото съдът е допуснал и свидетелски показания като са били разпитани св. К. Й., живяла с Д. П. на съпружески начала от 2006 г. до 2012 г. и св. З. А.. За да отхвърли претенцията на ищеца за претърпени имуществени вреди съдът е приел, че конкурсните процедури не са пряко обвързани с производствата по реда на чл. 50 от ЗЗДискр. Направил е извод, че дори и да се приеме обратното, то атакуването им по съдебен ред и евентуално назначаването на П. на някоя от длъжностите, за които е кандидатствал, при условие, че е издържал конкурсите, биха били възможни само и доколкото поредица от бъдещи несигурни събития биха се осъществили. Приел е по нататък в мотивите на решението за неоснователни доводите на касационния жалбоподател, че ако производствата пред КЗД бяха разгледани в по – кратки срокове и решенията по тях бяха постановени в законоустановения 14 – дневен срок по чл. 63, ал. 3 от ЗЗДискр. то това би му дало възможност да атакува проведените конкурсни процедури. Обосновал се е, че дори и да бяха разгледани същите в по – кратки срокове, няма гаранция, че споровете за наличието на дискриминационно третиране на ищеца биха били разрешени в негова полза. Съдът е посочил, че пропуснатите ползи, за които се претендира обезщетение трябва да имат качеството на реалност и сигурност, а не да бъдат хипотетични, предполагаеми или възможни в неопределено бъдеще. Въз основа на това е заключил, че по делото не са доказани незаконосъобразни актове, действия или бездействия от страна на КЗД, както и изобщо претърпени имуществени вреди в сочения размер, поради което е отхвърлил иска за имуществени вреди като неоснователен.

По второто основание на претенцията по отношение на претендираните неимуществени вреди, съдът е изложил мотиви, че допуснатите свидетелски показания са общи, несигурни и противоречиви, поради което не ги е кредитирал. Посочил, че множеството дела от различен характер, които П. е водил през релевантния период правят невъзможна преценката на съда кои са действителните причини за причинените му неудобства и притеснения и дали те не са резултат от действията или бездействията на други органи или длъжностни лица на администрацията. Въз основа на тези изводи е приел исковата претенция за неимуществени вреди в размер на 2000 лв. за неоснователна. доколкото събития биха се осъществили.

Постановеното решение е законосъобразно и обосновано. Настоящият тричленен състав напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по предявените обективно съединени искове за обезщетяване по реда на ЗОДОВ. Изложените в тази връзка съображения се споделят изцяло и от настоящата касационна инстанция, поради което не е необходимо да се приповтарят. Допълнително следва да бъде посочено следното:

От фактическа страна по делото е установено, че със заповед № ЧР-05-239/19.10.2010г. министърът на правосъдието е обявил конкурс за заемане на 38 щатни бройки за длъжността “надзирател”, категория “Е – Полицай” с основна заплата 583 лева в 9 ареста към Областни служби “Изпълнение на наказанията”. Д. А. П.. е кандидатствал за свободните позиции в няколко от арестите, като не е бил допуснат до конкурсите за арестите в [населено място] и [населено място]. По този повод П. е сезирал КЗД с жалба с вх.№ 44-00-93 от 11.01.2012г. с искане за установяване на дискриминация спрямо него по признак “лично положение” и “възраст”, осъществена от министъра на правосъдието във връзка с Правила за условията и реда за постъпване на държавна служба в ГДИН при МП. По жалбата е постановен отказ за образуване на производство, обективиран в писмо с изх.№ 44-00-247 от 23.01.2012г. на Председателя на КЗД. П. е подал жалба срещу отказа пред Административен съд – София – град, който с определение № 2198/07.05.2012г. по адм. дело № 2037/2012г. я е отхвърлил. Това определение е отменено с определение № 10075 от 10.07.2012г. по адм. дело № 8186/2012г. на ВАС, VІІ о. и вместо него е постановено друго, с което е отменен отказът на Председателя на КЗД и преписката е върната за образуване на производство по реда на чл.50 и сл. от ЗЗД и разглеждане на жалба с вх.№ 44-00-93/11.01.2012г. по същество. С писмо от 17.07.2012г. на АССГ преписката е върната на КЗД за образуване на производство по жалбата. С разпореждане № 469/ 04.09.2012г. на Председателя на КЗД е образува преписка № 207/2012г. за дискриминация на основата на признаци “възраст” и “лично положение”. На 20.03.2013г. е проведено открито заседание с участието на страните и преписката е обявена за решаване от петчленен разширен заседателен състав на комисията. Решението по преписката е постановено на 12.09.2013г. с № 208 и с него е установено на основание чл.65, ал.1 от ЗЗД, че т.2.2.1 от раздел Първи на Правилата за условията и реда за постъпване на държавна служба в Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” и Главна дирекция “Охрана” при Министерството на правосъдието представлява форма на пряка дискриминация по признак “възраст” по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗЗД и е препоръчано на министъра на правосъдието да измени съдържанието на посочения текст. По жалба на министерството на правосъдието това решение на комисията е отменено с решение № 7338/26.11.2013г. по адм. дело № 9701/2013г. по описа на АССГ, оставено в сила с решение № 10734/09.01.2014г. на ВАС, VІІ о., постановено по адм. д. № 1463/2014г. Решението на АССГ е атакувано от касатора по извънредния способ за отмяна на влязло в сила решение по чл.237 от АПК. С влязло в сила решение № 2122/26.02.2015г. по адм. дело № 404/2015г. ВАС, 5-членен състав е отхвърлил искането му за отмяна.

Същевременно П. е сезирал Комисията за защита от дискриминация с други две жалби с вх.№ 44-00-2666 от 05.07.2012г. и вх.№ 44-00-2717 от 09.07.2012г. с твърдения за наличие на дискриминационно отношение към него на основата на признак “лично положение” при провеждането на конкурси за длъжностите инспектор, категория “Г” към Районен център 112 – [населено място] и сътрудник, категория “Е” към Районен център 112 – [населено място], до втория от които не е бил допуснат до участие. С писмо с изх.№ 90-04-156/16.07.2012г. Председателят на Комисията за защита от дискриминация е отказал да образува производство по тези жалби, като ги е препратил по компетентност на министъра на вътрешните работи. Този отказ е обжалван от касационния жалбоподател пред Административен съд – София – град, който с решение № 5960/08.11.2012г. по адм. дело № 7268/2012г. го е обявил за нищожен и е върнал преписката на КЗД за произнасяне по същество. С решение № 10327/08.07.2013г. по адм. дело № 938/2013г. по описа на ВАС, VІІ о. решението на първоинстанционния съд е оставено в сила. С писмо на АССГ от 12.07.2013г. преписката е изпратена на КЗД за произнасяне по двете жалби. Писмото е получено в КЗД на 31.07.2013. С разпореждания № № 566 и 567 от 08.08.2013г. на Председателя на КЗД са образувани две отделни преписки по жалбите с № 255 и 256 по описа на КЗД за 2013г. Впоследствие с разпореждане № 745/ 24.09.2013г. на Председателя на КЗД жалбите са обединени за разглеждане в общо производство по преписка № 256/2013г. Насрочено е открито заседание на комисията на 01.04.2014г., в което преписката е обявена за решаване. Решението на комисията под № 349 е постановено на 26.09.2014г. С него жалбите на П. са оставени без уважение, като същото е обжалвано частично относно неуважаването на жалба с вх.№ 44-00-2666/05.07.2012г.

Следва да бъде посочено също, че с определение по хода на делото от 14.05.2016 г. по настоящето адм. дело № 6797/2015 г. на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК е спряно производството по делото до решаването на адм. дело № 7363/2015 г. по описа на ВАС. Същото е било преюдициално по отношение на настоящето дело и е имало за предмет касационно обжалване на решение № 56/ 22.04.2015 г. постановено по адм. дело № 611/2014 г. на Административен съд – Добрич, с което е отхвърлена жалбата на П. против решение № 349/26.09.2014 г. на КЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени им от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Основателността на иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ предполага установяването на кумулативното наличие на следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. При липса на някой от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по посочения ред. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. С оглед така очертаните предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника фактически по делото не е доказано както настъпването на претендираните от П. имуществени вреди, така и причинени неимуществени вреди, вследствие на незаконосъобразни административни откази на председателя на КЗД, отменени от Административен съд –София град и незаконосъобразно забавяне на произнасяне на две решения на КЗД. От посоченото по – горе съдебно решение на ВАС № 12812/28.11.2016 г. се установява, че по отношение на П. не е налице дискриминация по признак „лично положение“ за участие в конкурсите, като същият не е отговарял на условията за заемането на посочените длъжности. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че касационният жалбоподател от представените по делото доказателства не е доказал, че именно в резултат на отказите на КЗД не е заел длъжностите за които се е явил на конкурси, поради което правилно е приел, че не са налице и реално изгубени доходи, за които той претендира. Нормативната уредба по чл.1, ал. 1 от ЗОДОВ изисква отговорността да се реализира при налич

ието на всички посочени елементи. В случая касаторът, които носи доказателстявената тежест за установяването им не е успял да докаже наличието на причинна връзка между отменените актове на КЗД, а също и непроизнасянето в срок от КЗД и претендираните от него имуществени вреди, състоящи се в пропуснати ползи поради неполучено възнаграждение. Правилен е извода на съда, че проведените конкурсни процедури и възможността на касатора да ги оспори не гарантират спечелване на място, а се основават на хипотетични предположения от страна на П.. В тази връзка административният съд правилно е посочил, че установяването на пропусната полза се основава на предположение за състоянието в което имуществото на ищеца би се намирало в случай, че незаконосъобразният акт/действие или бездействие не бе рефлектирал върху него, съпоставено с имуществото към момента на увреждането. Тоест вредата следва да се основава на сигурно увеличение, каквото в случая касаторът не е доказал. Първостепенният съд е установил тези обстоятелства и е приел правилно и законосъобразно, че претенцията за имуществените вреди е неоснователна и недоказана от П..

Правилни се явяват и изводите на първоинстанционния съд за липсата на пряка причинна връзка между твърдените от П. претърпени неимуществени вреди изразяващи се в емоционални негативни усещания и актовете и действията на КЗД. Извода на съда, че от допуснатите по делото свидетелски показания не се установява, че неимуществените вреди са вследствие на поведението на административния орган са правилни и се споделят от настоящата касационна инстанция на ВАС. Правилно съдът е квалифицирал свидетелските показания като едностранчиви, уклончиви и общи, като същите не дават конкретна информация за претърпените от П. негативни преживявания, като дискомфорт, емоционални и личностни промени. Неимуществените вреди следва да се прецизират, като се вземат предвид всички обстоятелства, като се отчете строго субективния и индивидуален характер на личността, при определяне на интензитета на негативни емоции, страдания и неудобства. Правилно и законосъобразно съдът е приел, че липсват убедителни доказателства, че са налице реално настъпили морални щети за касатора, които да са пряка и непосредствена последица от отменените откази и забавеното произнасяне на КЗД.

С оглед на изложеното, обжалваното решение досежно основния правен спор за реалзиране на отговорността на държавата па чл. 1 ЗОДОВ е обосновано и постановено при правилно приложение на материалния закон. Ето защо не са налице касационни основания по чл. 209 от АПК, и същото следва да бъде оставено в сила. В частта, с която съдът е осъдил ищеца Д. А. П. да заплати на КЗД разноски представляващи възнаграждение за юрисконсулт решението е неправилно и следва да се отмени. Съгласно специалната разпоредба на чл. 10, ал.2 ЗОДОВ ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Следователно при отхвърляне на иска изцяло възнаграждение за юрисконсулт не се дължи, доколкото в нормата на чл. 10, както и в разпоредбата на чл. 78 ГПК разноски по производството са само тези, които са свързани със заплащане на вещи лица и призоваване на свидетели /чл. 76 ГПК/.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 54/24.04.2015 г., постановено по адм. дело № 606/2014 г. по описа на Административен съд – Добрич в частта за разноските.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 54/24.04.2015 г., постановено по адм. дело № 606/2014 г. по описа на Административен съд – Добрич.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.