Върховният административен съд на Р. Б. - Седмо отделение, в съдебно заседание на седми юни в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:С. Я. ЧЛЕНОВЕ:К. А. В. А. при секретар П. К. и с участието на прокурора Христо Ангеловизслуша докладваното от съдиятаК. А. по адм. дело № 4111/2021

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на началника на отдел Български документи за самоличност в Столичната дирекция на вътрешните работи, гр. София, ул. „Антим I“ №5, срещу Решение №7307 от 16.12.2020 г. по адм. дело №3082/2020 г. на Административен съд – София град.

С обжалваното решение съдът е отменил негов отказ №513000-13485 от 16.02.2020 г. да издаде документ за самоличност – лична карта на П. И., по заявление, вх. №100858 от 17.12.2019 г., и е изпратил преписката на административния орган за ново произнасяне.

Касационният жалбоподател - началникът на отдел Български документи за самоличност в Столична дирекция на вътрешните работи, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага фактите по делото като твърди, че съгласно Инструкция №Iз-417 от 10.03.2010 г. за организацията и технологията на работа в структурите на МВР при издаване на българските лични документи (Инструкция №Iз-417), за да се издаде искания от П. И. документ за самоличност, е необходимо същият да заяви постоянен адрес в съответната община и да представи заверено удостоверение за постоянен адрес при подаване на заявление за издаване на лична карта. В изпълнение на разпоредбата на чл. 6, ал. 3 от Инструкция № 1з-417 на същия е предоставена възможност в тридневен срок да представи необходимия документ - удостоверение за постоянен адрес, която възможност същият е удостоверил лично с отбелязване на гърба на заявлението с подпис и дата. В указания срок не е представен изискания документ, поради което е постановил процесния отказ за издаване на лична карта.

Счита за безспорно по делото, че П. И. не е изпълнил задължението си да заяви писмено своя постоянен адрес, съгласно чл. 90, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация (ЗГР). Съответно адресът, който е въведен за него в Националния автоматизиран информационен фонд Национален регистър на българските лични документи, е единствено „гр. София - невалиден“. По този начин не е изпълнена разпоредбата на чл. 89, ал. 1 ЗГР.

Счита за неправилен извода на съда, че независимо, че в Националната база данни „Население“ (НБДН) и личния регистрационен картон на лицето фигурира адрес „гр. София, Възраждане“, следва да се приеме валидният адрес на родителите му към датата на раждането му - гр. София, [адрес]. Твърди, че е доказано заличаването на адресната регистрация на родителите на П. И. към момента на подаване на заявлението за издаване на лична карта по реда на ЗГР.

Позовава се и на забраната, регламентирана в чл. 63, ал. 3 от Наредба №РД-02-20-9 от 21 май 2012 г. за функциониране на единната система за гражданска регистрация (Наредба №РД-02-20-9), че в документите, издавани въз основа на актовете за гражданско състояние, не може да се вписват данни, които не се съдържат в акта. Нормата е императивна и не подлежи на тълкуване, предвид което извършеното от съда пренасяне по подразбиране на адресната регистрацията на родителите, заличена към момента на подаване на заявлението за издаване на лична карта, като адрес и на сина им П. И., влиза в противоречие със същата.

Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение. Касаторът се представлява от юрк. Н. Г..

Ответникът по касационната жалба - П. И., счита същата за неоснователна. Излага възражения по релевираните от касатора доводи за неправилност на решението.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Д. Д., Софийска адвокатска колегия.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд (ВАС), седмо отделение, като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното решение, с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 211 АПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение административният съд е приел от фактическа страна, следното: П. И. е [дата на раждане]

На 23.10.2018 г. кметът на Столична община, район Възраждане, отказва издаването на удостоверение за вписване в регистъра на населението, и на удостоверение за постоянен адрес на П. И. със съображения, че няма заявен постоянен адрес и не удовлетворява изискванията на чл. 19, ал. 2, чл. 22, ал. 1 и чл. 24, ал. 2 от Наредба №РД-02-20-6 от 24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистрите на населението (Наредба №РД-02-20-6).

На 20.05.2019 г. този отказ е отменен с Решение № 3372 по адм. дело №12358/2018 г. на Административен съд София-град.

На 22.07.2019 г. с Решение №РВЕ18-УГ01-8960/2 кметът на Столична община, район Възраждане“, отказва извършване на адресна регистрация и издаването на удостоверение за постоянен адрес, на основание чл. 92, ал. 2, т. 1-3 ЗГР. Отказът е оспорен и е образувано адм. дело №10260/2019 г. на Административен съд София-град.

На 17.12.2019 г. П. И. подава в Столичната дирекция на вътрешните работи заявление, вх. №100858, за издаване на лична карта. Върху автоматично попълнения формуляр на заявлението заявителят отбелязва невярно на генерирания постоянен адрес – гр. София, общ. Столична, и попълва в полето за промяна на постоянния адрес - Столична община, гр. София, [адрес]. На гърба на заявлението Илиев удостоверява, че е уведомен, че в тридневен срок следва да представи удостоверение за постоянен адрес, издадено от район Възраждане – Столична община.

На 20.12.2019 г. П. И. депозира в отдел Български документи за самоличност в Столична дирекция на вътрешните работи заверени копия на следните документи: Акт за раждане №279 от 29.12.1998 г., личен регистрационен картон на П. И. от ЕСГРАОН, с посочен в него адрес по местоживеене гр. София, [адрес] и Заповед №СО19-РД09-1118 от 18.09.2015 г. на кмета на Столична община за заличаване на адреси, като [адрес] не е между заличените по тази заповед адреси.

На 16.02.2020 г. началникът на отдел Български документи за самоличност в Столична дирекция на вътрешните работи, с акт №513000-13485, отказва издаването на лична карта на П. И.. Отказът е издаден на основание чл. 6, ал. 3 от Инструкция №Iз-417 във вр. чл. 90, ал. 1 ЗГР.

По делото е представена справка от Автоматизираната информационна система Български документи за самоличност, с посочен за П. И. настоящ адрес - гр. София, общ. Столична, обл. София, [адрес], актуален към 29.12.1998 г. Като постоянен адрес в същата справка е посочено: гр. София, общ. Столична, обл. София, актуален към 29.12.1998 г., с отбелязване „невалиден от 11.06.2016 г.“.

По делото е представен личния регистрационен картон на Илиев, съставен на [мдг], в който, в графата местожителство е вписано София, Възраждане, а в графата местоживеене - гр. София, [адрес].

Въз основа на така установените факти съдът приема от правна страна, че оспореният отказ е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, но в нарушение на материалния закон и неговата цел.

Приема, че за да е приложима разпоредбата на чл. 20, ал. 2, т. 3 от Правилника за издаване на български лични документи (ПИБЛД), следва да е налице искане за преиздаване на лична карта и промяна в гражданското състояние на лицето, която не е отразена ва НБД Население, каквито хипотези в настоящия случай не са налице. Касае се за искане за първоначално издаване на лична карта.

Приема, че към датата на раждане на П. И. - [дата на раждане], е била в сила Наредба за гражданското състояние (НГС), обн. ДВ. бр. 75 от 30 септември 1975 г., отм. ДВ. бр. 41 от 18 май 2004 г. Според съда към момента на съставяне на акта за раждане на Илиев - №279 от [дмг], и личния му регистрационен картон на [дмг], липсва дефиниране на понятието постоянен адрес.

Обосновава извод, че местожителството, по смисъла на НГС (отм.), следва да се определи като съвпадащо с един от елементите на уредената към момента адресна регистрация в чл. 93 ЗГР, а именно - с постоянния адрес на лицето. В личният регистрационен картон на лицето графите местожителство и местоживеене са надлежно попълнени с изискуемите данни, въз основа на което и по аргумент от чл. 3 НГС (отм.) във вр. с чл. 19, ал. 2 Наредба № РД-02-20-6 приема, че П. И. е вписан в регистъра на населението с посочения в личния регистрационен картон в графата местожителство адрес.

Според съда, по аргумент на чл. 21, ал. 2, изр. 1 НГС (отм.), местожителството към датата на раждането на лицето, респ. постоянният му адрес понастоящем, е именно гр. София, общ. Столична, обл. София, [адрес].

Въз основа на това прави извод за незаконосъобразност на обжалвания отказ и го отменя.

Решението е правилно.

На първо място касаторът поддържа становището си, изложено в оспорения отказ, че заявеният документ за самоличност не може да бъде издаден по аргумент от чл. 6, ал. 3 от Инструкция №Iз-417, поради това, че заявителят не е изпълнил задължението си да заяви писмено своя постоянен адрес, съгласно чл. 90, ал. 1 ЗГР.

Съгласно чл. 6, ал. 3 от Инструкция №Iз-417, когато изискуемите съгласно ЗБЛД и ПИБЛД документи не са приложени към заявлението, служителят приема заявлението, като на заявителя се дава 3-дневен срок за представянето им. На гърба на заявлението заявителят описва документите, които му е указано, че следва да представи, и се подписва за уведомяването му, че ако в 3-дневен срок не ги представи, преписката ще бъде прекратена. Прекратяването се отразява в регистрационния дневник, заявлението се изтрива в НАИФ НРБЛД и преписката се архивира.

За да се прецени дали са били налице предпоставките на посочената разпоредба от инструкцията, следва да се направи анализ на изискванията на ЗБЛД и ПИБЛД за първоначално издаване на лична карта.

Съгласно изричната разпоредба на чл. 4, ал. 1 ЗБЛД всеки български гражданин има право на документ за самоличност. С разпоредбата на чл. 29, ал. 1 ЗБЛД е въведено императивно задължение за всички български граждани, живеещи на територията на страната, да поискат издаване на лична карта в срок от 30 дни след навършване на 14-годишна възраст, като за целта подадат заявление до компетентните органи (чл. 17, ал. 1 ЗБЛД), определени в чл. 7, ал. 1 ПИБЛД.

Съгласно чл. 16, ал. 2 ПИБЛД българските лични документи се издават съобразно данните на заявителя към момента на подаване на заявлението.

В чл. 31а, ал. 4 ЗБЛД са регламентирани изискуемите към заявлението документи, а именно: документ за платена държавна такса, удостоверителен документ за раждане, в случай че заявителят не притежава валиден документ за самоличност, с който да се идентифицира – при издаване на първа лична карта, и снимки по образец. В ПИБЛД е посочено още, че при подаване на заявление за издаване на първа лична карта към заявлението се представя и удостоверителен документ за раждане, в случай че заявителят не притежава валиден документ за самоличност, с който да се идентифицира. По изключение могат да се представят и други официални документи, удостоверяващи данните за раждане. Копия от удостоверителните документи се прилагат към заявлението (чл. 19, ал. 1).

Действително в чл. 20, ал. 2 ПИБЛД е предвидено при промяна в гражданското състояние, в случай че промяната не е отразена в НБДН, към заявлението за подмяна на лична карта да се прилагат предходната лична карта и при промяна на постоянен адрес – удостоверителен документ от съответната общинска администрация (т. 3). Но тази разпоредба касае процедурата по подмяна на лична карта, а не издаването на първа такава, поради което е неотносима.

Други специфични изисквания в посочените нормативни актове не са предвидени. Удостоверението за постоянен адрес не е между изискуемите документи за издаване на първа лична карта. Следователно предпоставките на чл. 6, ал. 3 от Инструкция №Iз-417 не са налице.

На следващо място касаторът сочи, че П. И. не е изпълнил задължението си да заяви писмено своя постоянен адрес, съгласно чл. 90, ал. 1 ЗГР. Съответно адресът, който е въведен за него в НАИФ НРБЛД, не съответства на чл. 89, ал. 1 ЗГР.

Съгласно разпоредбата на чл. 27, ал. 1 ЗБЛД всеки български гражданин е длъжен да посочи избрания от него постоянен адрес, който според легалното определение на §1, т. 3 ЗБЛД е адресът в населено място на територията на Р. Б. където гражданинът е вписан в регистъра на населението. Определение за постоянен адрес е дадено и в чл. 93, ал. 1 ЗГР - адресът в населеното място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението. В съответствие с чл. 23 ЗГР всяко физическо лице, подлежащо на вписване в регистъра на населението, притежава електронен личен регистрационен картон в регистъра на населението. Според чл. 80, ал. 1 от приложимата към момента на раждането на лицето Наредба за гражданското състояние (отм.), регистрите за населението се създават от личните регистрационни картони на гражданите, като в личните регистрационни картони се вписват следните данни: име, единен граждански номер, гражданство, месторождение, местоживеене, образование, трудови данни, семейно положение, социална група, номер на документа за самоличност, характерни белези, военен отчет, правни ограничения, причина и дата на смъртта, местожителство (чл. 81, ал. 1).

В случая, видно от приложения по делото личен регистрационен картон на жалбоподателя, като единствен адрес в него е вписан: гр. София, общ. Столична, обл. София, [адрес].

Административният орган твърди, а и по делото е установено, че между Илиев и кмета на Столична община, район Възраждане е налице висящ спор относно задължение на последния да извърши адресна регистрация по постоянен адрес и издаде удостоверение за постоянен адрес, който спор обаче не може да послужи като основание за отказ за издаване на документ за самоличност.

Релевантните в случая факти са, че в съставения непосредствено след раждането личен регистрационен картон на Илиев, графата местоживеене е надлежно попълнена с изискуемите данни. Следователно П. И. е вписан в регистъра на населението именно на този адрес, отразен в личния регистрационен картон. Отделно от това, видно от приетото по делото удостоверение, издадено от[Фирма 1] - БДС, адресните регистрации на родителите на Илиев, както към момента на неговото раждане (видно от приложения акт за раждане), така и след това са били на един и същи адрес, съвпадащ с вписания в личния му регистрационен картон. В тази връзка основателно първоинстанционният съд се позовава на чл. 90, ал. 2 ЗГР, според който постоянният и настоящият адрес на новороденото дете съвпадат със съответните адреси на родителите му.

По делото не са представени доказателства, че адресната регистрация на лицето или родителите му (в който смисъл са твърденията на органа) е заличена по надлежния ред. Но дори и такова заличаване да е извършено, то съгласно §1, т. 3 от ДР на ЗГР Заличаване на адресна регистрация е автоматизирано възстановяване на предходния постоянен и/или настоящ адрес на лицето. При служебна справка се установява, че адресът фигурира като административен адрес на територията на Столична община, район „Възраждане“ и не е налице административна пречка за вписването му в документ за самоличност. Още повече, видно от доказателствата по делото в тяхната съвкупност, П. И. от раждането до настоящия момент живее на посочения адрес, където получава съобщения и документи в хода на административното и съдебното производство. През целия си живот същият е обитавал единствено посочения адрес, който изпълнява хипотезата на постоянен, съвпадащ с настоящ такъв, вписан в личния му регистрационен картон още от раждането му въз основа на акта му за раждане. Освен това, няма данни, а и не се твърди, че към датата на подаване на процесното заявление Илиев е заявил друг постоянен адрес. При това положение постоянният адрес към датата на раждането му, както и понастоящем е именно гр. София, общ. Столична, обл. София, [адрес]. В тази връзка неправилно е позоваването на касатора на чл. 63, ал. 3 от Наредба № РД-02-20-9, че в документите, издавани въз основа на актовете за гражданско състояние, не може да се вписват данни, които не се съдържат в акта. Както правилно приема първоинстанционният съд местожителството на родителите изрично е отбелязано в акта за раждане на жалбоподателя, от където именно се въвеждат данните в личният регистрационен картон на всеки гражданин по силата на чл. 90, ал. 2 ЗГР.

Следва да се посочи, че притежаването на документ за самоличност е право и задължение на всеки български гражданин. Липсата на документ за самоличност поставя съответното лице в изключително уязвима ситуация. Такова лице на практика не може да извършва никакви правновалидни действия. Това не само ограничава правата на лицето в различни сфери на обществения и личен живот, но и го поставя в положение да не може да изпълнява редица свои задължения, за реализацията на които документът за самоличност е необходимост. На следващо място, съществуването на лица без документи за самоличност поставя цялата държавна и местна администрация, както и правоохранителните и правораздавателните органи в затруднено положение, тъй като съответното лице не може да бъде установявано и с него не може да се контактува по официален ред във връзка с всякакви административни въпроси.

В случая целта на закона е извършване на адресна регистрация по постоянен адрес и издаване на документ на самоличност на всеки един български гражданин. С нарушаване на целта на закона се допуска съществуването на лица без установена самоличност, което от една страна нарушава основни човешки права на съответните лица, а от друга – създава административен хаос, което е недопустимо в една правовата държава.

Изложеното установява неоснователността на доводите на касатора за неправилност на първоинстанционното съдебно решение. Решението е валидно, допустимо и правилно поради което съдът следва да го остави в сила.

Искането за присъждане на направените от ответника по делото разноски е неоснователно. От представеното по делото платежно нареждане е видно, че претендираните разноски в размер на 500,00 лв. са заплатени на процесуалния представител на ответника от Сдружение „Български хелзинкски комитет“. Ответникът не е понесъл разноски под формата на договорено и заплатено адвокатско възнаграждение, поради което такива не му се дължат.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №7307 от 16.12.2020 г. адм. дело №3082/2020 г. на Административен съд – София град.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:/п/ Соня Янкулова

секретар: ЧЛЕНОВЕ:/п/ Калина Арнаудова

/п/ Весела Андонова