О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
3693
Гр. София, 15.07.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на седми април две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2953 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 9432 от 27.05.2024 г., подадена от Х. С. Х. чрез адвокат М. К. от АК – В. срещу въззивно Решение № 390 от 25.04.2024 г. по в. гр. д.№ 330/2024 г. на Окръжен съд – Бургас.
Ответницата по касация С. М. М. е депозирала отговор чрез адвокат Т. И. от АК – Бургас. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 2132 от 19.10.2023 г., постановено по гр. д.№ 8666/2021 г. на Районен съд – Бургас, с което: (1) на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР е прието за установено по отношение на касатора (ответник по иска), че ищцата (сега - ответница по касация) е собственик на терен с площ от 14 кв. м., защрихован в жълт цвят на комбинираната скица - приложение № 1 към основното заключение на вещото лице М. М. (л. 62 по делото на РС), приподписана от съда и представляваща неразделна част от решението, които 14 кв. м. представляват част от собствения на ищцата С. М. М. имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], която площ поради грешка неправилно е заснета като част от съседния имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], собственост на ответника Х. С. Х.; (2) на основание чл. 109 ЗС Х. С. Х. е осъден да премахне изградената ограда между имот с идентификатор №*** по КККР на [населено място] и имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].
От фактическа страна е прието за установено, че съгласно н. а.№ 75 от 12.09.1974 г., т. VI, д.№ 3088/1975 г. на нотариус при РС – Бургас ищцата се легитимира като собственик на ПИ № № *** по КККР на [населено място], който по действащия регулационен план на кв. Л., [населено място] представлява УПИ * в кв. 13, идентичен с бивш парцел *, в кв. 13, по плана на [населено място]. От своя страна, съгласно н. а.№ 94 от 29.11.2007 г., т. V, рег.№ 8150, д.№ 660/2007 г. на нотариус № * ответникът се легитимира като собственик на ПИ № *** по КККР на [населено място], който по действащия регулационен план на кв. Л., [населено място] представлява УПИ *, в кв. 13, идентичен с УПИ *, кв.13 по плана на [населено място], ведно с построената в имота двуетажна жилищна сграда с цех за печене на ядки.
От основното и допълнително заключение на в. л. М. М. е установено, че първият план на [населено място] е от 1932 г. и е само регулационен. По този план двата имота попадат в кв. 7, като настоящият имот на ищцата попада в УПИ *, а по-голямата част от настоящия имот на ответника попада в западната част на УПИ * и по-малката - в източната част на УПИ *. С. З. № 71 от 23.02.1971 г. са одобрени кадастрален и регулационен план на [населено място]. По този план двата имота попадат в кв. 13, като имотът на ищцата е идентичен с УПИ * с площ 838 кв. м., а имотът на ответника е идентичен с УПИ* с площ 889 кв. м. - като част от имот пл.№ *, за който са отредени и съседните УПИ от запад и изток. Общата граница между двата процесни имота на кадастралния и регулационния план е отразена като съвпадаща права линия. Регулацията за имота на ищцата по този план не е приложена само за източната граница на имота, където граничи с друг неин имот, но е приложена относно границата с процесния имот, която е останала непроменена с тази по предходния план. Действащият регулационен план на кв. Л., [населено място] е одобрен със заповед № 831 от 25.10.1991 г. По действащия план двата имота попадат в кв. 13. Имотът на ищцата е идентичен с УПИ * с площ 839 кв. м. Регулацията не е материализирана само за източната граница на УПИ *, като съседният имот на източната граница е също на ищцата. Имотът на ответника е идентичен с УПИ * с площ 864 кв. м. Процесните два имота са предвидени за ниско жилищно застрояване до 10 м. височина. Относно имота на ищцата регулацията от 1991 г. съвпада с кадастъра от 1971 г. във всички посоки. По плановете от 1932 г., 1971 г. и от 1991 г. регулацията между двата процесни имота не е претърпяла промени. От приемането му до момента не са налице изменения на действащия регулационен план относно процесните имоти. Съгласно представените скици-извадки на процесните имоти и приложените документи към представената неодобрена преписка за изменение на КК, сега действащият кадастрален план е одобрен със Заповед РД-18-9 от 30.01.2009 г., като по кадастралната карта на този план регулационните граници между двата имота не са отразени като имотни, поради което вещото лице е посочило, че грешка в кадастралната карта относно границата между двата имота е заложена още към момента на одобряването на кадастралния план през 2009 г. Границата между ПИ *** и ПИ *** е изменена със Заповед № 18-1333 от 03.02.2021 г.
От приложената от вещото лице комбинирана скица на л. 66 въззивният съд е констатирал, че имотната граница между процесните имоти по кадастралния план, одобрен през 2009 г. не съвпада с регулационната граница по одобрения през 1991 г. регулационен план, като имотът на ответника навлиза в регулационните очертания на имота на ищцата. Видно е също така и констатираното от вещото лице, че изградената на място през 2009 г. от ответника ограда от една страна не съвпада с границите по регулация, като навлиза в имота на ищцата, но също така не съвпада и с кадастралната граница по новия кадастрален план приет през 2009 г., като навлиза още по-навътре в имота на ищцата. Вещото лице изрично е посочило в заключението си, че от геодезическата снимка и трасирането на място става ясно, че няма съвпадение на границата по регулация и изградената ограда по трасировка с данни от КК, а площта между издигнатата от ответника ограда и южната регулационна линия на УПИ * в кв. 13 по плана на кв. Л., [населено място] е 14 кв. м.
Анализирани са показанията на разпитаните по делото свидетели - А. Т. С. и Д. Н. П., от чиито показания е установено, че преди изграждането на оградата между двата имота от ответника (което по твърденията на ответника е станало през 2009 г.) е имало друга телена ограда, която е била по права линия, а изградената към момента ограда „има чупки и се образува ъгъл“.
От правна страна са споделени изводите на районния съд, че предявените искове са основателни и доказани. Съгласно § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР „непълноти или грешки“ са несъответствия в границите и очертанията на недвижимите имоти в кадастралната карта за урбанизирана територия спрямо действителното им състояние. По делото е установено, че преди приемане на действащия кадастрален план през 2009 г. и последвалото изграждане на процесната ограда от ответника, за процесните имоти при, действието на ЗТСУ (отм.), е приет регулационнен план, който по отношение на границите между двата процесни имота е бил приложен - определените с него парцелни граници между процесните имоти са станали имотни. Границата между двата имота по този регулационен план е повтаряла границата по предходните планове и е била права успоредна на уличната регулация линия, като на място по тази граница е имало телена ограда. При изработването на кадастралния план през 2009 г. не е била отразена съществуващата на място граница по регулационната линия, а линията погрешно е отразена като наклонена и навлизаща в имота на ищцата. От обясненията на ответника дадени в съдебно заседание става ясно, че преди да изгради процесната ограда той е премахнал съществуващата телена ограда на границата между двата имота (съвпадаща с регулационната граница, която е права линия) и дори е бил смутен от това, че по точките, които му е определил геодезиста се получава навлизане в имота на ищцата с около 90 см. Установява се твърдението на ищцата, че при изработването на кадастралния план през 2009 г. границата между двата имота е отразена в отклонение от правилата на чл. 43 ЗКИР, съгласно които за установяване на процесната граница между двата имота е следвало да бъдат взети предвид съществуващите на място материализирани граници (телената ограда), отразяването на границата по предишния кадастрален план и отразяването по действащия регулационен план (по права, ненаклонена линия). В случая последните три са съвпадали, поради което е налице грешка по смисъла на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР.
В резултат на допуснатата грешка при изработването на новия кадастрален план и изградената през 2009 г. от ответника ограда, се е стигнало до навлизане в имота на ищцата и отнемане на реално обособена площ от урегулирания поземлен имот на ищцата от 14 кв. м., което обосновава основателността и доказаността както на предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, така и на предявения иск по чл. 109 ЗС - последният целящ премахване на изградената в имота на ищцата ограда. В случая е доказано, че изграждайки оградата на базата, но и в още по-голямо отклонение от погрешно заснетата с кадастралния план граница между двата имота, ответникът е извършил неоснователно действие спрямо имота на ищцата, което й пречи да упражнява своето право на собственост в пълен обем. По иска по чл. 109 ЗС защитата обхваща всяко пряко или косвено неоснователно въздействие, посегателство или вредно отражение върху правото на собственост, които ограничават, смущават и пречат на допустимото пълноценно ползване на вещта според предназначението й, или създават реална опасност от такива. Когато е отнета част от съседен имот, която не е незначителна, винаги са налице пречки за упражняване на правото на собственост, което са по-големи от допустимите, поради което искът по чл. 109 ЗС е основателен и следва да бъде уважен, като ответникът бъде осъден да премахне оградата.
Обсъдени са заявените с въззивната жалба оплаквания, които са намерени за неоснователни. Подчертано е, че в качеството си на ответник по предявените искове Х. С. Х. не е депозирал отговор на предявените искове, като възражението му за изтекла в негова полза придобивна давност за процесните 14 кв. м. е заявено несвоевременно, поради което е преклудирано и по това възражение въззивният съд не дължи произнасяне.
Отразените в документите за собственост квадратури на притежаваните от страните поземлени имоти, самостоятелно не са определяща характеристика при преценката за несъответствията в границите и очертанията на недвижимите имоти по приетите планове, поради което разликите в тях не променят изводите на съда, направени на базата на релевантните критерии по ЗКИР.
Противно на твърденията във въззивната жалба, че не е изследван въпросът за прилагане на регулацията, при проследяване на съществените за спора факти за конфигурирането и статута на процесните имоти по предходните кадастрални и регулационни планове се установява, че преди одобряване на действащия кадастрален план със Заповед № РД-18-9 от 30.01.2009 г. регулацията по вътрешната регулационна линия между двата процесни имота е била приложена, но в изработената кадастрална карта от 2009 г. парцелните граници между процесните имоти, които са били и имотни, са погрешно отразени, поради което твърдяната от ищцата грешка е доказана, а възраженията на въззивника са неоснователни.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. „Задължен ли е съдът при предявен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР да изложи мотиви относно понятието „приложен план“ в контекста на обуславящия решението извод относно принадлежността на правото на собственост върху спорната територия, базирано на приложен регулационен план, като резултат от приложението на който е прието, че дворищната регулационна линия е трансформирана в имотна?“;
2. „Задължен ли е съдът да изследва и да обсъди основанието за принадлежност и обема на правото на собственост на ищеца, в т. ч. да изследва всички граници и площта на засегнатите от спора имоти, във връзка със заявеното правно основание на иска по чл. 54 ЗКИР за установяване на принадлежността на спорното право в хипотеза, в която процесните имоти на ищеца и на ответника са претърпели множество трансформации (разделяне, обединяване на парцели), които във времето са се отразили на площта и границите им, дори когато е приета СТЕ, според която дворищно-регулационната граница между имота на ищеца и ответника не е търпяла промени?“;
3. „Ако ищецът претендира, че е собственик на целия имот, част от който е спорната реална част, но се легитимира с придобивно основание само за част от имота в сегашния му вид, граници и площ, следва ли да заяви и докаже придобиването на разликата на основание, годно да го направи собственик?“;
4. „Задължен ли е съдът да се произнесе по въпроса за неоснователните действия и действителните пречки, които ответникът създава на ищеца при заявен негаторен иск по чл. 109 ЗС и дали наличието на изградена ограда само по себе си обуславя неоснователните действия и действителните пречки, които по естеството си следва да се разглеждат непременно като по-големи от обикновените?“;
5. „При липса на твърдения в какво се изразява смущаването и препятстването на правото на собственост на ищеца дали исковата молба е нередовна, а постановеното решение по такава искова молба би ли следвало да се разглежда като недопустимо?“
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи въпрос – в противоречие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК; втори въпрос – в противоречие с Решение № 84 от 01.04.2021 г. по гр. д.№ 3271/2019 г. на ВКС, II г. о.; трети въпрос - в противоречие с Решение № 6 от 10.09.2018 г. по гр. д.№ 1389/2017 г. на ВКС, II г. о.; четвърти въпрос - в противоречие с Решение № 40 от 31.01.2011 г. по гр. д.№ 296/2010 г. на ВКС, I г. о., Решение № 88 от 22.07.2013 г. по гр. д.№ 479/2012 г. на ВКС, I г. о., Решение № 139 от 25.06.2010 г. по гр. д.№ 457/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 421 от 14.01.2011 г. по гр. д.№ 928/2009 г. на ВКС, II г. о., Решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр. д.№ 719/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 430 от 27.10.2010 г. по гр. д.№ 312/2010 г. на ВКС, II г. о. и Решение № 74 от 13.06.2011 г. по гр. д.№ 237/2010 г. на ВКС, I г. о.; пети въпрос - в противоречие с Решение № 243 от 20.12.2023 г. по гр. д.№ 124/2023 г. на ВКС, II г. о. и Тълкувателно решение № 4 от 06.11.2017 г. по т. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК.
Поддържа се и наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първите три въпроса от изложението касаят произнасянето по иска по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, като по тях не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС е прието, че предмет на установяване по такъв иск е как е заснет имотът в предходните планове, като се свърже с документите за собственост на страните и отчуждителното действие на плановете, дали има придаваеми по регулация места и дали тази регулация е била приложена по някой от трите способа, предвидени в чл. 33 ЗТСУ (отм.). Съгласно чл. 43, т. 5 ЗКИР границите на поземлените имоти се установяват от данните за означеното на място състояние в съответствие с документите за собственост, съществуващите на място материализирани граници, плановете и картите по чл. 41, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗКИР, а при приложена регулация границите на имотите в кадастралната карта следва да съвпадат с регулационните, освен ако след одобряването на регулацията са възникнали основания за промяна на собствеността. Ако регулацията не предвижда придаваеми части, кадастралният план следва да отразява регулационните граници (така: Решение № 196 от 06.02.2017 г. по гр. д.№ 2151/2016 г. на ВКС, I г. о.). Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. В конкретния случай е установено, че местоположението на границата между съседните имоти на страните по делото не променяно от момента на урегулирането им с първия регулационен план. Тази граница определя пространствените предели на правата на собственост на спорещите страни, доколкото никой от последващите планове не предвижда придаването на части между процесните имоти. Последното изобщо изключва възможността да се поставя въпрос дали регулацията е приложена или не. Въпросът за прилагане на заварените от ЗУТ дворищнорегулационни планове може да възникне само в случаите, при които с тях се предвиждат придаваеми части от един имот към друг или когато има образуван по регулация съсобствен парцел. Само в такива хипотези възниква задължение за заплащане на придаваемите части между собствениците на съседните имоти или на частите, необходими за изравняване на правата на съсобствениците в общия парцел, за да могат регулационните линии да получат статут на имотни граници. Когато липсват придаваеми части в изяснения по-горе смисъл, липсва отчуждително действие на дворищнорегулационния план, поради което ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК изобщо не намира приложение. При формиране на решаващите си изводи въззивният съд е съобразил отразеното в представените документи за собственост, както и че решаващият индивидуализиращ белег на имотите са техните граници, а не площта им - както неотклонно е подчертавал в практиката си ВКС (така: Решение № 389 от 10.05.2010 г. по гр. д.№ 364/2009 г. на ВКС, I г. о., Решение № 15 от 31.08.2018 г. по гр. д.№ 3563/2016 г. на ВКС, I г. о. и др.).
Отсъства противоречие между въззивния акт и практиката на ВКС при произнасянето по иска по чл. 109 ЗС, във връзка с който са поставени въпроси №№ 4 и 5. Съгласно т. 3 от ТР № 4 от 06.11.2017 г. по т. д.№ 4/2015 г. на ВКС, ОСГК за уважаването на негаторния иск във всички случаи е необходимо ищецът да докаже не само че е собственик на имота и че върху този имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие (действие или бездействие), но и че това действие или бездействие на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените. Преценката за това кои въздействия са по-големи от обикновените и поради това са недопустими, е конкретна по всяко дело, но понякога естеството на извършеното от ответника нарушение е такова, че е ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. Като пример в тази връзка са посочени случаите, в които в исковата молба се твърди и по делото е доказано, че ответникът осъществява действия в собствения на ищеца имот или поддържа създадени в резултат на такива действия състояния в имота, без да има облигационно, пълно или ограничено вещно право или сервитут върху този имот. Подчертано е, че правото на собственост е абсолютно и неограничено; то задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие, поради което самото пряко въздействие върху имота на собственика, без негово съгласие и от лице, което няма право да осъществява такова въздействие, представлява пречка за собственика да упражнява правото си. Несъмнено такъв е случаят, при който в резултат от построена от ответника ограда в имота на ищеца достъпът на последния до част от собствената му територия е осуетен (така: Решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр. д.№ 5728/2015 г. на ВКС, І г. о.). Произнасянето на въззивния съд е в пълно съответствие със задължителната и казуалната практика на ВКС, което изключва допускане на обжалването.
Проверката за наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК не дава основание да се постави под съмнение валидността или допустимостта на въззивното решение. Доводи за нищожност отсъстват, а служебната проверка в тази насока не разкрива обстоятелства, които да сочат на вероятност за такъв порок на акта.
В постоянната си практика ВКС приема, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество: което е постановено въпреки липсата на правото на иск или при ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран; решение, постановено след оттегляне или отказ от иска; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; постановено по нередовна искова молба; когато въззивната или касационната инстанция са постановили решение по същество, макар че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. Изобщо - решението се явява процесуално недопустимо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало. Данни за подобни пороци в случая не се установяват.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. То не е постановено в нарушение на императивна материално-правна норма или при съществено нарушение на процесуалните правила, установени като гаранция за постановяването на законосъобразен съдебен акт, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив – постановеният резултат е в съответствие със закона и задължителната съдебна практика по приложението му, поради което допускане на касационно обжалване не може да се постанови и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 - 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноските, които е направила за защитата си пред ВКС – сумата 800 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 30).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 390 от 25.04.2024 г. по в. гр. д.№ 330/2024 г. на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Х. С. Х. ДА ЗАПЛАТИ на С. М. М. сумата 800 (осемстотин) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: