Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на „С. Т“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 703 от 16.11.2021 г. по т. дело № 842/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Ответникът по касация - „УниК. Б“ АД, [населено място] излага доводи за липсата на поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 282 ГПК и е процесуално допустима.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на първо място, той е поддържал, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

В случая хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК страната очертава с твърдение за подменяне фактите по делото, което според изложеното се състои в приетото от апелативния съд, че „премията е фиксирана величина“. Касаторът счита, че това е довело до неправилни правни изводи. Твърди още, че съдът е приел, че „стойността на премията може да бъде различна за различните договори“. Развито е и разбиране, че премията трябва да бъде еднаква за всички договори.

Доводите не са свързани с очертаните хипотези на очевидна неправилност.

От мотивите на обжалвания акт е видно, че са разгледани установените по делото факти, като е даден отговор на оплакването във въззивната жалба, което страната сега отново възпроизвежда в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Изяснено е, че уговорката в т. 4 от договора за банков ипотечен кредит е, че възнаградителната лихва се формира от базов лихвен процент, който се състои от едномесечен Юрибор, имащ променлив характер, премия определена в абсолютно число – 4% и непроменлива надбавка, определена като абсолютно число-8,615%. В тази връзка, фактически невярно е твърдението, че съдът е подменил фактите, тъй като ги е интерпретирал със съдържанието, произтичащо от писмените доказателства и неоспорената съдебно-счетоводна експертиза. Съставът на въззивната инстанция е констатирал извършените от банката действия, именно че банката е прилагала единствено уговорения в договора като фиксиран размер на премията-4%. Този размер е обстоятелство, уговорено с договорна клауза от страните. Съдът е констатирал факти - приети от управителните органи на банката-кредитор решения, съгласно които от 31.08.2010 г. към кредити с дата на договора след 01.04.2010 г. се прилага премия от 0%, като това обстоятелство е дало основание да бъде обоснован извод, съвпадащ с извода на първата инстанция, за това че след като процесният договор е бил сключен на 30.09.2009 г., т. е. преди 01.04.2010 г. въпросното изменение не е приложимо към спорното правоотношение. Съдът е направил извод, съгласно който банката кредитор не е установила при условията на пълно и главно доказване фактът, че относимите към спорния въпрос за определяне на дължимата възнаградителна лихва клаузи от договора и общите правила са индивидуално уговорени, извод различен от твърденията на жалбоподателя.

Или, тези изводи обективират преценка на съда относно правното значение на установените факти, а несъгласието на касатора с изводите на състава не могат да се квалифицират като очевидна неправилност.Следователно, доводите на страната не обосновават приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Както вече бе обосновано, като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт. Доколкото жалбоподателят не е обосновал аргументи за очевидна неправилност, които в своята съвкупност да покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК.

Касаторът е поддържал и основание по чл.280, ал.1 т1,2 и 3 ГПК. В тази връзка е поставил въпросът: „Адекватно и ефективно средство за преустановяване на практиката за включването на неравноправни клаузи в потребителски договори ли е тълкуването, че при нищожност на клаузата относно промяната на елемент/премия/ на ГЛП/БЛП, следва да се прилага първоначално посочената в договора стойност на премията, при условие, че страните са се споразумели, че премията е с променлив характер?“ Цитирани са части от мотиви на решение по дело № С-269/19 от 25.11.2020 г. Въпросът не е изведен от разрешение на въззивния съд, а от становище на касатора. Същият поддържа, че въззивният съд бил приел, че „прилагането на първоначално посочената стойност е адекватно и ефективно средство“, с което нарушил правото на съда на ЕС. В мотивите си, съставът е приел за неправилни доводите на въззивникът - ищец, че след като клаузите относно премията са нищожни, то премията следвало да се изключи като лихвообразуващ компонент. Приел е още, че неравноправността на клаузите в т.9.2 и т.9.6 от ОУ засяга частта им, касаеща определянето от тях на премията като променлива величина, но с оглед установеното по делото, че премията е била уговорена от страните и прилагана през целият период на договора с фиксиран размер от 4%, посочените клаузи са неотносими към спора. Следователно дадената във въпроса хипотеза не е тълкуване на съда и прието от него правно разрешение. Съдът не е посочил, че „следва да се прилага първоначално посочената в договора стойност на премията“, а е отразил друго, че клаузите, съдържащи неравнопоставеност на страните не са прилагани. Затова поставеният въпрос, като изведен от становище на страната, а не от решаващ извод на състава не може да формира общо основание, а и поради това въпросът не съставлява противоречиво разрешение на съда, отклоняващо се от тълкуване в цитираното решение на Съда на Европейския съюз.

Извън това, касаторът не е мотивирал допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез аргументиране на хипотезата „точното прилагане на закона“ с позоваване на практика, която се нуждае от промяна вследствие актуализиране на съществуващата практика или промяна на обществените условия, а в хипотезата на развитието на правото чрез посочване на конкретни норми, които се нуждаят от тълкуване при непълнота, неяснота или противоречие на правната уредба. При изготвяне на изложението не е съобразено и това, че спрямо един и същи въпрос, не могат да се въвеждат различни допълнителни основания по идентични съображения, както неправилно е процедирал касаторът.

Страната е поставила въпросът: „Решението на националния съд да се прилага първоначалната стойност на елемент на ГЛП за целия срок на договора, макар страните да са договорили променлив характер на този елемент, съставлява ли допълване на договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП като променливия елемент е превърнат във фиксиран такъв? “. Като допълнително основание е посочено противоречие с решение № 77/22.04.2014 г. на ВКС, ІІІ г. о. Въпросът, както и предходният е изведен от защитното становище на касатора, че въззивният съд е допълнил „договора с цел отстраняване на порока как да се изчислява ГЛП, като променливия ГЛП е превърнат във фиксиран такъв“. Този въпрос е ирелевантен спрямо решаващия извод на състава, че неравноправността на клаузите в т.9.2 и т.9.6 от ОУ засяга частта им, касаеща определянето от тях на премията като променлива величина, но с оглед установеното по делото, че премията е била уговорена от страните и прилагана през целият период на договора с фиксиран размер от 4%, посочените клаузи са неотносими към спора. Съдът не е съпоставял клаузите на индивидуалния договор и ОУ, за да определи как страните е следвало да договорират отношенията си, за да съобразят изискванията за равнопоставеност, а е обосновал неотносимостта на посочените по-горе клаузи на ОУ към спора. Това разрешение е следвало да се интерпретира от страната като релевантно за формулиране на общо основание, а не въпрос, който следва от собственото й становище по спора. В т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. ОСГКТК на ВКС е разяснило какъв трябва да бъде кръгът от правни въпроси, от който касаторът да извежда общи основания, съответно примерно е посочил въпросите, които не могат да послужат като общи предпоставки за допускане на касационен контрол, между които е и категорията въпроси, извеждани от страната въз основа на становището й /какъвто е настоящия случай/.

Поставен е въпросът: „Благоприятно ли е за потребителя тълкуването, че трябва да се прилага първоначално посочената стойност на елемент, включен при изчисляването на ГЛП? “. Такъв въпрос, кое тълкуване е благоприятно за потребителя не е разглеждан от въззивния съд. Съставът е разглеждал действителните отношения между страните, а именно, че премията е била уговорена от страните и прилагана през целият период на договора с фиксиран размер от 4%, а посочените клаузи -т.9.2 и т.9.6 от ОУ са неотносими към спора. Цитираният въпрос не е изведен от извод на съда в хипотезата, очертана с него, а от становище на касатора, съгласно което той не счита, „че прилагането че първоначално посочения в договора ГЛП без отчитане на пазарните условия е благоприятно за потребителя“. Както се отрази и по-горе въпрос, произтичащ от становище на страната, включително виждане, с което се интерпретира този въпрос в хипотеза, която не е разглеждана от съда не формира обща предпоставка за допускане на касационен контрол.

Освен това, в тази част на изложението липсва позоваване на практика на ВКС, а се поддържа като допълнително основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, т. е. не е мотивирано твърдението за противоречие на въззивното решение със съдебна практика. Препращането към „изложеното в т. ІІІ и в т. ІV“ не запълва тази празнота в приложението както спрямо чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и спрямо чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, особено като се има предвид спецификата на въпросите.

Последният поставен въпрос е формулиран от страната като - „Може ли да се приеме, че е действителна разпоредба, в която липсва посочена формула на изчисляване на елемент на базов лихвен процент, а е посочено единствено каква е цифровата му стойност към момента на сключване на договора като същевременно от съдържанието на договора се установява, че страните са договорили променлив характер на този елемент?“. И този въпрос не обосновава извод за наличие на общо основание, поради това, че е изведен, с оглед становището на касатора, поддържано и във въззивното производство, че „страните са договорили променлив характер на този елемент“. Според него „липсва посочена формула на изчисляване на елемент на базов лихвен процент, а е посочено единствено каква е цифровата му стойност към момента на сключване на договора“. Страната не конкретизира за кой елемент се отнася въпроса, но предвид свързването на цифровата стойност на елемента с момента на сключване на договора може да се приеме, че третира премията като елемент на базовия лихвен процент. Цитираният въпрос се основава на становището на страната, че „страните са договорили променлив характер на този елемент“, същият елемент като лихвообразуващ компонент е с фиксиран размер и това създавало неяснота относно начина на изчисляване на премията. Като допълнителна предпоставка е посочено решение от 03.03.2020 г. по дело № С-125/2018 г. на Съда на Европейския съюз. Както се посочи по-горе, въпросът не е изведен от мотиви на въззивния съд, който не е приемал, че премията е променлива величина. Съставът е съобразил уговорките в т.9.2 и т.9.6 от ОУ, респективно определянето им като променлива величина, но изрично е констатирал тяхната неотносимост към спора предвид развитието на действителните отношения между страните, което се свежда до прилагането на премията през целия период на действие на договора с фиксиран размер от 4%, така както страните са уговорили да определят базовия лихвен процент, респективно годишния лихвен процент чрез лихвообразуващите компоненти - Юрибор, премия и надбавка. Изложени са в обжалваното решение и съображения за неотносимост на решенията на УС на „УниКредит булбанк“ АД към процесното правоотношение, предвид сключването на договора за банков кредит на 30.09.2009 г., т. е. пред 31.08.2010 г., от когато се е прилага премия 0%, но за договори, сключени след 01.04.2010 г. При положение, че въпросът е формулиран в хипотеза, която да е изведена от решаващите изводи на въззивния съд, а от становище на касатора, същият не формира обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В решението е посочено, че възнаградителната лихва включва един променил показател-базов лихвен процент /едномесечен Юрибор с променлив характер и премия, ясно посочена в абсолютно число- 4%/ и един непроменлив елемент – надбавка /която е фиксирана/, като двете величини се сборуват, без да е необходимо използването на някаква допълнителна и специална формула за определяне на крайния размер на този показател. Съдът е мотивирал и съображенията си за недопустимост на изключването на премията като компонент на уговорената възнаградителна лихва-ГЛП, а именно защото е уговорена като негов задължителен, фиксиран и определен стойностен размер. По така формираните мотиви, касаторът не е поставил правен въпрос. Освен това, формулирания от него въпрос не обосновава и противоречие с решението на Съда на Европейския съюз. Последното е приложимо спрямо случаи, при които не е налице яснота на клаузата за определяне на базовия лихвен процент, какъвто не е настоящия случай.

С оглед изложеното се налага извод, че с така депозираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано приложно поле на основания за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени поисканите и установени по спора разноски пред настоящата инстанция в размер на 1052лв.

По тези съображения Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 703 от 16.11.2021 г. по т. дело № 842/2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „С. Т“ ЕООД, [населено място] да заплати на „УниК. Б“ АД, [населено място] направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 1052лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: