Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ [населено място] и касационна жалба на П. И. Р., Р. И. Р. и Н. П. Й. против решение № 1241 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 1418/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

По касационната жалба на „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място]:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,касаторът, чрез пълномощника си – адв. М. К. е поддържал основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чийто текст е възпроизвел. Поставил е въпросът – „ Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си, като се произнесе по очертания с въззивната жалба спорен предмет и след като направи преценка на доказателствата във връзка със спора да изведе собствени фактически и правни изводи.“ Страната е изложила в тази връзка оплаквания за неправилност на акта, като е посочила, че съдът обсъдил въпрос относно момента на определяне на обезщетението вместо да изведе от заявените оплаквания за продължителността на вредите, критерий за определяне на справедливо обезщетение. Изброени са съдебни актове, които според касатора противоречат на постановеното и обжалвано решение. Касаторът е поддържал и това, че във връзка с приложение критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД следва да се постави въпроса – „ Следва ли продължителността на търпене на неимуществени вреди от увредено от деликт лице да се отчита от съдилищата като критерий за справедливост и еквивалентност на обезщетението с действително претърпени болки, страдания и морални вреди“.Страната лаконично е направила оплакване, че „според“ въззивният съд периода на търпене на вредите не бил предмет на обсъждане за определяне на обезщетението. Отново са изброени съдебни актове на ВКС. В заключение е заявено, че били налице и предпоставките по чл.280, ал.2 ГПК, като е направено лаконично оплакване че решението било с кратки мотиви и било „ явно необосновано“. Други доводи не са развити.

Касаторът не обосновава довод за допускане на решението до касационно обжалване в атакуваната от него част.

С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените от касаторите два въпроса не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са общи. За да бъдат релевантни, страната следва да посочи по първият въпрос, кои от очертаните с въззивната жалба оплаквания и доводи не са били обсъдени и как това необсъждане рефлектира върху постановения правен резултат. В случая, обаче, съдържателно оплакването за неправилност на изводите на състава е сведено до оплакване за « некоректно изясняване» на въпроса относно продължителността на търпяните от М. Р. вреди, като тези оплаквания са свързани с обща интерпретация на мотивите и твърдение за тяхната неправилност. Т.е. липсва обосноваване на общо поставения въпрос като относим към конкретен правен, а не фактически извод на съда. Същото е относимо и към втория поставен въпрос, който отново третира необсъждане по задоволителен за страната начин на продължителността на търпене на неимущестевните вреди. За пълнота, следва да се отбележи, че освен липса на релевантен правен въпрос, страната не е развила каквито и да било доводи по допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, т. е. не е посочила конкретно противоречие с изводи в общо изброените съдебни актове при разрешаването на такъв въпрос.

Касаторът е поддържал и наличие предпоставките по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, като изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика, опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т. е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност.

С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Всички развити оплаквания са насочени към кратко изразено несъгласие с решението.

При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.

По касационната жалба на П. И. Р., Р. И. Р. и Н. П. Й.:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

С изложението си, касаторите чрез пълномощника си – адв. Св. С. е поддържала основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Поставен е въпроса: „ 1/”Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. ІІ на ППСВ № 4/86г. и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост“ и 2 / „Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указаните в Постановление № 4/68г. на Пленума на ВС и икономическата конюнктура в страната“. Касаторите са възпроизвели оплакванията си за неправилност на акта / така квалифицирани и от тях/ от касационната си жалба и са посочили тълкувателна и казуална практика, от която са възпроизвели части, без да обосновават конкретно противоречие. По същият начин е разгледан и вторият поставен въпрос, като е посочено, че при сходни казуси „индиректен показател за икономическата конюнктура“ били присъжданите нива на застрахователните обезщетения. Изброени са съдебни актове. Други доводи не са развити.

Касаторите не обосновават довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правния въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и е от значение за изхода на конкретното дело. В тази връзка първият и вторият въпроси, сходни по съдържание като свързани с критериите за определяне на обезщетението по чл.52 ЗЗД са общи и относими към всяко съдебно производство, третиращо претенция за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане. Страната не е посочила, при така поставените общи въпроси, с кой от решаващите изводи на състава е свързан, нито в какво се изразява по него отклоняването на състава от задължителната за него тълкувателна практика, а се е задоволила да развие общи оплаквания за необоснованост на акта, възпроизведени от касационната жалба, което е ирелевантно за тази фаза на производството. Липсата на конкретика по отношение на правните изводи на състава, които според касаторите влизат в противоречие с разясненията дадени с т.11 ППВС № 4 / 68г. води до извод за това, че не са налице условията по чл.280, ал.1 ГПК и поставените въпроси не обосновават извод за установеност на общо основание.

По принцип, обаче, дори и да бъде прието за осъществено общото основание, чрез уточнения въпрос за критериите по чл.52 ЗЗД / понятието „ справедливост“ не е абстрактно, а изразено чрез определени критерии, по които се определя обезщетението от съдилищата/ страната не е защитила с доводите си наличие на допълнителен критерий. Своят отговор така уточнения въпрос е получил чрез задължителна практика – ППВС №4/68г., както и с казуална такава, с която въззивният съд се е съобразил. Този извод се налага поради това, че решаващият състав е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетение. Така, съдът изрично е обсъдил фактите, категорично установени по спора със събраните и сочени от страната доказателства. В тази връзка е съобразил всички критерии, с оглед тези факти, в това число и икономическата конюнктура в страната, Несъгласието с правните му изводи не обосновава довод за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. Или, дори и да се приемат за релевантни така формулираните въпроси, както вече бе посочено, страната не обосновава извод за наличие на установен допълнителен критерий, още повече, че липсват и развити конкретни доводи относими към общо поставените въпроси, третиращи отклоняване на съда от приетите със задължителна тълкувателна практика критерии, респективно от друга практика на ВКС, разясняваща приложението на чл.52 ЗЗД. В тази връзка, следва да се отбележи, че общите развити оплаквания за неправилност на изводите на състава не обосновават довод за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като се разглеждат само ако бъде допуснато такова.

Или общо изразеното твърдение за отклоняване от практика на ВКС, въпреки излагането от страна на съда на всички установени по спора факти в контекста на основателността на претенцията не може да обоснове довод за допускане на решението до касационно обжалване. Поради това и така поддържаното от касатора общо противоречие не обосновава извод за наличие предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК. Извън това, следва да се отбележи, че макар и съдилищата да присъждат, с оглед конкретното доказване различни по размер обезщетения, в случая присъдените от въззивния съд обезщетения, са сходни с тези посочени като „ нива на застрахователни обезщетения“ от касаторите.

С оглед така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1241 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 1418/2021 г. на Софийски апелативен съд.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: