О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 760

гр. София, 19.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март две хиляди двадесет и трета година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3825 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3302/9.09.2022 г., подадена от В. Д. Ж., чрез адвокат С. В., срещу решение № 151 от 8.08.2022 г. по гр. д. № 20221500500223/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 117 от 15.03.2022 г. по гр. д. № 1447/2021 г. на Районен съд – Дупница за признаване за установено по отношение на В. Д. Ж., по иск, предявен от О. С. баня на основание чл. 67 ЗС, че правото на строеж върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] баня, одобрени със заповед № РД-18-15/19.02.2008 г. на изп. директор на АГКК, последно изменение на КККР, засягащо поземления имот, от 21.02.2019 г., с адрес: [населено място] баня, [улица], целият с площ от 373 кв. м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, предишен идентификатор: ***, номер по предходен план: квартал 74, парцел *, при съседи на ПИ: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, учредено му с договор № 2 от 16.09.2011 г., сключен между страните, е погасено по давност.

Въззивният съд е съобразил, че по делото е предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 67 ЗС за признаване за установено несъществуването на правото на строеж в патримониума на ответника, поради погасяването му по давност, по отношение на поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [община] .

Посочил е, че споделя мотивите на първоинстанционния съд относно установената фактическа обстановка по делото и е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, като е допълнил констатациите на Районен съд - Дупница по отношение на договора за замяна от 2005 г. и договора за учредяване на право на строеж от 2011 г.

Съдът е посочил, че за да бъде уважен искът, ищецът трябва да докаже, че е собственик на процесния имот; че е учредил право на ползване в полза на ответника, при съответното възражение - че не му е създавал пречки да го упражни. В тежест на ответника е да докаже, че е упражнил правото на строеж в давностния 5-годишен срок, респективно възражението си, че правото на строеж е безсрочно.

Намерил е иска за допустим, както и че същият е предявен от О. С. баня, представлявана от кмета, който съгласно чл. 44, ал. 1, т. 15 ЗМСМА я представлява пред съда.

Окръжен съд – Кюстендил е направил извод, че с представянето на акт № 640/19.07.2011 г. за частна общинска собственост ищецът е доказал, че е собственик на процесния имот.

По отношение на договора за замяна от 20.05.2005 г. въззивният съд е визирал, че не споделя становището на първоинстанционния съд за неотносимостта му към спора, като е посочил, че както ищецът, така и ответникът основават правата си на два договора - от 2005 г. и 2011 г., които имат за предмет учредяване право на строеж от Общината на Ж. върху един и същ поземлен имот - с идентификатор ***, площ от 373 кв. м, предишен идентификатор: ***, номер по предходен план: квартал 74, парцел *. В. Ж. е направил възражение, че именно въз основа на договора от 2005 г. учреденото право на строеж, което притежава, е безсрочно.

Въззивният съд е намерил за установено следното:

С договор за замяна на недвижим имот, собственост на физическо лице, с нежилищен имот-частна общинска собственост от 20.05.2005 г. В. Д. Ж. и К. Г. Г. са прехвърлили на община Сапарева баня свой съсобствен поземлен имот с пл. № *, в кв. 125 по плана на [населено място], с площ от 1243 кв. м, а в замяна община Сапарева баня им е прехвърлила собствеността върху свой имот частна общинска собственост - УПИ, парцел *, в кв. 125 по плана на О. С. баня, с площ от 622 кв. м, и е учредила право на строеж, съгласно одобрен проект за построяване на сграда за обществено обслужване върху 370 кв. м - имот частна общинска собственост, УПИ, съставляващо парцел * - „За културен дом, МВР, административна сграда, площад, озеленяване, водни площи и обществено обслужване“, в кв. 74 по плана на [населено място], който имот представлява поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място] баня, за който е отреден УПИ * - за обществено обслужване, кв. 74 по плана на [населено място].

Съдът е счел за неоснователно възражението на Ж., че е получил правото на строеж като обезщетение за отчужден недвижим имот, поради което то на основание § 11 ПР на ЗУТ не се погасява по давност. Посочил е, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът по исковата молба е получил това право не като обезщетение за отчужден имот, а в резултат на доброволна сделка, сключена с О. С. баня, при която същият е прехвърлил на общината собствената си 1/2 ид. ч. от имот пл. № *, кв. 125. Давностният срок за упражняване правото на строеж върху имота е започнал да тече от момента на учредяването му - 20.05.2005 г., като Ж. нито твърди, нито доказва, че го е упражнил. Правото на строеж не е безсрочно и е погасено по давност на 20.05.2010 г.

Окръжен съд – Кюстендил е изложил, че от последвалото подписване на договор № 2 от 16.09.2011 г. за учредяване право на строеж върху същия недвижим имот следва изводът, че страните конклудентно са признали последиците на погасяването по давност на първата учредена суперфиция. С оглед на това, според съда, релевантен за преценяване дали към настоящия момент учреденото на ответника право на строеж е погасено по давност, е единствено договор № 2 от 16.09.2011 г. В този ред на мисли е намерил за ирелевантни възраженията за нищожност на договора за замяна от 2005 г.

По отношение на договор № 2 от 16.09.2011 г. за учредяване право на строеж въззивният съд е посочил, че с него О. С. баня е учредила безвъзмездно право на строеж на В. Д. Ж. и Р. К. З. на поземлен имот с идентификатор ***. Съгласно решение № 35, протокол № 44/17.08.2011 г. на Общинския съвет на община Сапарева баня и заповед № 380/14.09.2011 г. на кмета на община Сапарева баня, кметът е притежавал представителна власт да подпише договора. В договора е посочено, че в деня на подписването му общината е задължена да предаде владението върху имота, като не са налице твърдения, че не е изпълнила това си задължение.

Съдът е съобразил дадените с ТР № 1/4.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС задължителни разяснения, съгласно които правото на строеж по смисъла на чл. 67 ЗС е упражнено при изграждане на сградата в груб строеж или завършване на съответния етап на строителството в хипотезата на чл. 152, ал. 2 ЗУТ както при учредено право на строеж за цялата сграда на един правен субект, така и когато той го прехвърли за отделни обекти на трети лица; „при уважаването на иска, правото на строеж като погасено по давност ще се върне в патримониума на собственика на земята“.

Във въззивното решение е изложено, че суперфициарите Ж. и З., в качеството им на съпритежатели на правото на строеж, на 21.07.2014 г. писмено са се споразумели относно бъдещото застрояване на имота и реализация на учреденото им право на строеж върху същия. Уговорили са се Ж. да застрои изцяло за негова лична сметка половината от имота, намираща се между съседите: калкана на сградата на община Сапарева баня, калкана на сградата, която ще изгради З., и улица и площада на община Сапарева баня, съответно З. да застрои за нейна лична сметка другата половина от имота, намираща се между съседите - калкана на сградата, която ще се построи от Ж., улица и площада на община Сапарева баня. Изпълнението на строежа на Ж. не е обусловено от фактическото състояние/построяване на друг обект в недвижимия имот с идентификатор ***. Според въззивния съд, в изпълнение на така разпределения начин на застрояване между суперфициарите, Ж. не е упражнил своята 1/2 от съпритежаваното със З. право на строеж, а единствено З. е упражнила 1/2 от учреденото й право на строеж. Съдът се е позовал на съдебно-техническата експертиза по делото, от която се установява, че на името на Ж. не са издадени строителни книжа относно бъдещо строителство върху процесния имот. В имота е допуснато строителство в частта, представляваща половината застроена площ от цялата предвидена застройка за имота, по отношение на другия суперфициар - Р. К. З., в съответствие с 1/2 от учреденото право на строеж с договора от 2011 г., за 187 кв. м. Приел е за доказано, че именно Р. З. е започнала строителство в съответствие с учреденото й право на строеж. З. е упражнила учреденото й право на строеж в рамките на притежаваната от нея 1/2 от него. Строителството на останалата половина - 1/2 от застройката в имота (другите 186 кв. м от общата площ на целия недвижим имот с площ 373 кв. м), полагаща се да бъде построена от Ж., за изграждане на „Сграда за обществено обслужване”, не е започнало. Ж. не притежава съгласувани и одобрени ИП, няма издадено разрешение за строителство по отношение на неговата 1/2 част от единното учредено безвъзмездно право на строеж върху имота. Предприемането на действия по упражняване на правото на строеж от Ж. не е било обусловено от необходимостта преди това З. да е упражнила своето, съответно да е изградила сграда в половината от имота. В разрешението за строеж № 12/2.02.2016 г., издадено на Р. З., няма отразяване на поетапност на начина на застрояване за изграждане на „Сграда за обществено обслужване”.

Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 67 ЗС, съгласно която правото да се построи сграда върху чужда земя се погасява в полза на собственика на земята по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години. Приел е, че началото на 5-годишния давностен срок, по отношение на притежаваното от Ж. 1/2 от правото на строеж, е датата на подписване на договора, с който то му е учредено - 16.09.2011 г., като е погасено на 16.09.2016 г. Намерил е, че последващото споразумение между Ж. и З. за разпределяне правото на строеж не е основание за промяна началния момент на течение на давностния петгодишен срок по чл. 67 ЗС. Съобразил е и че в хода на делото не е направено твърдение и не е установено, че давността е спирана или е прекъсвана.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визира разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и формулира следните въпроси: 1. Попада ли в обхвата на правомощията на кмета на общината, изброени в чл. 44 ЗМСМА, да предяви в съда самостоятелно по реда на ГПК иск за разпореждане с общинско имущество без решение на общинския съвет; 2. § 11 ЗУТ приложим ли е при договор за доброволна замяна на общински имот с имот, собственост на физическо лице по реда на чл. 21, ал. 4 ЗОбС; 3. Дължи ли общината обезщетение при завзет имот по смисъла на § 10 ЗУТ; 4. Дължи ли се обезщетение от общината за придобит от нея частен имот на основание договор за замяна по чл. 21, ал. 4 ЗОбС или това се отнася само до принудително отчуждаване по реда на чл. 21, ал. 1 ЗОбС; 5. Допуснато ли е съществено процесуално нарушение при решаване на спора във въззивната инстанция, след като съдът не е изложил в мотивите на решението си своя собствена преценка на събраните по делото доказателства и правнорелевантни факти от значение за спора, а единствено е препратил към мотивите на районния съд на основание чл. 272 ГПК.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на визираното тълкувателно решение е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По отношение на първите четири въпроса жалбоподателят не се е аргументирал дали се позовава на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК, както и не е обосновал наличието на съответните допълнителни предпоставки, съгласно изискванията на ГПК и постановките на визираното по-горе тълкувателно решение – не е визирал съдебна практика, на която въззивният акт противоречи, респ. не е визирал дали смята въпросите от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и защо. Същевременно първият въпрос е формулиран според становището на В. Ж. и не кореспондира на обстоятелствата по делото, доколкото предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 67 ЗС не може да бъде квалифицирано като акт на разпореждане с общинско имущество. Вторият и четвъртият въпроси предполагат по делото да е установено, че между страните е бил сключен договор по реда на чл. 21, ал. 4 ЗОбС. Видно от въззивното решение, Окръжен съд – Кюстендил не е направил такива изводи, а е заключил, че в случая става дума за доброволна сделка по замяна. Третият въпрос е поставен при фактическа обстановка, която не е приета от въззивния съд по делото. Последният въпрос също отразява защитната теза на жалбоподателя и не съответства на изложените от въззивния съд мотиви в решението му. Окръжен съд – Кюстендил е изложил собствени съображения по предмета на спора, а не се е възползвал единствено от възможността по чл. 272 ГПК.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 1000 лв. разноски за адвокат пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 151 от 8.08.2022 г. по гр. д. № 20221500500223/2022 г. на Окръжен съд – Кюстендил.

ОСЪЖДА В. Д. Ж. да заплати на О. С. баня разноски в размер на 1000 лв. (хиляда лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: