Р Е Ш Е Н И Е

№193

Гр. София,11.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и девети април две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. В. ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия З. Х. т. д. № 401 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Атлиман - клуб“ ЕООД срещу решение № 260 от 03.07.2023 г. по в. т. д. 201/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, изменено в частта за разноските с определение № 424 от 29.11.2023 г., в частта, с която е потвърдено решение № 260092 от 09.08.2022 г. по т. д. 173/2020 г. по описа на Окръжен съд - С. З. в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Атлиман - клуб“ ЕООД против „Юнивърс файнънс“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 250 000 лв. - неустойка по договор от 28.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 09.03.2020 г., до окончателното изплащане, за която претендирана сума с разпореждане № 2800 от 09.03.2020 г. по ч. гр. д. 1073/2020 г. по описа на РС - С. З. е отхвърлено подадено заявление по чл. 417 ГПК до РС - С. З. и съответно са присъдени разноски по делото по този иск за сумите 7 317 лв. и 18 798 лв.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е обсъдил всички своевременно заявени възражения и доводи на страните. Подчертава, че въззивният съд е цитирал въведените от ответника доводи във връзка с поддържаното възражение за нищожност на договорената неустойка за неизпълнение на процесния договор, без да подложи на задълбочен анализ същите. Изтъква, че изводът за нищожност на клаузата за неустойка е основан на „пестеливи правни изводи“, които не покриват заложените в практиката релевантни критерии, не държат сметка за конкретните обстоятелства около неизпълнението на процесния договор и не дават отговор на възраженията и доводите на ищеца. Сочи, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка със защитните тези на страните и в частност кореспонденцията между страните по повод изпълнението на процесния договор, заключенията по събраните експертизи, установяващи автентичността на електронните изявления, представеното съдебно решение по т. д. 1211/2020 г. по описа на ОС – С. З. доказателствата относно финансовото състояние на ответника „Юнивърс файнънс“ АД и приходите, които последният е реализирал от неизпълнението на процесния договор и продажба на имотите на трето за спора лице, както и от самото сключване на процесния договор. Оспорва изложените от въззивния съд правни доводи, обосновали изводите му за нищожност на клаузата за неустойка, като противни на задължителната съдебна практика по ТР № 1/2009 г. по описа на ОСТК на ВКС. Счита, че липсва изискуемият правен анализ на преследваната от страните цел при уговаряне на процесната неустойка. Изтъква, че въззивният съд не е отчел посочените в тълкувателния акт релевантни обстоятелства: парични или непарични задължения се обезпечават с неустойката; обезпечено ли е задължението на ответника с други правни способи като поръчителство, залог, ипотека; вида на уговорената неустойка – компесаторна или мораторна; вид на неизпълнение на задължението – съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; каква е формата на вина на задължилата се да заплати неустойката страна; има ли съпричиняване от страна на кредитора; кредиторът имал ли е възможност да сключи заместваща сделка, с която да удовлетвори интереса си; дали неустойката се използва от кредитора да реализира значим доход, без да дължи и полага грижи за изпълнение на собственото си задължение; в отношенията между търговци обичайно ли е да уговарят такъв вид абсолютна по размер неустойка за пълно неизпълнение; какво е съотношението между неустойката и имуществото на длъжника; степен на укоримост на поведението на длъжника; опити от страна на кредитора за поправяне на последиците от неизпълнението. Посочва, че поведението на ответника, включително отказът да изпълни в допълнително дадения му от ищеца срок, са примери за превратно упражняване на права и за избягване на отговорност с позоваване на собственото му неправомерно поведение. Оспорва като необосновани доводите на ответника, възприети според него и от въззивния съд, че вредите от неизпълнението на договора се свеждат до законната лихва върху получената от ответника в изпълнение на разваления договор сума. Поддържа, че в доказателствена тежест за ответника е да установи твърдяното от него явно несъответствие между вредите от неизпълнението и уговорената неустойка, което не е отчетено от въззивния съд с решението в обжалваната му част. По тези доводи моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено като неправилно и постановено друго, с което искът да бъде уважен като основателен. Претендира присъждане на разноски по делото.

Ответникът по касация, „Юнивърс файнънс“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно в обжалваната му част, като въззивният съд се е съобразил с разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, и е изследвал валидността на уговорената клауза за мораторна неустойка. Сочи, че съдът се е съобразил напълно със задължителната съдебна практика и извършил преценка на валидността на неустоечната клауза в процесния договор и я е прогласил за нищожна, като е взел предвид примерно изброените в тълкувателното решение критерии. Оспорва като неоснователни оплакванията в жалбата за допуснати нарушения на процесуалния закон от въззивния съд, като подчертава, че съдът е изложил ясни мотиви, обосноваващи правната му воля, и е обсъдил всички относими доказателства. Изтъква, че вече е заплатил законни лихви върху присъдената на основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД главница в размер на 145 831 лв., и допълнителното присъждане на неустойка в претендирания размер от 250 000 лв., ведно със законна лихва върху тази сума, ще доведе до неследващо се облагодетелстване на ищеца, което според него подчертава верността на извода на въззивния съд, че уговорената неустойка за неизпълнение излиза извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което я дефинира като противна на морала. Позовава се на утвърдена съдебна практика на ВКС, че е недопустимо кумулиране на неустойка и законни лихви за едно и също неизпълнение. Поддържа, че уговорената неустойка неколкократно надвишава вредите, търпени от ищеца от неизпълнението, и е равна на половината от дадената по договора от ищеца престация, което определя клаузата за неустойка като сключена във вреда на ответника и с цел неоснователно да се обогати ищецът. Сочи, че уговарянето на неустойка в такъв размер не е обичайно между търговци и оспорва като неотносими доводите по касационната жалба във връзка с приложението на чл. 309 ТЗ. По тези мотиви моли въззивното решение да бъде потвърдено като правилно в обжалваната част. Претендира присъждане на разноски по делото.

С определение № 3142 от 18.12.2024 г. по т. д. № 401/2024 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Кои са критериите и релевантните обстоятелства, които съдът следва да съобрази, при извършване на проверка за нищожност на клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави?“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

Въззивният съд, за да постанови решението си в обжалваната част е приел, че с клаузата на чл. 7.2, б. „Д“ от договора, наред с предвидената възможност за купувача при неизпълнение на посочените задължения от продавача да прекрати договора, е уредено и задължение за неустойка за продавача „Юнивърс файнънс“ ЕАД в размер на сумата 500 000 лв., разпределена между купувача - дружествата „Атлиман – клуб“ ЕООД и „Марица билдинг“ ООД, поравно или по 250 000 лв. По поддържаното от ответника „Юнивърс файнънс“ ЕАД възражение за нищожност на клаузата на чл. 7.2, б „Д“ от договора, регламентираща претендираната неустойка, е посочил, че според теорията и съдебната практика „добрите нрави“ са морално-оценъчна категория - морални норми, етични възгледи и правила за поведение, които са установени в обществото; за тях няма легални дефиниции, но те съществуват като общи принципи или произтичат от тях, представляват критерий за оценка на сделките с оглед предотвратяване на несправедливо облагодетелстване на някоя от страните или са насочени към спазване на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване. Подчертал е, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на сделката, а не към един последващ момент. Счел е, че клауза за неустойка следва да се приеме за нищожна, поради накърняването на добрите нрави, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, които функции следва да бъдат еднакво съотнесени. Посочил е, че неустойката е уговорена като конкретна, глобална парична сума, и приел, че преценено към момента на сключване на договора е придаден изключителен превес на санкционната функция на неустойката, без да се държи сметка за съотношението между санкцията и превенцията. Изтъкнал е, че за да надхвърли допустимите от договорната свобода граници, размерът на фиксираното между страните обезщетение при неизпълнение на договора следва да осигурява на кредитора такава имуществена облага, която явно да цели обогатяване, а не компенсация на предвидимите при договарянето вреди. Изложил е, че споделя изцяло изводите на първоинстанционния съд в тази насока. Добавил е, че нормата на чл. 309 ТЗ, забраняваща редуциране на неустойката, уговорена между търговци, не е относима към хипотезата на нищожност на клаузата за неустойка, доколкото урежда намаляването на неустойка, изводима от действителна клауза на договора, каквато не е процесната и по тази причина съдебната практика приема и разглежда нищожност на клауза за неустойка, уговорена между търговци. Обобщил е, че по изложените доводи за нищожност на договорената неустойка правилно искът за присъждането й е отхвърлен от първоинстанционния съд и потвърдил решението в тази му обжалвана част.

По релевирания правен въпрос:

По правния въпрос е налице задължителна съдебна практика по т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, с която е прието, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно. Решението е допустимо в обжалваната част, но неправилно по поддържаните с касационната жалба доводи.

Въззивната инстанция правилно е съобразила, че следва да се произнесе по поддържаното от ответника „Юнивърс файнънс“ ЕАД възражение за нищожност на клаузата на чл. 7.2, б „Д“ от договора, регламентираща претендираната с иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойка, поради противоречието й на добрите нрави. Правилен е и застъпеният от въззивния съд извод, че преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключването на сделката. Реална преценка в тази насока обаче не е извършена от въззивния съд. Единственото относимо към конкретния спор и съобразено от въззивния съд обстоятелство е, че неустойката е уговорена като конкретна глобална парична сума. Обобщеният извод, че преценено към момента на сключване на договора е придаден изключителен превес на санкционната функция на неустойката, без да се държи сметка за съотношението между санкцията и превенцията, е немотивиран, като не са изложени никакви конкретни факти и обстоятелства, относими към конкретния спор, които да обосновават така формираната от въззивния съд решаваща воля. Въззивният съд не е обсъдил посочените с тълкувателния акт като примерни критерии, които могат да бъдат използвани при дължимата преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размера на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. Липсва обсъждане и на поддържаните от ищеца с въззивната му жалба конкретни доводи, обосноваващи тезата му, че преценено към относимите към случая факти и обстоятелства договорената неустойка не е противна на морала, а именно: непаричния характер на задълженията; липсата на обезпеченост на задълженията на ответника с други правни способи като поръчителство, залог, ипотека; вида на уговорената неустойка – компесаторна; вид на неизпълнение на задълженията – пълно; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните вреди от неизпълнението; каква е формата на вина на задължилата се да заплати неустойката страна; има ли съпричиняване от страна на кредитора; кредиторът имал ли е възможност да сключи заместваща сделка, с която да удовлетвори интереса си; дали неустойката се използва от кредитора да реализира значим доход, без да дължи и полага грижи за изпълнение на собственото си задължение; в отношенията между търговци обичайно ли е да уговарят такъв вид абсолютна по размер неустойка за пълно неизпълнение; какво е съотношението между неустойката и имуществото на длъжника; степен на укоримост на поведението на длъжника; опити от страна на кредитора за поправяне на последиците от неизпълнението; поведението на ответника, включително отказа да изпълни в допълнително дадения му от ищеца срок, като пример за превратно упражняване на права и за избягване на отговорност с позоваване на собственото му неправомерно поведение; доказателствена тежест за ответника да установи твърдяното от него явно несъответствие между вредите от неизпълнението и уговорената неустойка и липсата на сочени доказателства от него; необсъждането на всички събрани по делото доказателства във връзка със защитните тези на страните и в частност кореспонденцията между страните по повод изпълнението на процесния договор, заключенията по събраните експертизи, установяващи автентичността на електронните изявления, представеното съдебно решение по т. д. 1211/2020 г. по описа на ОС – С. З. доказателствата относно финансовото състояние на ответника „Юнивърс файнънс“ АД и приходите, които последният е реализирал от неизпълнението на процесния договор и продажба на имотите на трето за спора лице, както и от самото сключване на процесния договор.

Въззивният съд се е отклонил от дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно, като не е изпълнил задължението си да извърши преценка за валидността на процесната клауза за неустойка при съобразяване на застъпените със задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС разрешения и критерии, включително не е изпълнил задължението си по чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди доводите на страните досежно релевантните за правилното решаване на спора факти и обстоятелства, което е довело до нарушение на задължението по чл. 235, ал. 2 ГПК и като резултат до постановяване на необосновано решение - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК.

Отсъствието на мотиви по ясно въведените с въззивната жалба доводи и оплаквания на ищеца, както и по очертаните със задължителната практика на ВКС по Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС относими критерии при преценка валидността на клаузата за неустойка, на която ищецът основава претенцията си по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, изключва възможността касационната инстанция да се произнесе по същество по доводите и да обсъди релевантните критерии и относимите към тях доказателства за първи път, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в тази обжалвана част на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция за произнасяне по заявените във въззивната жалба конкретни оплаквания, за съобразяване на задължителните указания по Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и за обсъждане на всички релевантни факти и доказателства.

Разноски не следва да се присъждат за настоящата инстанция, като същите следва да се определят на основание чл. 294, ал. 2 ГПК от въззивния съд при новото разглеждане на делото с оглед основателността на предявения иск.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 260 от 03.07.2023 г. по в. т. д. 201/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, изменено в частта за разноските с определение № 424 от 29.11.2023 г., в частта, с която е потвърдено решение № 260092 от 09.08.2022 г. по т. д. 173/2020 г. по описа на Окръжен съд - С. З. в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Атлиман - клуб“ ЕООД против „Юнивърс файнънс“ ЕАД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата 250 000 лв. - неустойка по договор от 28.05.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 09.03.2020 г., до окончателното изплащане, за която претендирана сума с разпореждане № 2800 от 09.03.2020 г. по ч. гр. д. 1073/2020 г. по описа на РС - С. З. е отхвърлено подадено заявление по чл. 417 ГПК до РС - С. З. и съответно са присъдени разноски по делото по този иск за сумите 7 317 лв. и 18 798 лв.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: