О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3649
Гр. София, 11.07.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като разгледа докладваното от съдия Г. Н. гр. дело № 2029 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 3486 от 11.04.2024 г., подадена от Е. С. В. чрез адвокат П. Х. от АК – П. срещу въззивно Решение № 50 от 23.02.2024 г. по в. гр. д.№ 699/2023 г. на Окръжен съд –Пазарджик.
Ответницата по касация М. С. Я. е депозирала отговор чрез адвокат П. П. от АК – П.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
Останалите страни в производството пред въззивната инстанция - Ц. С. В. и М. С. В., не са заявили становище в производството пред касационната инстанция.
По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., намира следното:
С обжалваното решение е потвърдено Решение № 26006 от 03.04.2023 г., поправено с Решение № 260009 от 26.06.2023 г., постановени по гр. д.№ 1115/2018 г. на Районен съд - Велинград, с което е прието за установено по отношение на Е. С. В., Ц. С. В. и М. С. В., че М. С. Я. е собственик на земна площ от 41,60 кв. м., при граници: от север – поземлен имот ***, от запад – [улица].*, от юг – останалата част от поземлен имот с идентификатор ***, от изток – поземлен имот с идентификатор ***, която площ е означена като защрихована със сиви линии и заключена между точките 1, 2, 3, 4 и 5 – на приподписаната от съда и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица, намираща се на л. 266 по гр. д.№ 1115/2018 г. на Районен съд - Велинград, изготвена от вещо лице инж. С. Б., по отношение на която площ е налице грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-1214 от 06.06.2018 г. на ИД на АГКК, изразяваща се в неправилно заснемане на описаната територия като част от притежавания от ответниците имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], като ответниците Е. С. В., Ц. С. В. и М. С. В. са осъдени да предадат на М. С. Я. владението върху така описаната реална част от имота; на основание чл. 109 ЗС Е. С. В., Ц. С. В. и М. С. В. са осъдени да премахнат изградената в северната част на собствения на М. С. Я. поземлен имот с идентификатор *** по действащата кадастрална карта на [населено място] масивна ограда, чието местоположение е обозначено графично с линиите, свързващи точките 2, 1 и 5 на приподписаната от съда и представляваща неразделна част от решението комбинирана скица, намираща се на л. 266 по гр. д.№ 1115/2018 г. на Районен съд - Велинград, изготвена от вещото лице инж. С. Б..
От фактическа страна е прието за установено, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка № 170, том І, рег.№ 360, дело № 242/1971 г. С. В. К. е признат за собственик на дворно място в [населено място], кв. К., цялото застроено от 899 кв. м., върху което през 1959 г. е построена едноетажна къща на 82 кв. м., при съседи за дворното място: улица, Д. С. Г. и Н. Т. П., съставляващо имот пл.№ * в кв. 338, за който е отреден самостоятелен парцел * по плана на кв. К..
С Нотариален акт № 146, том І, дело № 4141/1971 г. С. В. К. е продал на З. Л. К. едно празно място от 390 кв. м., находящо се в [населено място], кв. К., при съседи: С. В. К., Н. П. и Д. Г., съставляващо част от имот пл.№ *, за който имот е отреден самостоятелен парцел № * в кв. 338 по плана на кв. К..
С Протокол от 19.10.1972 г. по гр. д.№ 316/1972 г. по описа на РС – Велинград е оформена одобрената от съда спогодба, сключена между Д. С. Г., С. В. К., З. Л. К. и М. З. К., по силата на която регулационната линия между имот пл.№ * в кв. 338 и имот пл.№ * в същия квартал (като за последния имот са отредени парцели *-* и *-* в кв. 238 по плана на кв. К., които парцели са собственост на последните трима спогодили се), да остане така, както е по плана от 1957 г. Отразено е в протокола, че оградата, която сега съществува между парцелите на ответниците и имота на ищеца, следва да се премести на регулационната линия, която съвпада с имотната граница, като откъм улицата оградата да остане на мястото си, а срещу къщата на ищеца съществуващата ограда да се измести на 1 линеен метър, така че да съвпадне с регулационната линия между двата имота. Във връзка с така постигнатата спогодба, ответниците дават на ищеца сумата от 64 лева, с което спорът им за границата е напълно ликвидиран.
С. В. К. е починал на 11.07.2014 г. и е наследен от дъщеря си М. С. Я..
С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108, том І, дело № 204/1986 г. С. Д. Г. и Д. Д. Г. са продали на дъщеря си Е. С. В. собствения си парцел ***, имот пл.№ * в кв. 338 по плана на [населено място], неурегулиран, състоящ се от 400 кв. м., при съседи: улица, С. К., И. У.. Е. С. В., Ц. С. В. и М. С. В. са наследници по закон (съпруга и деца) на С. Ц. В. (починал на 01.01.2016 г.).
С разрешение за строеж № 88 от 03.05.2018 г., на Е. С. В. е разрешено да извърши СМР на масивна ограда с височина до 2,20 м. по северна, източна и южна регулационни линии и ограда с плътна част до 0,60 м. и с височина 2,20 м. по западна регулационна линия – всички изцяло в имота на възложителя.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза в разписната книга към кадастралния план на [населено място] от 1957 г. записването на имотите е следното: за имот пл.№ * – С. В. К. – н. а.№ 170/1971 г. – за парцел *, като е добавен и З. Л. (н. а.№ 146/1971 г. – за парцел *), т. е. записването съответства на документите за собственост. Имот пл.№ * е записан на Д. С. Г.. По обезсиления план от 1957 г. за имот пл.№ * са отредени парцел *-* и *-* в кв. 338. Към 1957 г. е бил отреден само парцел *, който по-късно е разделен на два парцела – * и *. Няма данни кога е одобрено частичното изменение на регулацията, но същото е извършено до 1971 г. Регулационната линия между имоти №№ * и * в кв. 338 по обезсиления план от 1957 г. е минавала по имотната граница между имоти пл.№№ * и *. Регулационната граница между УПИ *-* (на ищцата) и УПИ *-* (на съседите й от изток) - от една страна, а от друга - собствения на ответниците УПИ *-*, по плана от 1983 г. минава по имотната граница между имотите, така, както е показана в плана от 1983 г., която не отговаря на имотната граница между същите имоти, заснета в плана от 1957 г., а е показана навътре в имоти пл.№№ * и *, в сравнение с плана от 1957 г. Имотните и регулационни граници на процесните имоти по обезсиления план от 1957 г., плана от 1983 г. и по одобрената кадастрална карта на [населено място] не съвпадат. Процесната част от имот с идентификатор *** е част от бившия имот пл.№ * по обезсиления план на [населено място] от 1957 г. и е включена в парцел *-* в кв. 338. Върху комбинираната скица същата част е щрихирана и обозначена с цифрите 1, 2, 3, 4 и 5, площта й е 41,60 кв. м. и представлява неправилен петоъгълник. В обезсиления план от 1957 г. не е отразено между имоти пл.№№ * и * да има ограда, границата е права линия, без знак за ограда. В подписания протокол за спогодба от 19.10.1972 г. е записано, че е имало ограда, която не е била поставена по имотната граница, съвпадаща с регулационната линия, поради което е следвало да се премести. В обезсиления план от 1983 г. не е отразено между имоти пл.№№ * и * (парцели *-* и *-* по обезсиления план от 2013 г.) да има ограда; границата е линия с чупка, без знак за ограда. От извършения оглед на място вещото лице е констатирало, че между процесните имоти съществува плътна, масивна ограда, която е по регулационната граница по плановете от 1983 г., 2013 г., 2014 г. и по КК от 2018 г. Регулационната линия, респ. оградата, не отговаря на имотната граница по плана от 1957 г. Няма изменение на регулационната граница на имотите по плана от 1983 г. чрез придаване на части по регулация от имот № * към собствения на ответниците УПИ *-*. Съществува съответствие между УПИ *-* по плана от 1983 г. с поземлен имот с идентификатор *** по КККР от 2018 г. Не е налице идентичност между образувания от имот пл.№ * парцел по обезсиления план от 1957 г. и УПИ *-* по плана от 1983 г., както и с имот с идентификатор *** по КККР от 2018 г. Липсата на идентичност се дължи на различното отразяване на имотната граница между имотите, по която минава регулационната линия в плана от 1957 г. в сравнение с това в плановете от 1983 г., 2013 г., 2014 г. и 2018 г. Към момента има на място материализирана граница с плътна масивна ограда, която не съвпада с границата по плана от 1957 г., съвпада с границата по КК от 2018 г., която отговаря на тази по плановете от 2013 г. и 2018 г. Към заключението е изготвена комбинирана скица – л. 266. Относно приложението на регулацията по плана от 1957 г. вещото лице е заявило в о. с.з, че регулацията е била по имотната граница и не е имало придаваеми места между имотите.
Анализирани са показанията на разпитаните по делото свидетели: М. Ч.-Г., Н. Н., С. Г..
От правна страна на първо място е прието, че е налице правен интерес от предявения иск за собственост предвид спора за собственост между страните относно процесната територия. Отбелязано е, че със спогодбата от 1972 г. е утвърдена като безспорна границата по плана от 1957 г., която впоследствие не е заснета с плана от 1983 г. като кадастрална основа, респ. – допуснато е несъответствие между правото на собственост и отразяването му в плана, съставляващо грешка в кадастъра. Въззивният съд е намерил за неоснователен и доводът за недопустимост, изведен от твърдението, че праводателите на ищцата, както и тя самата не са упражнили в 10-годишния срок от одобряването на регулационния план от 1983 г. правото си да предявят иска по чл. 32 ЗТСУ за установяване на грешка в кадастралния план, регулационния план е приложен и неговите регулационни граници са се трансформирали в имотни. Въззивният съд е приел за относими в случая постановките на т. 4 от Тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които искът за собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти и грешки в кадастралната карта, може да се предяви самостоятелно и без да е проведен иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, аналогичен на чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР (първоначална редакция). Прието е, че обстоятелството, че ищците не са водили иск за отстраняване на грешки и непълноти в кадастралната карта, не води до извод за недопустимост на ревандикационен иск. Не е споделен и доводът, че е недопустим негаторния иск, тъй като задължителна предпоставка за неговото предявяване е извършването на закононарушение от ответниците, а построяването на оградата е осъществено след издадено разрешение за строеж. Въззивният съд е приел, че е без правно значение дали обектите са построени без строителни книжа, в отклонение от наличните строителни книжа или при съобразяване със строителни книжа, като съгласно ТР № 31/1984 г. на ВС, ОСГК задължение на съда е да осъществи съдебен контрол за съответствие на административни актове със строителните правила и норми. Като неоснователен е определен и доводът, че въззивното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба. Основания за нередовност не са установени, а разделянето на делата по първоначално съвместно предявената от М. С. Я. и трети за настоящото дело лица искова молба е преценено като обосновано.
По съществото на спора е прието въз основа на заключението на СТЕ, че в плана на [населено място] от 1983 г. е допусната грешка в отразяването на имотната и регулационната граница между процесните имоти, която грешка впоследствие е пренесена и в плана от 2014 г. и в приетите през 2018 г. КККР на [населено място]. Несъответствието/грешката се изразява в това, че имотната и регулационна граница между двата имота неправилно е отразена южно от тази по плана от 1957 г. и с това е обективирано навлизане в имота на ищцата и отнемане на част от площта на имота й за сметка на площта на имота на ответниците. Съдът е приел, че в потвърждение на този извод е приложения по делото Протокол от 19.10.1972 г. по гр. д.№ 316/1972 г. по описа на РС - Велинград, в който е обективирана одобрената спогодба между Д. Г. - собственик на имот пл.№ * по плана от 1957 г. от една страна и от друга страна С. К. – собственик на парцел *-* по плана от 1957 г. и З. К. и М. К. – собственици на парцел *-* по плана на [населено място] от 1957 г. Съществен момент в тази постигната спогодба е изрично заявеното съгласие на страните регулационната линия между имотите на ищеца и ответниците да остане така, както е по плана от 1957 г., съответно при това положение оградата, която съществува между парцела на ответниците и имота на ищеца да се премести на регулационната линия, която съвпада с имотната граница. С тази спогодба са определени границите на правото на собственост, така че да могат да бъдат нанесени в плана по смисъла на ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК. В плана от 1983 г. не се предвижда придаване на площи от имота на ищцата, респ. нейния наследодател, към парцела на ответниците. Към 1983 г. липсват каквито и да е правни и фактически основания за промяна на имотната и регулационната граници между имотите на страните. Заснетото в плана от 1983 г., както и в последващите планове и приетите през 2018 г. КККР на [населено място] не съответства на правата на собственост на страните и това несъответствие обективира грешка по смисъла на § 1, т. 16 от ДР на ЗКИР. Като последица от това в имота на ответниците с идентификатор № *** се включва площ от 41,60 кв. м., защрихована и обозначена с цифрите 1, 2, 3, 4 и 5 на комбинираната скица към заключението на съдебно-техническата експертиза, която е собственост на ищцата и следва да бъде заснета като част от нейния имот с идентификатор № ***. В тази връзка за неоснователно е счетено възражението, че съдът е бил длъжен да осъществи косвен контрол, както и да обсъди правните последици от всички влезли в сила индивидуални административни актове, съответно приложеното по делото разрешително за строеж. Въззивният съд е споделил изцяло и правните изводи на първата инстанция, включително досежно основателността на негаторния иск. Установено е от заключението на вещото лице, че процесната част от оградата попада изцяло в спорната част, собственост на ищцата. Неопровергани са показанията на разпитаните свидетели, ангажирани от ищцовата страна, че оградата е плътна и през нея няма възможност за преминаването й от другата страна. С построяването на оградата в място, за което е установено, че е собственост на ищцата, на последната се създават пречки за упражняване в пълен обем на правото й на собственост върху нейния имот и правото й да ползва процесните 41,60 кв. м. от него, оставащи зад оградата.
В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:
1. Задължен ли е въззивният съд, при произнасянето си по спорния предмет на делото, да прецени всички относими доказателства и да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях;
2. Длъжен ли е въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол за законосъобразността на административните актове.
Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, а именно: първи въпрос – в противоречие с Решение № 27 от 28.06.2017 г. по търг. д.№ 2430/2015 г. на ВКС, І т. о. и Решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. д.№ 3871/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о., втори въпрос – в противоречие с т. 4 и т. 5 от Тълкувателно решение № 8 от 23.03.2016 г. по тълк. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.
Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Във връзка с първия въпрос от изложението в практиката на ВКС (включително посочените от касатора актове) се приема, че съдът е длъжен да прецени поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Такова задължение въззивната инстанция има като съд по съществото на спора, доколкото непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивната инстанция (както и първата) трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. В мотивите на решението трябва да бъде посочено кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи и възражения, които са от значение за спорното право. Преценката на въззивния съд по предмета на спора е обусловена от анализа на конкретните факти и доказателства по делото, което е извън обхвата на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Оплакванията за допуснати процесуални нарушения при формиране и обективиране на правораздавателната воля, както и за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, по съществото си представляват касационни основания за неправилност на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност би могла да се прецени само при постановяване на решение по чл. 290 ГПК. Обсъждането им във фазата по чл. 288 ГПК вр. чл. 280, ал. 1 ГПК е недопустимо, тъй като в тази фаза се преценява налице ли са основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 или 3 ГПК за допускане до касационно обжалване, но не и правилността на атакувания акт. Несъгласието на касаторката с фактическите и правни изводи на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият въпрос от изложението - за косвения съдебен контрол върху влезли в сила административни актове, не е определящ за изхода на делото. Изложените от въззивния съд съображения, обусловили основателността на предявените искове, са свързани с произнасяне по други въпроси – коя е действителната граница между двата имота, която определя правото на собственост, има ли приложен план, който да променя тази граница и съответно правото на собственост. Изводите на въззивния съд за засегната от грешка в кадастралната карта реална част от УПИ, собственост на ищцата, респ. за неправилно отразяване на пространствения обхват на правото на собственост на ищцата в кадастралната карта, са в съответствие с трайно установената практика на ВКС, включително задължителната такава - ТР № 8 от 23.03.2016 г. по тълк. д.№ 8/2014 г. на ВКС, ОСГК, по въпроса за критериите, по които се установяват и отразяват в кадастралната карта пространствените предели на правото на собственост върху урегулираните поземлени имоти. Решаваща за изхода на делото е кадастралната основа по плана от 1957 г., която сочи местоположението на спорната имотна граница. Според този план кадастралната граница между двата съседни имота определя спорната площ като част от имота на ищцата, а не на ответниците. При спогодбата от 1972 г. праводателите на страните са потвърдили местоположението на имотната граница между техните имоти като съответно на отразеното в плана от 1957 г., на което основание са се споразумели тогава съществувалата ограда да се премести на регулационната линия, която съвпада с имотната граница. С тази спогодба са определени границите на правото на собственост, а кадастралната основа по плана от 1983 г. не съответства на правото на собственост, тъй като според нея спорната територия вместо в имота на ищцата е включена в имота на отвениците, без да има юридическо основание за това. Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с ТР № 3 от 15.07.1993 г. по гр. д.№ 2/1993 г. на ВС, ОСГК, доколкото в случая не е установен нито един от способите, които биха аргументирали извод за трансформиране на предвидената с плана от 1983 г. регулационна граница в имотна такава. След 31.03.2001 г., на основание § 8, ал. 2 вр. § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ и с оглед разясненията по ТР № 3 от 28.03.2011 г. по т. д.№ 3/2010 г. на ВКС, ОСГК, отчуждителното действие на плана от 1983 г. е отпаднало по силата на закона, което легитимира ищцата като собственик на процесната част от земната повърхност и обосновава изводите както за допусната грешка в действащата кадастрална карта, така и за основателност на иска по чл. 109 ЗС.
Служебната проверка за наличието на основание по чл. 280, ал. 2 ГПК не дава основание да се постави под съмнение валидността или допустимостта на въззивното решение. В постоянната си практика ВКС приема, че недопустимо е това решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество: което е постановено въпреки липсата на правото на иск или при ненадлежното му упражняване, както и когато съдът е бил десезиран; решение, постановено след оттегляне или отказ от иска; при липса на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка; постановено по нередовна искова молба; когато въззивната или касационната инстанция са постановили решение по същество, макар че жалбите е следвало да се оставят без разглеждане, като недопустими; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск или е постановил решение плюс петитум. Изобщо - решението се явява процесуално недопустимо, когато съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало. Данни за подобни пороци в случая не се установяват.
Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. То не е постановено в нарушение на императивна материално-правна норма или при съществено нарушение на процесуалните правила, установени като гаранция за постановяването на законосъобразен съдебен акт, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив – постановеният резултат е в съответствие със закона и задължителната съдебна практика по приложението му, поради което допускане на касационно обжалване не може да се постанови и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 1 - 3 ГПК.
С оглед настоящото произнасяне касаторката следва да заплати на ответницата по касация разноските, които е направила за защитата си пред ВКС – сумата 1 000 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 21).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 50 от 23.02.2024 г. по в. гр. д.№ 699/2023 г. на Окръжен съд-Пазарджик.
ОСЪЖДА Е. С. В. ДА ЗАПЛАТИ на М. С. Я. сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: