Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. против решение № 865/10.06.2014 г. по в. гр. дело №944/2014 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 1176/10.03.2014 г. по гр. дело № 19537/2011 г. на Варненския районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на [фирма], [фирма] и [фирма] за разделно осъждане на жалбоподателите да заплатят сумите както следва: 1. на [фирма] по 12 800 лв. всеки – част от дължимите общо 121 537.92лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], 2. на [фирма] по 18 600 лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], 3. на [фирма] по 18 600.00лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], които главници са формирани съобразно квотата на всяко от дружествата в процесните 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], общото обезщетение за ползването на които се претендира да възлиза на по 474 757.50лв. от всеки ответник или общо 949 515.00лв., на осн. чл.59 ЗЗД и са осъдени ищците - [фирма], [фирма], и [фирма], да заплатят на ответниците – А. Б. Д. и Я. Б. А. 1400.00 лв. – разноски в производството пред В., на осн. чл.78, ал.3 ГПК. Вместо отменената част са осъдени А. Б. Д. и Я. Б. Д. – всеки от тях на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплати на „KK Т.” – АД по 12 800.00 /дванадесет хиляди и осемстотин/ лв.–част от сумата 121 537.92лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху всяка от сумите, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 660.00 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. са осъдени всеки от тях на основание чл.59,ал.1 ЗЗД да заплатят на „Д. К.” – АД по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г. до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 974.00 лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ответниците А. Б. Д. и Я. Б. А. са осъдени основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплатят всеки от тях на „Е. Стандарт” по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 785.50 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК.

Жалбоподателите поддържат основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на процесуалните правила.

В изложението са формулирани въпросите:

1

.от кой момент възниква правото на собственика да търси обезщетение от държателя на вещта, дали от момента, откогато е започнал да държи вещта или от момента на отпадане на основанието на което я държи, решен в противоречие с практиката на ВКС, Цитирано е решение № 131/27.10.2009 г. по т. дело № 268/2009 г. на ВКС, I т. о., постановено по чл.290 ГПК,

2.

При държане на чужд имот без правно основание как следва да се определи дължимото на собственика обезщетение за ползите, от които последният е лишен – чрез средната пазарна наемна цена върху реално установеното ползване на земята, като се отчете застроеността на същата и установеното обслужващо предназначение на имота или чрез средната пазарна наемна цена за имота без да се отчетат възможностите за фактическо ползване на имота предвид неговата застроеност и обслужващо предназначение, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 255/29.06.2010 г. по гр. дело № 5342/2008 г. на ВКС, III г. о., ППВС № 1/28.05.79 г.,

3

. когато собствеността и владението върху имота са получени от ответниците по иск по чл.59 ЗЗД на основание влязло в сила решение по чл.108 ЗС в тяхна полза, но това решение впоследствие е отменено по реда на чл.231,б.”а” ГПК отм. като правата им на собственост са отречени, то владението и ползването на имота и получените граждански плодове от него в периода между влизане в сила на решението по чл.108 ЗС и отмяната на същото без правно основание ли са били осъществени или са получени и упражнявани в хипотезата на отпаднало основание? Каква следва да бъде квалификацията на иска в този случай, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,

4

. преклудирано ли е като средство за защита възражението на ответника по иск по чл.59 ЗЗД, че не е владеел и ползвал имота, поради извършеното от него отчуждаване преди процесния период, за който се претендира обезщетение от силата на пресъдено нещо на предходно решение по чл.108 ЗС, в което производство настоящият ответник по иска по чл.59 ЗЗД е имал процесуалното качество на ищец, а не на ответник? В този смисъл фактическият ползвател на имота ли следва да се установи или отговорен е този, който е бил въведен във владение на имота преди продажбата, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото,

5

. Явява ли се преюдициален въпросът за собствеността и ползването на имота, за който се претендира обезщетение при наличие на доказателства по делото за прехвъляне собствеността на трето лице и по-късната отмяна на влязло в сила съдебно решение по чл.108 ЗС, засяга ли правата, които третото лице е придобило в периода между влизането на решението в сила и неговата отмяна,

6

. Следва ли производството по чл.59 ЗЗД да бъде спряно до приключване на производството по предявения установителен иск за собственост от третото лице, правоприемник на ответниците по делото срещу ищците в производството по чл.59 ЗЗД ако третото лице претендира собствеността на самостоятелно правно основание – осъществено давностно владение на процесния имот за период по-голям от 10 г.,

7

. следва ли ищецът по чл.59 ЗЗД да е установил спрямо ответника с отделен положителен установителен иск правото си на собственост върху имота, за който претендира обезщетение, ако в предходен процес по чл.108 ЗС между същите страни правото на собственост на ответника е отречено, поради недоказаност на собственост, но не и поради доказани противопоставими права у ищеца по иска за неоснователно обогатяване, предвид факта, че във висящото производство по чл.59 ЗЗД съдът следва да обсъди въпроса за материално правната легитимация на ищците в мотивите си, но той няма да се произнесе по него с отделен диспозитиив. Това може да стане само при предявяване на самостоятелен иск, дори и ако това производство бъде съединено, тъй като само тогава съдът ще бъде длъжен изрично да се произнесе със сила на пресъдено нещо по заявената претенция за право на собственост и обезщетение. Последните два въпроса според жалбоподателите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответниците по жалбата [фирма], [фирма] и [фирма], чрез адв. З. Д. в писмен отговор са изразили становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

С обжалваното въззивно решение Варненският окръжен съд се е произнесъл по предявени искове с пр. осн. чл. 59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Всеки от исковете е предявен като частичен.

Въззивният съд е приел, че предявените искове с пр. осн. чл.59,ал.1 ЗЗД са основателни и ги е уважил.

За да постанови този резултат съдът е приел за установено правото на собственост на „КК Т.” – АД, [населено място] по отношение на процесния недвижим имот – 2 075 кв. м., съставляващ част от апортиран от [фирма] – [населено място] в капитала на дружеството с Решение № 3/ 12.12.2003 г. по ф. дело № 4714/ 2003 г. на СГС, недвижим имот с площ от 8 840 кв. м. земя, съставляващ парцел V в кв.337 по РП на [населено място], подробно описан в чл.7, ал.1, б.”б” от устава, идентичен с УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], представляващо поземлен имот с идентификатор 83510.670.434 с площ от 8 830.00 кв. м. Прието е, че вносителят на непарична вноска в акционерно дружество – „Т.” – АД съобразно постановеното решение по фирмено дело № 4714/ 2003 г. на СГС се легитимира като носител на правото, което прехвърля, че учредителния договор, приложен по делото, е надлежно подписан и вписан. Според въззивния съд регистърния съд е удостоверил с извършената от него служебно проверка за наличие на предпоставките по

чл. 72

и

чл. 73 ТЗ

и поради това е приел за установено, че в съответствие с посочените разпоредби внасянето на описаното подробно недвижимо имущество в капитала на дружеството е действително и съгласно правилото на чл.73, ал.4 ТЗ, правото върху вноската – в случая правото на собственост върху процесния имот, се придобива от момента на възникване на дружеството.

Съдът е приел, че положителното регистърно решение – Решение № 3/ 12.12.2003 г. по ф. дело № 4714/ 2003 г. на СГС, не се ползва със сила на пресъдено нещо. Прието е, че осъщественото въз основа на него вписване на обстоятелства в търговския регистър може да бъде заличено единствено по реда на

чл. 498 ГПК

отм., ако по исков ред се установи, че вписването е недопустимо, нищожно или се установи несъществуване на вписаните обстоятелства. Посочил е, че тази правна последица настъпва само при успешно проведен самостоятелен установителен иск по

чл. 97, ал. 1 във

връзка с

чл. 431, ал. 2 ГПК

отм., респ. чл.124, ал.1 във вр. с чл. 604 ГПК, предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване като съдебен акт, с което е завършило охранителното производство или несъществуване на вписаното обстоятелство. Направил е извода, че до заличаването му по посочения процесуален ред, регистърното решение се ползва с конститутивно действие спрямо всички, включително и спрямо съда, че валидността на вписания апорт не може да бъде подложена на инцидентна проверка в друг исков процес, а именно заявените в случая възражения и претенции за установяване на обратното от ответниците - сега жалбоподатели, които са оспорили, че първия ищец „КК Т.” – АД не е носител на правото на собственост върху процесния имот, поради което и не би могъл действително да се разпореди с част от него в полза на второто и третото ищцови дружества, съответно, че и трите търговски дружества не са материалноправно легитимирани по предявения от тях иск срещу ответниците.

Въззивният съд е приел, че с договор за продажба от 27.07.2005 г., сключен в [населено място] с НА №82/ 27.07.2005г. ищецът „KK Т.” – АД, продал на „Д. К.” - АД 3010/8095 кв. м. ид. ч. от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място]. С договор за продажба от 30.12.2005 г., сключен в [населено място] с НА № 72/30.12.2005 г. „KK Т.” – АД, продал на „Е. С.” - О. 3010/8095 кв. м. ид. ч. от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място].

Прието е, че първият ищец е придобил правото на собственост по начин, определен с разпоредбата на чл.73, ал.4 ТЗ и в последствие, чрез правни сделки – договори за продажба, сключени в необходимата за действителност форма с нотариални актове, се е разпоредил с части от правото си на собственост – възмездно, в полза на купувачите - „Д. К.” – АД и „Е. С.” – О., като им е прехвърлил в собственост отделни сгради, застроени в терена, и права на собственост върху 3010/8095 ид. ч. – за всеки един, от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място].

Въззивният съд е приел, че по инициатива на наследодателя на ответниците – Б. А., между ответниците и [фирма] – [населено място], с променено наименование „Б. к.” – АД, е воден спор за собственост по иск за ревандикиране на имота. С влязло в сила съдебно решение – от 14.05.2008 г. по в. гр. д. №286/ 2007 г. Ш., е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявения от А. иск с правно основание

чл. 108 ЗС

- „Т.” – АД да им предаде владението на процесния имот с площ от 2 075 кв. м..

Прието е за установено, че в хода на производството по този иск с Протокол за въвод от 14.04.2003 г

.

е отнето от [фирма] – [населено място] владението върху житна магазия от 446.20 кв. м. и 2075/8095

ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], като във владение са въведени Я., А. и Е. А.. С Протокол за въвод от 18.02.2010 г., е отнето от длъжниците по изпълнението – А., владението върху 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], и е въведено търговското дружество „Б. к.” – АД/предишно [фирма] – [населено място]/ – праводател на първия ищец.

Съдът е приел, че с Решение от 14.05.2008 г. по в. гр. д. № 286/2007 г., с което отменено Решение № 828/ 27.12.1999 г. по гр. д. № 710/ 1997 г. Ш. в частта, с която „Т.” - АД е осъдено да отстъпи собствеността и предаде владението на 2 075 кв. м. незастроено дворно място, съставляващо част от парцел ІV в кв.337 по плана на [населено място] и е постановено друго – отхвърлена е исковата претенция за ревандикиране на имота - 2 075 кв. м., като неоснователна и недоказана, спорът по

чл. 108 ЗС

е разрешен окончателно. Прието е, че решението е постановено след повторна отмяна по реда на чл.231, б. „а” ГПК на влязлото в сила решение на Ш. от 13.07.2000 г. по гр. д. № 197/ 2000 г., с което е оставено в сила Решение на Ш. от 27.12.1999 г. по гр. д. № 710/1997 г., с което са уважени исковете за собственост върху 2 075 кв. м. дворно място в [населено място], предявени от Б. Щ. А., респ. неговите наследници Е. А., Я. Б. А. и А. Б. Д. срещу „Т.” – АД – [населено място], респ. „Б. к.” – АД – [населено място] и делото е върнато за ново разглеждане в тази част от друг състав. Според въззивния съд след отмяна на влязло в сила решение, при новото разглеждане на делото могат да бъдат изнасяни новонастъпили факти, релевантни за спорното право. Приел е, че СПН на новото решение, с което делото ще завърши, ще установи, че спорното право съществува или не съществува не към деня, когато е влязло в сила отмененото решение, а към деня, когато са приключили устните състезания по подновеното дело, след които новото решение е влязло в сила, в случая преди 14.05.2008 г., поради което е приел за установено със сила на пресъдено нещо обстоятелството, че ответниците – сега жалбоподатели, чието материално право на собственост по отношение на имота е отречено с влязлото в сила отхвърлително решение, неоснователно е предадено владението върху процесния недвижим имот, отнето от праводателя на ищцовите дружества, и че те неоснователно, тъй като с влязлото в сила съдебно решение са отречени правата им на собственост по отношение на процесния недвижим имот, твърдени по реституция, са го ползвали.

Съдът е преценил, че е преклудирана възможността ответниците да оспорват факта на ползването, упражнявано от тях, като представят доказателства, че са прехвърлили собствеността върху терена и сградата още през 2002 г., към който момент е имало влязло в сила решение за уважаване исковата претенция на А. срещу „Т.” – АД - с нотариален акт за покупко - продажба от 28.12.02 г., А. Д., Я. А. и Е. А. са продали имота на създаденото от първите двама търговско дружество – „Щ.” – О..

Прието е, че с отхвърляне на предявения от ответниците иск по

чл. 108 ЗС

, съдът е отрекъл те да притежават твърдяното срещу ответното дружество – праводател на първия ищец, вещното право на собственост по отношение на процесния недвижим имот на посоченото от тях придобивно основание, поради, поради което според съда е установено, че и упражняваната от тях фактическата власт върху същата вещ - владение или държане е при липсата на основание за това. Съдът е приел, че по приключилото дело ищците – по настоящото дело ответници, е следвало да заявят всички свои придобивни основанията, включително и да изчерпят възраженията си срещу твърдението, че упражнява фактическа власт върху вещта или да предявят фактически твърдения и доводи за правното основание на владението/държанието. Направил е извода, че незаявените твърдения, доводи и възражения се преклудират. Прието е, че в случая по време на висящия процес по

чл. 108 ЗС

ищците А. не са въвели факта, че са се разпоредили със спорното право на собственост, включително и в производството пред ВКС след отмяната, в което е действал като инстанция по същество, а са поддържали предявения иск за установяване на тяхното право на собственост. Посочил е, че обстоятелството, че те не владеят имота, ако е съществувало, е следвало да бъде своевременно заявено, за да не бъде преклудирано от силата на пресъдено нещо. Позовал се е на разпоредбата на чл.226 ГПК, според която ако в течение на производството спорното право бъде прехвърлено върху другиго делото следва своя ход между първоначалните страни. Приел е, че приобретателят – „Щ.” – О. е могъл да встъпи или да бъде привлечен в делото като трето лице, както и да замести своя праводател – при условията на чл.222 ГПК и че това не е направено. Според въззивния съд на основание чл.226, ал.3 ГПК, постановеното решение във всички случаи съставлява пресъдено нещо и спрямо него, а според чл.298, ал.2 ГПК – влязлото в сила решение има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници.

Въззивният съд е приел, че в случая са налице предпоставките на

чл. 59 ЗЗД

– установено при условията на пълно и главно доказване, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, че със сила на пресъдено нещо е установено, че ответниците – лично и като наследници по закон на починалата в хода на делото тяхна майка – ответницата Е. А. при равни права между тях, не са собственици на същия и са упражнявали фактическата власт върху него без основание за периода от 15.04.2006 г. до 31.08.10 г.- месец преди обратното му предаване на „Б. к.” – АД, който от своя страна го е предал на ищцовите дружества приобретатели на правото на собственост.

Съобразно възприетото заключение на техническата и оценителна експертиза от 13.02.2013 г., за посочения период съдът е приел, че размерът на средния пазарен наем за процесния имот по предназначението му като търговски обект е в размер на сумата 140 050.00 лв., разпределени, съответно на правата на ищците в собствеността, както следва: 35 853 лв. за „КК Т.” – АД, и по 52 099 лв. за „Д. К.” – АД и „Е. С.” – О.. Направил е извода, че според петитума на исковата молба всеки от ответниците следва да бъде осъден да заплати на всеки от ищците сумите, предявени частично – по 12 800 лв. – част от сумата 121 537.92лв., в полза на първото дружество и по 18 600 лв. – в полза на второто и третото дружество.

При тези изводи съдът е отменил първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени за претендираните суми и е постановил друго, с което е уважил предявените частично искови претенции по чл.59 ЗЗД, в посочените размери, ведно с законната лихва върху тях, считано от датата на завеждане на исковата молба – 19.04.2011 г., до окончателното изпълнение.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлената част на исковете за присъждане на обезщетение за забавено изпълнение за времето от 19.04.2008г. – 19.04.2011г., в размер на 794.00 лв. – част от 15 872.00 лв., за първия ищец срещу всеки от ответниците и в размер на 1 153.00 лв. – част от сумата 23 064.00лв., за втория и трети ищец срещу всеки от ответниците. В тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Съдът се е произнесъл и по исканията за разноски, като е приел, че с оглед изхода на спора и на основание

чл. 78, ал. 1 ГПК

дължимите разноски от ответниците съобразно уважената част от иска са в размер на - 3 320.00 лв. в полза на „КК Т.” – АД, 3 948.00 лв. в полза на „Д. К.” – АД, и 3 571.00 лв. в полза на „Е. С.” – О., разпределени по равно между тях.

По правните въпроси:

Настоящият съдебен състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд в обжалваната част на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради наличие на вероятност решението да е процесуално недопустимо. Въведеното с нормата на

чл. 6 ГПК

диспозитивно начало не изключва служебното задължение на съда да извършва валидни процесуални действия по движение и приключване на делото, най-съществени сред които са решенията. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото се разпростира и във фазата по

чл. 288

, във вр. с

чл. 280, ал. 1 ГПК

. С оглед на посоченото и поради това, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо съдът намира, че следва да го допусне до касационен контрол, което е в правомощията му съобразно тълкуването в т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

Като взема предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Допуска

касационно обжалване на решение № 865/10.06.2014 г. по в. гр. дело №944/2014 г. на Варненския окръжен съд

в частта

, с която е отменено решение № 1176/10.03.2014 г. по гр. дело № 19537/2011 г. на Варненския районен съд

в частта, с която

са отхвърлени исковете на [фирма], [фирма] и [фирма] за разделно осъждане на А. Б. Д. и Я. Б. А. да заплатят сумите както следва: 1. на [фирма] по 12 800 лв. всеки – част от дължимите общо 121 537.92 лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], 2. на [фирма] по 18 600.00лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79 лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095ид. части от УПИ IV в кв.337 по плана на [населено място], 3. на [фирма] по 18 600.00лв. всеки – част от дължимите общо 176 609.79лв. от всеки ответник – обезщетение за ползването от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], които главници са формирани съобразно квотата на всяко от дружествата в процесните 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], общото обезщетение за ползването на които се претендира да възлиза на по 474 757.50лв. от всеки ответник или общо 949 515.00лв., на осн. чл.59 ЗЗД и са осъдени ищците - [фирма], [фирма], и [фирма], да заплатят на ответниците – А. Б. Д. и Я. Б. А. 1400.00 лв. – разноски в производството пред В., на осн. чл.78, ал.3 ГПК и вместо отменената част са осъдени А. Б. Д. и Я. Б. Д. – всеки от тях на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплати на „KK Т.” – АД по 12 800 лв.–част от сумата 121 537.92лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 660.00 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК и са осъдени А. Б. Д. и Я. Б. А. - всеки от тях на основание чл.59,ал.1 ЗЗД да заплатят на „Д. К.” – АД по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г. до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 974.00 лв. на основание чл.78, ал.1 ГПК и са осъдени А. Б. Д. и Я. Б. А. на основание чл.59, ал.1 ЗЗД, да заплатят всеки от тях на „Е. С.” по 18 600 лв.–част от сумата 176 609.79 лв., съставляваща обезщетение за неоснователното ползване от всеки от ответниците в периода 15.04.2006г. – 31.08.2010г. на 2075/ 8095 ид. части от УПИ IV в кв.337 по актуалния РП на [населено място], ведно с законната лихва върху тази сума, считано от 19.04.2011 г., до окончателното й изплащане, както и да заплатят всеки от тях на дружеството за разноски по делото пред двете инстанции по 1 785.50 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК по касационна жалба вх. № 20043/09.07.2014 г., подадена от ответниците А. Б. Д., [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Я. Б. А., [населено място], А. 86, двамата чрез адв. К. Т..

Указва на жалбоподателите А. Б. Д., [населено място],[жк], [жилищен адрес] и Я. Б. А., [населено място], А. 86 в едноседмичен срок от съобщението да внесат всеки от тях по сметка на ВКС по 1000 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба. При неизпълнение на указанието в срок касационната жалба ще бъде върната, което да се впише в съобщението.

След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: