О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
гр.София, 01 април 2022 г.
Върховният касационен съд на Р. Б.
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и осми март две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Ерик Василев
като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 3694/ 2021 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на С. Д. Г. (ищец по делото) и на Комисия за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ – ответник по делото) срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260055 от 14.04.2021 г. по гр. д.№ 122/ 2021 г. в частта му, с която е потвърдено решение на Пловдивски окръжен съд по гр. д.№ 1381/ 2019 г. и по този начин КПКОНПИ е осъдена да заплати на С. Г., във връзка с решенията и действията й, довели до производства по обезпечаване на бъдещ иск и по внесено мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпната дейност на Д. Г., по които ответник е бил и С. Г., развили се по ч. гр. д.№ 1053/ 2008 г. и по гр. д.№ 1065/ 2008 г. на Старозагорски окръжен съд, следните суми: 5 000 лв - обезщетение за неимуществените вреди, като за разликата до 30 000 лв искът е отхвърлен; 1 130,57 лв - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главница от 5 000 лв. за период 29.03.2017 г.- 20.06.2019 г., като за разликата до 9 133,31 лв. и за период 21.06.2016 г. - 28.03.2017 г. искът е отхвърлен; 1 510,42 лв - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 14 500 лв, заплатен на 04.04.2014 г. адвокатски хонорар, за периода 21.12.2017 г. - 30.12.2018 г., като за разликата до 4 419 лв. и за период 30.12.2015 г. - 20.12.2017 г. искът е отхвърлен; 1 510,42 лв - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 14 500 лв., заплатен на 07.05.2015 г. адвокатски хонорар, за период 21.12.2017 г. - 30.12.2018 г., като за разликата до 4 419 лв и за период 30.12.2015 г.-20.12.2017 г. искът е отхвърлен; 1 031,25 лв - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 9 900 лв, заплатен на 12.07.2016 г. адвокатски хонорар за период 21.12.2017 г. - 30.12.2018 г., като за разликата до претендираните 3 017,26 лв и за период 30.12.2015 г. - 20.12.2017 г. искът е отхвърлен; и 50 лв разноски в производството. Отхвърлен е изцяло искът за заплащане на сумата 3 074,74 лв - обезщетение за забава в размер законната лихва върху главница от 10 000 лв - заплатен на 19.02.2015 г. адвокатски хонорар, за периода 30.12.2015 г.-30.12.2018 г.
Ищецът С. Г. обжалва решението в отхвърлящата исковете му част. Претендира допускане на касационен контрол по правни въпроси, които следва да бъдат уточнени /при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ в следния смисъл: за задължението на съда при определяне на размер за обезщетение за неимуществени вреди да проучи практиката и да сравни своя случай с подобни дела; длъжен ли е въззивният съд да измени размера на обезщетението, определен в първата инстанция, ако счете част от изводите й за неправилни; за задължението на съда да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях; за задължението на въззивния съд да посочи конкретните обстоятелства, обусловили решението му за определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди и да ги обсъди поотделно и в съвкупност; от кой момент се дължи лихва върху дължимото обезщетение по чл.2а ЗОДОВ в контекста на чл.4 от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета и чл.47 ХОПЕС. Ищецът счита, че първите два от тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото; за вторите два поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а за последният – че е разрешен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз /СЕС/. Освен това излага доводи за очевидна неправилност на обжалваното решение, която извежда от неправилното разрешаване от въззивния съд на повдигнатите правни въпроси.
Ответникът КПКОНПИ, без да взема изрично становище по жалбата на ищеца, обжалва въззивното решение в частта, в която е уважен иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер 5 000 лв. Поддържа като общо основание за допускане на касационно обжалване правните въпроси (също уточнени при условията на горецитираното Тълкувателно решение) кои са обективните критерии, по които се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2а ЗОДОВ и как се прилага общественият критерий за „справедливост” по чл.52 ЗЗД; за възможността да бъде присъдено обезщетение за вреди само при презумирана, а не при категорично установена причинна връзка между действията на КПКОНПИ и вредите; за задължението на съда при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди да прецени конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, от които е обвързано понятието „справедливост“; и релевантен критерий за определяне на размера на обезщетението ли е качеството на лицето, срещу което е водено производство от КПКОНПИ – като проверявано или като свързано лице. Според касатора – ответник тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ищецът С. Г. не взема становище по жалбата на КПКОНПИ.
С оглед отправените искания на срещупоставените страни, въззивното решение, по чиято валидност няма съмнение, е влязло в сила като необжалвано в частта, в която КПКОНПИ е осъдена да заплати на С. Г. обезщетение за имуществени вреди съответно в размер 1 130,57 лв, 1 510,42 лв, 1 510,42 лв и 1 031,25 лв.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията за допускане на касационно обжалване са неоснователни.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд приел за установено, че на 16.07.2008 г. срещу бащата на ищеца – Д. Г. - било образувано производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност. На 06.11.2008 г. срещу него и други лица било внесено в съда искане за допускане на обезпечение на бъдещ иск, по което било образувано ч. гр. д.№ 1053/ 2008 г. на Старозагорски окръжен съд. С определение от 06.11.2008 г. съдът уважил искането, включително чрез налагане на възбрана върху недвижимия имот, в който живеел ищецът, съжителката му и децата им /гр.К., [улица]/ и чрез налагане на запор върху моторно превозно средство /МПС/, собственост на бащата на ищеца /лек автомобил „Мерцедес В.“ с рег. [рег. номер на МПС] /. На 04.12.2008 Комисията внесла в съда и мотивирано искане за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, както срещу бащата на ищеца Д. Г., така и срещу самия ищец С. Г. и други лица. По искането било образувано гр. д.№ 1065/ 2008 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, по което била заявена и претенция за прогласяване на относителната недействителност по отношение на държавата на извършената разпоредителна сделка между Д. Г. и ищеца, имаща за предмет горепосоченото МПС. По това дело били проведени 14 съдебни заседания, като в три от тях /в които ход на делото не бил даден/ ищецът взел лично участие. В останалите 11 съдебни заседания ищецът не се е явявал лично, а бил представляван от адвокат. Производството приключило с влязло в сила на 29.03.2017 г. решение, с което искането на Комисията било отхвърлено изцяло. Решението било изменено в частта за разноските с определение № 371/ 28.04.2017 г. По същото дело и на 21.12.2017 г. били издадени изпълнителни листове в полза на ищеца за присъдените му разноски. Нямало данни дали са отменени допуснатите обезпечения по ч. гр. д.№ 1053/ 2008 г. по описа на Старозагорски окръжен съд, но допуснатият запор върху лек автомобил „Мерцедес В.“ с рег. [рег. номер на МПС] поначало не бил наложен. В периода 06.11.2008 г. - 21.06.2019 г. на името на ищеца е имало регистрирани и други леки автомобили. Към производството за отнемане на имущество нямало засилен интерес от национални медии, такъв интерес проявили само медии с регионално значение и то само в началната му фаза. Медийните публикации съдържали информация само за бащата на ищеца, но не и за самия него. Не се установявало производството да е предизвикало у ищеца заболяване „артериална хипертония“, нито каквото и да е влошаване на здравословното му състояние в причинна връзка с воденото от КПКОНПИ производство. При висящността на това производство ищецът бил угрижен и притеснен, изпитвал несигурност, че могат да му отнемат жилището и автомобила, обтегнали се отношенията с жена му, но без те да са се разделяли. Ищецът станал по-затворен и по - нервен, но не бил доведен до депресия, а след приключване на делата се върнала предишната му жизнерадост. В хода на производството срещу него ищецът разходвал за адвокатска защита на 04.04.2014 г. - 14 500 лв, на 07.05.2015 г. - 14 500 лв.; на 19.02.2015 г. - 10 000 лв; и на 12.07.2016 г. - 9 900 лв, част от които суми /в размер на 38 900 лв/ му били присъдени като разноски по делото и за тях му бил издаден изпълнителен лист. Тези суми Комисията заплатила на ищеца на 30.12.2018 г. Сума в размер 10 000 лв, заплатена от ищеца на 19.02.2015 г., не му била присъдена, тъй като не била включена в списъка на разноски. При така установените факти от правна страна съдът извел, че предявените искове следва да бъдат квалифицирани по чл.32 ЗОПДИППД (отм.) вр. чл.1 ЗОДОВ, а не по чл.2а ЗОДОВ, както сторила първата инстанция, но че това не правело постановеното решение недопустимо, а единствено налагало прецизиране на правната квалификация на спорното право. Приел, че решението за отхвърляне на предявения при и по повод изпълнение на правомощията на Комисията иск по чл.28 ЗОДПИППД (отм.), установявало със сила на пресъдено нещо, че ответникът нямал придобито имущество в резултат от осъществена престъпна дейност. Направеното от Комисията предположение в обратния смисъл се явявало неоснователно и представлявало незаконосъобразно действие, поради което всички причинени в резултат на воденото производство вреди подлежали на обезщетяване. Действията на Комисията оказали негативно влияние върху ищеца, който търпял характерните на всяко лице, спрямо което е извършена подобна дейност, притеснения за изхода на производството. Размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът определил, след като взел предвид големия обем на извършваната от Комисията проверка, което изисквало значителни лични усилия, време и ресурси при организирането на защитата от страна на ответника, липсата в това производство на презумпция за невинност, засягането в по-голям обем правото на труд и правото на частна собственост. Взел предвид продължителността на производството /8 години и 7 месеца/, като посочил, че това надхвърля разумния срок. От този период в продължение на 7 години, 9 месеца и 29 дни ищецът търпял негативни изживявания. Съобразил, че ищецът и жената, с която съжителства, и двете им малолетни деца, са живели в исковия период във възбранено жилище под угрозата то да бъде отнето в полза на държавата, което му причинило за продължителен период от време притеснения и страх от възможността семейството му да остане без дом. Взел предвид също изпитаните от ищеца финансови затруднения, които не били само с временен характер, както и настъпилата съществена промяна в приятелския кръг на ищеца. Съдът отчел социално - икономическите условия и стандарта на живот в страната, съдебната практика в сходни хипотези и обстоятелството, че осъждането за заплащане на обезщетение съдържа в себе си признание за незаконността на актовете и действията, от които са причинени вредите и определил обезщетението за установените неимуществени вреди в размер 5 000 лв. Приел, че законната лихва върху това обезщетение следва да се присъди от влизане в сила на решението за отхвърляне на мотивираното искане на Комисията при аналогично приложение на Тълкувателно решение № 3/ 2005 г. по тълк. д.№ 3/ 2004 г. ОСГК. По отношение на имуществените вреди посочил, че неоснователно ищецът претендирал в жалбата си да му се дължи обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва върху разноски, които в производството по искане за отнемане не му били присъдени. Това не нарушавало принципа за пълно обезщетение на вредите по смисъла на Рамковото решение 2005/ 2021. Отхвърлил и доводите в жалбата на ищеца, че законната лихва върху заплатените от него суми за адвокатско възнаграждение, които са му били присъдени с влязлото в сила решение по искането за отнемане, се дължи по – рано от датата на влизането в сила, също при аналогично приложение на Тълкувателно решение № 3/ 2005 г. по тълк. д.№ 3/ 2004 г. ОСГК. Това не нарушавало нито Рамковото решение, нито принципа на равностойност, тъй като в случая упражняването на правото на ищеца на обезщетение не било практически невъзможно или затруднено прекомерно много.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, не обуславя обжалвания акт въпросът на касатора КПКОНПИ възможно ли е да бъде присъдено обезщетение за вреди само при презумирана, а не при категорично установена причинна връзка между действията на КПКОНПИ и вредите. Въззивният съд не е постановил в акта си, че се дължи обезщетение при презумирана причинна връзка. Напротив, той изрично е изключил от кръга на подлежащите на обезщетяване вреди тези, които не стоят в причинна връзка с действията на КПКОНПИ /напр. влошено здравословно състояние на ищеца/. Обезщетението е присъдено само за вредите, за които съдът е установил от фактическа страна наличието на причинна връзка.
Необуславящ е и въпросът на КПКОНПИ релевантен критерий за определяне на размера на обезщетението ли е качеството на лицето, срещу което е водено производство за отнемане на имущество – като проверявано или като свързано лице. С такъв въпрос въззивният съд не е бил сезиран, защото във въззивната жалба на ответника довод в тази насока няма. Съответно ограниченият в дейността си от разпоредбата на чл.269 ГПК въззивен съд не е разрешавал въпрос, непоставен от страните и не е възможно такъв въпрос да обуславя правните му изводи.
Останалите поставени от страните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С. Т. решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена практика или съществуващата се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се промени или осъвремени съществуващата. Тези предпоставки не са налице, защото материалноправната уредба е пълна и ясна и по разрешаването на въпросите има трайно установена практика, която въззивният съд е съобразил при решаване на спора. За определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът е изложил съображения по доводите и на двете страни във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за определянето му. Съобразена е и казуалната практика конкретно по вземането по чл.2а ЗОДОВ, според която при определяне на размера на обезщетението следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства /предмет, продължителност и интензитет на проведеното производство, разгласяване на данни в медиите от същото, конкретен начин на засягане на честта и доброто име на проверяваното лице в обществото, съобразно неговата възраст, обществено и социално положение, отражение на производството върху здравето на лицето, засягане на взаимоотношенията в семейството, последици за професионалната реализация/, още и всички специфични обстоятелства, произтичащи от характера и особеностите на производството.
Съобразена е и установената практика за задълженията на въззивния съд в процеса на доказване и мотивиране на решението. Като съд по съществото на правния спор, той е длъжен да направи свои собствени фактически и правни изводи по делото, като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, посочи кои факти, предопределящи крайния изход на спора, намира за доказани и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните /срв. решение № 60134/ 08.11.2021 г. по гр. д.№ 1062/ 2021 г., І г. о. и цитираните в него други актове по същия въпрос/. Въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК, остава съд по съществото на материалноправния спор, поради което, след самостоятелен анализ, следва да направи собствени фактически и правни изводи, в рамките на посочения във въззивната жалба порок на обжалваното решение, като разгледа и реши правния спор съобразно предмета му /решение № 270/ 19.02.2015 г. по гр. д.N 7175/ 2014 г., ІV г. о./. Въззивният съд не е контролно - отменителна инстанция, която извършва оценка на изводите на първоинстанционния съд. Като решаващ съд, дори да приеме различни фактически положения от предната инстанция, той определя самостоятелно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и няма задължение да го увеличи, ако намери присъдената сума за адекватна. Съдът също така е длъжен да вземе предвид при определяне на размера на обезщетението какви обезщетения се присъждат в подобни случаи, което той изрично е посочил в мотивите си.
При условията на чл.2а ЗОДОВ лихва върху дължимото обезщетение се дължи от датата на влизане в сила на решението, което установява незаконосъобразността на искането. В Тълкувателно решение № 3/ 2005 г. по тълк. д.№ 3/ 2004 г. ОСГК, това изрично е прието по отношение на обезщетенията, които държавата дължи за вреди от незаконна правозащитна дейност, а ако вредите се дължат на незаконни действия на друг орган на държавата, с правомощия да поиска отнемане в нейна полза на незаконно придобито имущество, случаите са сходни. Не следва друго от Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета и чл.47 ХОПЕС, нито актовете на СЕС, на които касаторът – ищец се позовава, разрешават изрично въпроса от кой момент държавата дължи обезщетение за вреди от незаконно проведено производство за отнемане на имущество, приключило благоприятно за ответника. Затова по формулираният в тази връзка въпрос касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Обжалването не може да бъде допуснато и по твърденията за очевидна неправилност. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят - ищец извежда очевидната неправилност със същите доводи, с които обосновава неправилните разрешения на съда по поставените от него правни въпроси. След като тези въпроси са разрешени в съответствие с установената практика, обжалваният акт не може да се окачестви като „очевидно неправилен“.
С оглед изхода от спора, направените от срещупоставените страни разноски в касационното производство следва да останат в тяхна тежест така, както са сторени.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260055 от 14.04.2021 г. по гр. д.№ 122/ 2021 г. в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: