5№ 235/31.03.2022 г.Върховен касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на първи февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

Любка Андоноваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3203 по описа за 2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 10025/12.01.2021 г. по гр. д. № 5605/2019 г., с което Софийски апелативен съд, потвърждавайки решение № 3123/30.04.2019 г. по гр. д. № 4338/2018 г. на Софийски градски съд, е отхвърлен искът на С. Б. И.-К. по чл. 5 ЗЛС за ограничаване или лишаване от дееспособност чрез поставяне под запрещение на К. М. К..

Решението се обжалва от С. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси (уточнени съгласно т. 1 от ТР № 1/09.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Длъжен ли е въззивният съд да събере необходимите доказателства и за онези предпоставки, които налагат поставянето на ответника под ограничено запрещение? 2. Длъжен ли е въззивният съд да допусне искането в жалбата за повторна съдебно-психологическа експертиза, когато основното заключение е било оспорено в срока по чл. 200, ал. 3 ГПК, включително да съобрази задължителното действие на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС и задължението за служебно събиране на доказателства в охранителното производство по предявения иск по чл. 5 ЗЛС? 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди приложените по делото заповеди, издадени срещу ответника по ЗЗДН? и 4. Допуснал ли е въззивният съд съществено процесуално нарушение, когато е провел производството за поправка на протокола от последното открито съдебно заседание, след като е постановил решението си по съществото на спора? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), а допълнителните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК извежда с доводи, че въззивният съд ги е решил в противоречие с казуалните и нормативни решения на ВКС, а въпросите имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението. По същество се оплаква, че при постановяването му са допуснати съществени процесуални нарушения (на чл. 266, ал. 3, вр. чл. 200, ал. 3 ГПК и на чл. 5 ГПК), че това е причината да е нарушен чл. 5 ЗЛС, а решението е необосновано.

Ответникът К. К., ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.

От Прокуратурата на Р. Б. не е постъпил писмен отговор на касационната жалба.

Настоящият състав я намира с допустим предмет, от процесуално легитимирана страна, при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Съображения:

При решаването на отнесения до него спор въззивният съд е поставил изходната си позиция върху това, че предмет на предявения иск по чл. 5 ЗЛС от ищцата С. К. е дееспособността на ответника К. К. (неин съпруг), а основанието на иска (материалноправните му предпоставки) са наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези страдания да се грижи за своите работи. След това е пристъпил към обсъждане на събраните по делото доказателства.

В центъра на тази дейност въззивният съд е поставил разпита на ответника, проведен от първата инстанция по реда на чл. 337, ал. 1 ГПК. Намерил е, че дадените от ответника смислени и логични отговори на всички поставени въпроси, изясняват пълна ориентация за време, място и обкръжение. Ответникът е заявил, че осъзнава целта на производството, а си обяснява предявения иск с предварителното преднамерено поведение на неговата съпруга (ищцата). Разказал е, че тя е напуснала семейното жилище заедно с техния малолетен син и оттогава осуетява контактите на ответника. Промяна не е настъпила, въпреки че по иска за развод, който ищцата впоследствие е предявила, са постановени привременни мерки, възлагащи върху ответника грижите за техния син. Ответникът не е спестил, че според него искът има своето обяснение в съществуващия междуличностен конфликт на съпрузите. Не се е притеснил също да поясни, че този конфликт е основен източник на неговите притеснения и душевен дисконфорт. Въззивният съд е заключил, че резултатите от проведения разпит сочат, че ответникът притежава добри паметови способности и не разкрива никакви данни за наличие на душевна болест или слабоумие.

След това е обсъдил заключението на допуснатата и изслушана от първата инстанция съдебно-психиатрична експертиза. Намерил е, че заключението също не разкрива каквито и да е находки за душевно заболяване или слабоумие на ответника. При прегледа, предхождащ заключението, ответникът не е проявил поведение с психосоматична симптоматика, ограничен упадък на интелектуално-паметови функции и данни за психично заболяване. Възивният съд е обяснил отказа да допусне ангажираната във въззивната жалба от ищцата (сега касатор) повторна експертиза със съображения, че законът изисква по иска по чл. 5 ЗЛС разпита на ответника да предшества събирането на всички други доказателства. Добавил е, че резултатите от проведения разпит са изключили необходимостта от съдебно-психиатрична експертиза, но допуснатата такава не представлява съществено процесуално нарушение (на чл. 338, ал. 1, изр. 2 ГПК). Преценил е като ненужно и доказателственото искане в жалбата, а изразяващо несъгласието на ищцата със заключението.

Въззивният съд не е намерил данни за наличието на душевна болест или слабоумие на ответника да произтичат и от останалите събрани по делото доказателства (гласни, чрез разпитания от първата инстанция свидетел И. и писмени). Намерил е, че те установяват различни обстоятелства – напр. опасенията на ищцата от бъдещо домашно насилие (за вече извършено са представени заповеди, издадени срещу ответника по ЗЗДН), това че ответникът е обявил пред публичните власти за отвличане на сина им от майката, но не и верността на твърденията в исковата молба, че ответникът изпада в депресивни състояния и се е лекувал от психично заболяване.

В заключение, въззивният съд е отрекъл наличието на т. нар. медицински критерий за поставянето на ответника под запрещение – наличие на душевна болест или слабоумие - и е потвърдил решението за отхвърлянето на иска по чл. 5 ЗЛС.

При тези мотиви на въззивния съд първият от повдигнатите въпроси не обуславя решението. Въззивният съд не е разграничавал, нито ограничавал дейността си по събиране на относимите доказателства за дееспособността на ответника според двете възможности, предвидени в хипотезата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС и в хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗЛС. Възприетата от него изходна позиция по правния спор – за това, че предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на ответника, а основанието (материалноправните предпоставки, при установяването на които искът следва да се уважи) е наличието на душевна болест или слабоумие и невъзможността на болния от тези болести да се грижи за своите работи – съответства т. 1 от ППлВС № 5/1980 г. При извършеното от Върховния съд нормативно тълкуване на чл. 5 ЗЛС се приема точно това. ППлВС № 5/1980 г. е със запазено, задължително за съдилищата действие. Причината за аналогията по чл. 130, ал. 2 ЗСВ е в това, че материалноправните предпоставки за поставянето на физическото лице под запрещение (пълно или ограничено) и към днешна дата произтичат от чл. 5 ЗЛС. Следователно по първия повдигнат въпрос е изключена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Вторият повдигнат въпрос обуславя решението, но начинът, по който въззивният съд му е отговорил не противоречи, а съответства на т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. ОСГТК на ВКС и на т. 3 от ППлВС № 5/1980 г. В частта по извършеното от ВС нормативно тълкуване за реда, по който се разглежда искът по чл. 5 ЗЛС, постановлението също е със запазено, задължително действие за органите на съдебната власт. Аргументът произтича от сходната уредба на производството за поставяне под запрещение по отменения и по действащия ГПК. И само съображенията, че неговата правна характеристика и систематика всякога го е отнасяла като особено исково, а не като охранително (така установената съдебна практика и доктрината), изключват допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК за онази част от въпроса, с който касаторът обосновава задължението за служебно събиране на доказателства с охранителния характер на производството. Изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК са изключени и за онази част от въпроса, с която касаторът обосновава задължение на въззивния съд да уважи всяко искане за повторна експертиза в производството по иска по чл. 5 ЗЛС. Такова задължение не произтича от т. 1 от Тълкувателното решение на ВКС, а при развитите мотиви, с които въззивният съд е отказал искането за повторна експертиза, задължението отрича и т. 3 от Постановлението на Пленума на ВС.

Третият повдигнат въпрос обуславя въззивното решение, но и по него е изключена всяка допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по т. 3 ГПК. Въззивният съд е обсъдил и издадените заповеди срещу ответника по ЗЗДН, така както предвиждат множество решения на ВКС по чл. 290 ГПК – в съвкупност с останалия събран доказателствен материал, но не е намерил и те да установяват душевна болест или слабоумие на ответника. Следователно въпросът се свежда до касационно оплакване, изразяващо несъгласието на касатора за начина, по който въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и за направените въз основа на тях съждения. В настоящото производство обаче Върховният касационен съд е длъжен да установи или да изключи предпоставките за допускане на касационния контрол – по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, - а не се произнася по заявените касационни основания.

Четвъртият повдигнат въпрос също обуславя решението, но и по него също са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. В случая, въззивният съд е провел и приключил производство по чл. 151 ГПК след обявеното решение. Причината за това е в молбата за поправка на протокола от последното открито съдебно заседание. Тя постъпва на датата, но след като е обявено решението. На настоящия състав не е известна, а и касаторът не цитира практика на ВКС, която извежда задължение, изпълнението на което е невъзможно. Създаването на такава практика – задължение на съда за невъзможното – не осъществява и изискванията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не е осъществено и основанието „очевидна неправилност“ на решението в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Касаторът го обосновава с довод, че такава е характеристиката на решението, което проявява неизпълненото задължение въззивния съд да събере доказателства както за материалноправните предпоставки по чл. 5, ал. 1, така и за материалноправните предпоставки по чл. 5, ал. 2 ЗЛС. Това, че предмет на иска по чл. 5 ЗЛС е дееспособността на ответника, а изясняването на неговите материалноправни предпоставки не поставя различни задължения на съда откъм разграничаване на хипотезата по чл. 5, ал. 1 и по чл. 5, ал. 2 ЗЛС, е разяснено с т. 1 ППлВС № 5/1980 г. Тълкувателният акт е със запазено, задължително действие за органите на съдебната власт, а въззивното решение, съобразено с него, не осъществява основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въпреки изхода на делото претенцията по чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да се уважи. Липсват доказателства ответникът да е извършил разноски в касационното производство.

При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 10025/12.01.2021 г. по гр. д. № 5605/2019 г. на Софийския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.