О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 128
гр. София, 30 март 2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4346 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 269614/4.08.2021 г., подадена от М. Ж. Г., чрез адвокат В. В., срещу решение № V-49 от 5.07.2021 г. по гр. д. № 247/2021 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 260729 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 9848/2019 г. на Районен съд - Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Н. М. срещу М. Ж. Г., М. С. П. и С. К. Р. иск за делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 14, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ по документ: 78.64 кв. м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - ****, ****, под обекта - ****, над обекта - няма, ведно с прилежащото избено помещение № 17 с площ от 5.59 кв. м, както и 4.878 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, който имот съгласно нотариален акт № 115, т. XVII, нот. д. № 5920/31.08.1995 г. на нотариус при БРС се състои от кухня, дневна с кът за хранене, спалня, баня с тоалетна, мокро помещение и три тераси, като вместо това въззивният съд е допуснал извършването на съдебна делба на така описания имот между М. Н. М., М. Ж. Г., М. С. П. и С. К. Р., при квоти: 1/18 ид. ч. за М. Н. М., 15/18 ид. ч. за М. Ж. Г., 1/18 ид. ч. за М. С. П. и 1/18 ид. ч. за С. К. Р..
Въззивният съд е посочил, че в исковата молба за допускане на делба, подадена от М. М., са наведени твърдения, че горният имот бил придобит в режим на СИО от М. Ж. Г. и съпруга й Ц. И. П., починал на 19.03.2003 г. (без деца), след което възникнала съсобственост между страните по делото при следните квоти: 1/18 ид. ч. за ищцата, 15/18 ид. ч. за ответницата М. Ж. Г. и по 1/18 ид. ч. за останалите двама ответници. След изтичане на срока за отговор М. Ж. Г. е депозирала становище, чрез упълномощен от нея процесуален представител, уточнено в открито съдебно заседание на 17.07.2020 г., с което същата е направила възражение, че е изключителен собственик на апартамента, който бил закупен с нейни лични средства, предоставени от родителите й. При условие на евентуалност М. Г. е направила възражение, че е придобила правото на собственост върху имота чрез изтекла в нейна полза придобивна давност, тъй като владяла целия имот повече от 10 години след смъртта на съпруга си. При условие, че никое от горните възражения не бъде уважено, същата е заявила, че е единствен собственик на имота на основание чл. 9, ал. 3 ЗН, поради направен отказ от наследство от наследника С. И. П. и липса на други наследници на съпруга й Ц. П..
Бургаският окръжен съд е приел за установено следното:
Ц. И. П. и М. Ж. П. са сключили граждански брак на 18.01.1986 г. като по време на брака същите са придобили в режим на СИО правото на строеж на ателие № 14 на ет. 6, със застроена площ от 78.64 кв. м, ведно с избено помещение № 17 с площ от 5.59 кв. м, както и 4.878 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, от изгражданата сграда в [населено място], [улица], за сумата от 9 600 лв., изплатена на продавача при подписване на договора. В нотариалния акт е посочено, че строителството ще се извърши чрез договор за възлагане на продавача, представляващ неразделна част от нотариалния акт, като по делото не е представено копие на този договор, нито са ангажирани доказателства кога е завършило строителството на апартамента, поради което следва да се приеме, че правото на собственост върху него е възникнало в полза на лицата, които са закупили правото на строеж за същия имот, а именно съпрузите М. и Ц. П., в режим на СИО. Съгласно представената схема апартаментът понастоящем е отразен в КККР на [населено място] с идентификатор ****Ц. И. П. е починал на 19.03.2003 г. и е оставил за свои наследници по закон преживялата си съпруга М. Ж. Г. и майка си С. И. П.. Последната е починала на 19.02.2009 г., като е оставила за свой наследник сина си И. И. П., починал на 14.10.2009 г., като към момента на смъртта му същият не е имал деца, нито съпруга, нито живи родители, нито живи братя или сестри или техни низходящи, нито възходящи от втора и по-горна степен, т. е. нямал е наследници от първи, втори и трети ред. Ето защо съдът е заключил, че на основание чл. 8, ал. 4 ЗН негови наследници по закон са роднините му по съребрена линия до шеста степен включително, като по-близкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват по-далечния по степен. Следователно към датата на смъртта му най-близките му роднини по съребрена линия са тези от четвърта степен - братовчеди - С. Р. К., М. Н. М. и М. С. П.. Тъй като посочените лица са наследници от един и същи ред, всеки един от тях следва да получи по 1/3 от имуществото на И. И. П..
Съдът е посочил, че съгласно удостоверение peг. № 13/2.04.2003 г. на PC - Бургас на същата дата в особената книга на съда е вписан направен от С. П. отказ от наследството, останало от Ц. И. П., починал на 19.03.2003 г.
С. Р. е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ на 13.10.2011 г. за процесния апартамент, като е визирал основание - наследяване, посочвайки за съсобственици на имота себе си и останалите три съделителки, при следните квоти: 15/18 ид. ч. за М. Ж. П. и по 1/18 ид. ч. за С. Р., М. М. и М. П.. Представена е и справка за платените от М. М. за този имот данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за периода 2012 г. — 2020 г.
Въззивният съд е изложил, че във връзка с твърдението на М. Г., че процесният апартамент е бил придобит със средства, дарени й от нейните родители, по делото са разпитани свидетелите М. Л. П. (майка на ищцата), Д. С. С. (без родство) и Н. А. Н. (чичо на ответницата М. Г. - брат на нейния баща).
Свидетелката П. заявява пред съда, че Ц. П. и съпругата му купили апартамента си около 1995 - 1996 г., като пояснява, че Ц. работел в Нефтозавода, вземал много добра заплата и „направили къщата“. От майката на Ц. П. знаела, че веднъж той отишъл при нея с едно куфарче с пачки с пари и й казал, че взема много добра заплата. Свидетелката заявява, че не знае дали родителите на М. Г. са дали пари за апартамента, но според нея апартаментът бил закупен изключително със средства на Ц. П.. Същевременно свидетелката заявява, че майката на Ц. П. споделяла с нея много неща, но не й е казвала нищо за този апартамент. Твърди, че е виждала в апартамента на майка му нови мебели, като тя й казвала, че това са мебели, които Ц. купил за новия апартамент, но по него имало още довършителни работи. Свидетелката заявява, че М. Г. и свекърва й С. П. били в изключително лоши отношения. Заявява също така, че не знае дали С. П. е направила отказ от наследството на сина си, но твърди, че след смъртта на сина й нейното състояние много се влошило и на моменти тя се „губела“.
Свидетелят С. заявява, че познава М. Г. и нейната майка - К. Г., която му била учителка от първи до четвърти клас, а след като той започнал да упражнява адвокатска професия, те били негови клиенти. Твърди, че след смъртта на Ц. П. неговата майка отишла при С. заедно с М. Г. и майка й, тъй като искала да направи отказ от наследство, за да остане всичко на съпругата му М., каквото било желанието на Ц. П.. Свидетелят разговарял подробно със С. П., обяснил й какви са последствията от отказа, както и че той ще е безсмислен, ако тя вече се е разпоредила с вещи или пари от неговото имущество, но тя казала, че не е давала нищо на никого след неговата смърт. Според свидетеля, С. П. била адекватна, държала се нормално, в поведението й нямало нищо странно и тя разбрала правилно това, което той й обяснил. След това отишли при нотариус, който също й обяснил последствията от отказа. Свидетелят заявява, че преди десетина години М. и майка й му се обадили и му казали, че роднина на Ц. - С., е предявил претенции към апартамента. Тогава свидетелят се запознал с документите за имота и с удостоверението за наследници на Ц. П. и установил, че това лице не е сред наследниците му. Свидетелят се срещнал със С., обяснил му, че не е в кръга на наследниците и той го приел, след което М. Г. и майка й не го търсили във връзка с този имот до тази година, когато му се обадили и му казали, че има заведено дело за апартамента. Свидетелят твърди, че знае от М. Г. и от майка й, че 5-6 години преди смъртта си Ц. П. бил болен, лежал в различни болници в София, а през последната година бил на легло в дома си и съпругата му го гледала. Заявява, че М. Г. поддържала връзка със свекърва си и според него те били в добри отношения. Свидетелят също така твърди, че майката на Ц. П. направила отказ от наследство, тъй като тя, М. Г. и нейната майка нямали пари и това бил най-евтиният вариант всичко да остане на М.. Заявява, че М. Г. и майка й са му казвали, че апартаментът на Ц. и М. бил изплащан от нея и от нейните родители, а останалите им средства отивали за лечението на Ц..
Свидетелят Н. заявява, че неговият брат (бащата на М. Г.) и съпругата му платили с техни средства апартамента на М. и съпруга й, като това му било казано от неговия брат. Свидетелят също така твърди, че правил два пъти ремонт на този апартамент - единия път ремонтирал покрива, а другия път измазал апартамента отвътре, като и двата ремонта били извършени след смъртта на Ц.. Според свидетеля, след смъртта на Ц. П. до настоящото дело никой от неговите роднини не се интересувал от апартамента.
Въз основа на така изложеното, въззивният съд е направил следните правни изводи:
Съгласно трайно установената и последователна практика на ВКС, презумпцията за съвместен принос, макар и оборима, променя тежестта на доказване в хипотезите на предявени искове за пълна или частична трансфомация, като всяко възражение за трансформация по същество не е оспорване на „съвместния принос“, а опровергаване на презумпцията за съвместен принос, поради което и доказателствената тежест не е за този, който поддържа, че презумпцията следва да се приложи, а за този, който, твърдейки влагането на лични средства, следва да изключи приложението на презумпцията, установявайки пълно и пряко влагането на извънсемейни (лични) средства в придобиването на конкретна вещ или вещно право. Само доказаното, при условията на пълно и пряко доказване, влагане на суми, които имат личен характер, може да обуслови извод, че презумпцията за съвместен принос е оборена и не може да намери приложение в конкретната хипотеза, изключвайки вещноправния ефект на придобивното основание изцяло или отчасти спрямо неучаствалия по сделката съпруг. Законът изисква пълно (създаващо сигурно убеждение на съда) и пряко (с документи за притежаването и отчуждаването на личното имущество и влагането на получените средства в процесния имот) доказване на всички фактически твърдения, от които зависи изводът за спорното право. Бургаският окръжен съд е посочил, че събраните по делото доказателства, обсъдени в тяхната съвкупност, не сочат на извод за произход на вложените средства според твърденията, че са дадени от родителите на М. Г.. Липсва конкретика относно цената на придобиване на имота, показанията на свидетелите са твърде общи и не установяват по категоричен извод твърдението. Не се установява към датата на придобиване ответницата да е притежавала лични средства, каква част от тях са вложени и пр. Безспорни доказателства, които да оборят презумпцията, по делото не са ангажирани. При липса на доказателства притежаваните лични средства да са били вложени при придобиване правото на собственост върху процесния имот (именно с такива средства да е била платена неговата цена), твърдението на Г., че апартаментът е нейна лична собственост на основание чл. 23, ал. 1 СК е останало недоказано по делото.
Предвид неоснователността на заявеното като главно възражение на М. Г. срещу допускането на делбата, съдът е разгледал по същество направените от нея при условията на евентуалност други възражения, а именно, че е придобила правото на собственост върху имота чрез изтекла в нейна полза придобивна давност, както и че е единствен собственик на имота на основание чл. 9, ал. 3 ЗН, поради направен отказ от наследство от С. П. и липса на други наследници на съпруга й Ц. П..
Въззивният съд е изложил, че за придобиване на недвижим имот по давност е необходимо упражняване на владение върху него в период от 10 години. Владението от своя страна изисква кумулативно наличие на два елемента: обективен - упражняване на фактическа власт и субективен - намерението за своене. Владението трябва да е непрекъснато и необезпокоявано. Когато се касае за наследствен имот, сънаследникът (съсобственикът) владее имота както за себе си, така и за останалите сънаследници. Той може да измени основанието за владение само за себе си, като отрече правото на останалите сънаследници (съсобственици), само ако манифестира своето намерение спрямо тях и волята му да достигне до тяхното знание.
Посочил е, че в случая ответникът Р. е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ през 2011 г., в която е посочил страните по делото като съсобственици на процесния апартамент на основание наследяване. Също така е заплащал данъци за този имот. Същевременно, съгласно показанията на свидетеля С., М. Г. е имала притеснения относно заявени претенции от останалите наследници и по-специално от С. Р., правила е консултации в тази връзка, самият свидетел е разговарял с Р. във връзка с процесния имот.
Въз основа на така изложеното, съдът е намерил възражението на Г. за изтекла в нейна полза придобивна давност, считано от 19.03.2003 г., за неоснователно.
Окръжен съд – Бургас е визирал, че отказът от наследство, извършен от С. П., е бил оспорен по делото от М. М. и С. Р., но същите не са ангажирали доказателства в подкрепа на твърденията си, че поради старост и заболявания С. П. не е разбирала свойството и значението на своите действия и не е можела да ръководи постъпките си. Недоказано е останало и твърдението на С. Р., че преди отказа наследството е било прието от С. П. чрез конклудентни действия - извършване на подялба на движими вещи и парични средства между неговите наследници, тъй като в подкрепа на това твърдение не са били ангажирани никакви доказателства. Ето защо е заключил, че извършеният от С. П. отказ от наследство е действителен и е породил правното си действие, в резултат на което към призоваване е бил призован наследникът от следващия ред, а именно братът И. П., като последният и преживялата съпруга М. Г. са били единствените наследници на Ц. П.. При това положение, на основание прекратената със смъртта на наследодателя Ц. П. СИО М. Г. получава 1/2 ид. ч. от процесния апартамент. Тъй като наследството на Ц. П. се е открило след навършването на десет години от сключването на брака му с М. Г. и те нямат деца, от останалата 1/2 преживялата съпруга получава 2/3, а останалата 1/3 от нея остава за И. П. на основание чл. 9, ал. 2, изр. първо ЗН. Следователно М. Г. получава общо 5/6 от процесния апартамент (като сбор от нейната 1/2 и 2/3 от останалата 1/2), а И. П. - 1/6. Тъй като И. П. е починал на 14.10.2009 г., негови наследници по закон са братовчедите му С. Р. К., М. Н. М. и М. С. П. при квоти по 1/3 ид. ч. за всеки от тях, т. е. всеки от тях е получил по 1/18 ид. ч. от имота. Съдът изрично е визирал, че преживялата съпруга М. Г. не е наследница на свекърва си С. П., нито на И. П.. Поради което отказът от наследство на С. П. не уголемява нейния дял, нито след смъртта на И. П. тя получава цялото наследство. По тези съображения съдът е намерил за неоснователно и възражението на М. Г. за приложение на чл. 9, ал. 3 СК.
Ето защо съдът е приел, че следва да се допусне делба на имота между четиримата съделители при следните квоти: по 1/18 ид. ч. за ищцата М. М. и за ответниците С. Р. и М. П., и 15/18 ид. ч. за ответницата М. Г..
Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК М. Г. се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по следните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:
1. Дали свидетелските показания (когато са допустими като доказателствено средство) са достатъчни, за да се приеме за доказан факт, за който не са ангажирани никакви други, включително насрещни доказателства.
Въпросът е поставен във връзка с изводите за неоснователност на възражението на жалбоподателката, че имотът е бил придобит изцяло с извънсемейни средства, поради липса според съда на ангажирани убедителни доказателства. Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 91/5.07.2019 г. по гр. д. № 4243/2018 г., II г. о. 2. Прекъсва ли се теченето на придобивна давността чрез подаване на декларация по реда на чл. 14 ЗМДТ и заплащане на данъци за имот, върху който се упражнява давностно владение, а в тази връзка - и по какъв начин се прекъсва такова владение; длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства и възражения по делото, а не само избирателно някои от тях.
Тези въпроси са формулирани във връзка с отхвърляне на възражението за придобивна давност, като се визира противоречие с практиката на ВКС: решение № 97/19.10.2020 г. пo гр. д. № 325/2020 г., І г. о. (съгласно което с подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ давност не се прекъсва); решение № 97/19.10.2020 г. пo гр. д. № 325/2020 г. I г. о. (че прекъсване на придобивна давност може да се извърши само е действията, регламентирани в чл. 116 ЗЗД, във вр. с чл. 84 ЗС, но не и с други такива, като напр. подаване на декларация по чл. 14 ЗМДТ, заплащане на данъци и др.); решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г., ІV г. о. (относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях, като посочи кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод; при наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи кои от тях приема за достоверни и защо, и кои не).
Относно въпроса за задълженията на съда за обсъждане на всички доказателства и възражения по делото, М. Г. сочи, че съдът въобще не е взел предвид, при обосноваване на извода си за неоснователност на възражението за давност, показанията на свидетеля Н. за извършени сериозни подобрения в имота, представляващи израз на безспорно своене и върху претендираните от останалите съделители идеални части.
3. В случай, когато от брака на двама съпрузи, прекратен със смъртта на единия, няма родени деца и останали възходящи, а преживелият съпруг наследява с брат на покойния, след смъртта на брата, който няма преживял съпруг, родител или деца, преживелият съпруг, като самостоятелен ред наследник, получава ли целия дял на починалия брат по аргумент на чл. 9, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗН.
Жалбоподателката счита, че отговорът по този въпрос на въззивния съд противоречи с приетото в: ТР № 1/4.11.1998 г. по тълк. д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС, решение № 108/14.05.2016 г. по гр. д. № 5913/2015 г. на ВКС, І г. о., решение № 744/18.11.2005 г. по гр. д. № 350/2005 г. на ВКС, I г. о., съгласно които преживелият съпруг е самостоятелен ред наследник, наследяващ с всички останали, който преживял съпруг, при липса на други роднини като деца, родители, възходящи и братя и сестри, получава всичко на основание чл. 9, ал. 3 ЗН.
От С. Р. и М. М. са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението към касационната жалба.
Действително, в решение № 91/5.07.2019 г. по гр. д. № 4243/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. е прието, „че няма пречка един факт да се приеме за доказан, ако е установен със свидетелски показания (при условие, че те са допустими като доказателствено средство) и липсват други доказателства, както за неговото осъществяване, така и такива, поставящи под съмнение съществуването му. Когато страната извлича изгодни последици от определен факт, тя носи тежестта да го докаже чрез т. нар. главно доказване. Противната страна, която не носи доказателствената тежест, може да извършва насрещно доказване - да оборва главното доказване като докаже, че фактът не се е осъществил или най-малкото да внесе съмнение в осъществяването му. За да направи извод дали твърденият факт е доказан, съдът следва да претегли и да прецени съвкупно всички събрани доказателства - тези, които с положителност сочат на осъществяване на факта и тези, които по един или друг начин внасят съмнение или опровергават това. Ако правнорелевантният факт се установява само от едно доказателство (в случая показания на един свидетел) и не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават, то доказването е успешно проведено“. От това решение, обаче, не следва, че съдът няма право на преценка доказателствената стойност на свидетелските показания, включително дали те са основани на собствени непосредствени възприятия, дали съдържат необходимата информация за релевантните факти и обстоятелства, дали свидетелят има волята да каже истината и т. н.
Въззивното решение не влиза в противоречие с горното решение, тъй като Окръжен съд - Бургас не е изключил възможността сочените от М. Г. обстоятелства, във връзка с твърдяната трансформация на лични средства, да се установяват със свидетелски показания. Същият е обсъдил показанията на свидетелите П., С. и Н. по този въпрос, но е заключил, съобразно правомощията му, че те са твърде общи и неконкретизирани относно правно значимите факти, поради което не могат да обосноват извод за оборване на презумпцията за съвместен принос при придобиване на процесния апартамент.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос, формулиран под № 3. В случая е неприложима разпоредбата на чл. 9, ал. 3, във вр. с ал. 2 ЗН, като визираната съдебна практика е изцяло неотносима към настоящата хипотеза. В случая след смъртта на Ц. П. негови наследници по закон са майка му С. П. и преживялата съпруга М. Г.. Съгласно правилата на чл. 53 ЗН отказът от наследство от страна на майката води до преминаване на наследството към наследника от следващия (трети) ред – брата И. П.. След смъртта на последния, наследената от него идеална част от имота, вече като част от имуществото му, преминава в неговите наследници по закон С. Р., М. М. и М. П.. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по първия и втория въпрос, формулирани под № 2 в изложението. Тези въпроси са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съд, тъй като същият не е направил извод за прекъсване владението на жалбоподателката.
Съдът намира, че не следва да допусне касационно обжалване и по последния въпрос от групата въпроси под № 2 от изложението – дали съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и възражения по делото, а не само избирателно някои от тях. Действително въззивният съд не е обсъдил изрично показанията на свидетеля Н. за извършени ремонти в делбения имот и не се е аргументирал защо от тях не може да се направи извод в подкрепа на възражението за придобивна давност, направено от М. Г.. Дори, обаче, тези показания да бъдат взети предвид, въз основа на тях не може да се заключи, че ремонтите на жилището и покрива му сами по себе си представляват действия по превръщане държането на идеалните части на другите наследници във владение, респ. - до превръщане на съсобственика съвладелец (Г.) в съсобственик владелец, още повече, че по делото не се установява и кога точно са извършени ремонтите и дали те предхождат с повече от 10 години подаването на исковата молба, с оглед разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Ето защо този въпрос се явява ирелевантен за изхода на спора.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Ответниците по жалбата имат право на направените от тях разноски за адвокат пред ВКС.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № V-49 от 5.07.2021 г. по гр. д. № 247/2021 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е отменено решение № 260729 от 24.11.2020 г. по гр. д. № 9848/2019 г. на Районен съд - Бургас в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. Н. М. срещу М. Ж. Г., М. С. П. и С. К. Р. иск за делба на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 6, ап. 14, който самостоятелен обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ****, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, с площ по документ: 78.64 кв. м, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - ***, ***, под обекта - ***, над обекта - няма, ведно с прилежащото избено помещение № 17 с площ от 5.59 кв. м, както и 4.878 % ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху терена, който имот съгласно нотариален акт № 115, т. XVII, нот. д. № 5920/31.08.1995 г. на нотариус при БРС се състои от кухня, дневна с кът за хранене, спалня, баня с тоалетна, мокро помещение и три тераси, като вместо това въззивният съд е допуснал извършването на съдебна делба на така описания имот между М. Н. М., М. Ж. Г., М. С. П. и С. К. Р., при квоти: 1/18 ид. ч. за М. Н. М., 15/18 ид. ч. за М. Ж. Г., 1/18 ид. ч. за М. С. П. и 1/18 ид. ч. за С. К. Р..
ОСЪЖДА М. Ж. Г. да заплати на С. К. Р. разноски пред ВКС в размер на 600 лв. (шестотин лева), а на М. Н. М. – 1 500 лв. (хиляда и петстотин лева).
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: