4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
гр. София, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 3751 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. К. П., чрез адв.Ю. И., срещу въззивно решение № 153/24.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3775/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение 8552/13.12.2019 г. по гр. д. 1156/2018 г. на Софийски градски съд и вместо това е отхвърлен предявения от жалбоподателката против А. В. П. иск за установяване съществуването на парично вземане в размер на сумата 80 000 лв., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 08.02.2017 г. по ч. гр. д. № 61361/2016 г. по описа на Софийски районен съд.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението се сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) какви са критериите, които съдът следва да спазва при тълкуване на договорите по реда на чл. 20 ЗЗД и има ли право съдът да тълкува отделни думи и разпоредби от договора изолирано от другите клаузи на същия, или следва отделните уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор; 2) не следва ли правните изводи на съда да бъдат основани на всички установени факти и доказателства по делото; 3) не следва ли да се уеднакви практиката на съдилищата и тя да бъде съобразена с практиката на ВКС.
Ответникът по жалбата - А. П., не е представил писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:
За да отхвърли предявеният иск, въззивният съд е приел за установено, че представеният в производството по чл.417 ГПК документ - запис на заповед от 14.02.2011 г. за сумата 80 000 лв., обезпечава изпълнението на сключен между страните договор за заем от 14.01.2011 г., по който ищцата твърди, че е предоставила в заем на ответника сумата 50 000 лв. със срок за издължаване до 14.06.2015 г. Съобразно задължителните указания по т.17 от ТР№ 4/2014 г. по т. д.№4/2013 г. на ОСГТК и правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК), при твърденията в исковата молба за съществуващо каузално правоотношение, послужило като причина за поемане на менителничното задължение, ищцата не е установила по делото факта на предаването на сумата 50 000 лв. на заемодателя. Посочено е, че договорът за заем е реален договор - освен постигнато съгласие между страните, следва да е налице и реално предаване на сумата. Доказателствената тежест е за страната, която претендира връщането й, позовавайки се на сключения договор. В случая, при тълкуването съобразно чл.20 ЗЗД на клаузите на представения договор за заем, въззивният съд е приел, че документът не доказва реално предаване на процесната сума - в чл.1, ал.1 е записано, че заемодателят „се задължава да предаде на заемодателя паричен заем в размер на 50 000 лв.”, а в ал.2, че за предаването заемателят издава разписка. Доколкото по делото разписка не е представена, а и нито една от страните не твърди такава да е издавана, обсъждайки в съвкупност събраните доказателства, съдът е счел, че предаването на средствата не е установено. С позоваване на практиката на ВКС (решение 88/27.05.2013 г. по т. д. 374/2012 г., II т. о. и др.), въззивната инстанция е приела, че със записа на заповед също не се удостоверява този факт, нито менителничният ефект може да се цени като разписка за получен от ответника заем. Записът на заповед е абстрактна правна сделка, с която издателят обещава безусловно да плати на поемателя или на негова заповед определена сума пари (чл. 535, т. 2 ТЗ). Основанието за задължаване не е елемент от фактическия състав на абстрактните сделки и поради това причината за обещаното плащане не е сред задължителните реквизити по чл.535 ТЗ, които формират съдържанието на записа на заповед. Изискванията на чл. 535 ТЗ към формата и съдържанието на записа на заповед изключват възможността той да служи като доказателство за предхождащи или съпътстващи издаването му каузални правоотношения между издателя и поемателя. Редовният от външна страна запис на заповед не може да изпълни ролята на разписка по чл. 77, ал. 1 ЗЗД, удостоверяваща предаване на отразената в текста му парична сума, тъй като по дефиниция (чл. 535, т. 2 ТЗ) той материализира само безусловното обещание на издателя за плащане, не и негово удостоверително изявление, че е получил пари от поемателя. Когато в хода на процеса ищецът не е установил с допустимите доказателствени средства съществуването на заемно правоотношение - необходим елемент от фактическия състав на което е предаването на заемната сума, изпълнението на което издаденият менителничен ефект да обезпечава, предявеният иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне.
При тези решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице.
Първият поставен в изложението въпрос не обуславя селектирането на жалбата. Във връзка с тълкуването и прилагането на нормата на чл. 20 ЗЗД има трайно установена съдебна практика, която изключва приложното поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Безпротиворечиво в тази практика (вж. - решение № 80/08.05.2012 г. по гр. д. № 1315/2010 г., IV г. о., решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г., IV г. о., решение № 133/ 21.06.2019 г. по гр. д. № 2918/2018 г., III г. о. и др.) се приема, че във всички случаи на спор относно точния смисъл и действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква е действителната воля на страните. Когато уговорките са неясни, непълни, неточни, или щом пораждат съмнение, тълкуването се извършва по критериите на чл. 20 ЗЗД. Отделните уговорки се ценят с оглед систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Думите следва да се възприемат според общоприетото им книжовно значение и вложения от страните смисъл предвид действителната им воля. На преценка подлежат също обстоятелствата, при които е сключен договора, както и поведението на страните преди и след сключването му. Въззивният съд е съобразил тези правни разрешения при тълкуването на клаузите на процесния договор за заем, а несъгласието на жалбоподателката с приетото, че договора и записа на заповед не установяват реалното предаване на сумата, респ. изложената в тази връзка аргументация касае обосноваността (чл.281, т.3 ГПК) на съдебния акт, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Вторият въпрос в изложението касае процесуалните задължения на въззивния съд, предвидени в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК. Спазването им е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР№1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Изяснено е, че дейността на въззивната инстанция е аналогична и е продължение на тази на първата инстанция, поради което въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Въззивната инстанция е длъжна да обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивната проверка. Въззивният съд трябва да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението.
В случая, въззивният съд е изложил ясни и подробни мотиви, в които е обсъдил доводите и възраженията на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, като е посочил кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Несъгласието на жалбоподателката с крайния резултат отразява защитната й теза по съществото на спора, като развитите доводи не формират основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Последният въпрос няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е абстрактно и общо теоретично зададен, без връзка с правните изводи на съда по предмета на спора и без да е конкретизирано в какъв контекст се формулира, респ. в какво се изразява противоречието на решението с практиката на ВКС, която е следвало да се съобрази.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 153 от 24.02.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3775/2020 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.