ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 152

София, 28.03.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев т. д. № 1717 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на кредитора „Обединена българска банка“ АД срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо основното и постановеното по реда на чл. 247 ГПК първоинстанционни решения - в частта относно отхвърлянето на молбата на жалбоподателя по чл. 625 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника „Видин ойл“ ЕООД.

Длъжникът „Видин ойл“ ЕООД и присъединеният кредитор „Л. Т. ЕООД не изразяват становище.

Въззивното производство е образувано по жалба на касатора срещу основно решение на Видински окръжен съд, с което по молба на присъединения кредитор „Лоджистик транспорт“ ЕООД е открито производство по несъстоятелност на „Видин ойл“ ЕООД със съответните последици – в частта относно определената начална дата на неплатежоспособността и срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение за изрично отхвърляне на подадената от касатора молба по чл. 625 ТЗ.

Въззивният съд е приел за установено, че с договор за кредитна линия, сключен на 24.06.2013 г., жалбоподателят е предоставил на третото лице „ОСТ Трейдинг“ ЕООД ползването на кредитна линия за оборотни средства в размер до 100 000 лв., като солидарна отговорност за задължението на кредитополучателя била поета и от трети лица.

Задължението било обезпечено с договорна ипотека върху недвижими имоти, собственост на кредитополучателя и солидарните длъжници.

Съгласно договор за кредитна линия от 24.06.2013 г. жалбоподателят предоставил на кредитополучателя „Симирамида 04“ ЕООД ползването на кредитна линия за оборотни средства в размер до 2 000 000 лв., също обезпечен със солидарна отговорност на трети лица и договорна ипотека върху недвижими имоти.

На 10.11.2017 г. ипотекираните в полза на жалбоподателя недвижими имоти били продадени на длъжника „Видин ойл“ ЕООД.

В договорите за продажба били включени уговорки (с идентично съдържание), че продажната цена ще бъде заплатена от купувача по банкова сметка в „Обединена българска банка“ АД в срок до 15 дни от сключване на договорите, като с тази сума се погасяват задължения към същата банка по договори за кредит, обезпечени с ипотеки върху продаваемите недвижими имоти.

На 27.11.2017 г. били сключени договори за цесия, с които продавачите по същите договори за продажба като цеденти прехвърлили на присъединения кредитор „Л. Т. ЕООД като цесионер вземанията си към „В. О. ЕООД за заплащане на цената на продадените недвижими имоти. Прехвърлянето било съобщено на длъжника „В. О. ЕООД по реда на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД на 28.11.2017 г.

Въз основа на така установените факти въззивният съд е приел от правна страна, че включените в договорите за продажба уговорки относно начина на плащане на цената представляват договор в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД, по който жалбоподателят има качеството на бенефициер и доколкото тези уговорки се отнасят до изпълнението на търговски сделки (договорите за банков кредит), са от естество да легитимират жалбоподателя като кредитор с търговски вземания спрямо длъжника – купувач и обещател.

Приел е по-нататък, че след като вземанията за цената, след изтичане на предвидените срокове за плащане, са били прехвърлени с договорите за цесия и продавачите-цеденти са уведомили длъжника за това, същите са отменили съгласно чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД уговорките в полза на трето лице, съдържащи се в договорите за продажба, доколкото до момента на съобщаване на цесиите жалбоподателят (предвид липсата на доказателства в тази насока) не е заявил, че желае да се ползва от уговореното в негова полза – изрично или мълчаливо (предприемайки действия за удовлетворяването си от вземанията за цената). Поради това е приел, че жалбоподателят не притежава вземания срещу длъжника, а има само положението на ипотекарен кредитор.

Допускането на касационно обжалване се обосновава с оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, както и с основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Същото следва и от самите доводи на жалбоподателя, доколкото тезата за очевидна неправилност не се извежда директно от съдържанието на мотивите на въззивното решение, а се обосновава с подробни аргументи за неправилност на изводите на въззивния съд относно отмяната на уговорките в полза на трето лице. Поради това основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице.

Не се установяват и основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В това отношение са формулирани въпросите: 1) „Налице ли е вземане по търговска сделка за трето лице – Банка, при налична уговорка в нотариален акт за търговска покупко-продажба на недвижим имот, при която страните по акта – търговски дружества са постигнали съгласие цената по сделката да се заплати от страна на купувача по сметка в Банката – трето за продажбата лице, като в нотариалният акт недвусмислено е посочено, че това плащане е за погасяване на кредитното задължение на продавача на имота към третото лице – същата посочена в акта Банка? При наличието на подобна уговорка, това легитимира ли на самостоятелно основание дадена Банка като кредитор в производството по несъстоятелност?“, и 2) „Може ли потестативни (преобразуващи се) права да бъдат упражнявани с конклудентни действия или следва изрично волеизявления към заинтересованите страни и носители на права при констатирана уговорка в полза на трето лице и то при положение, че обещателят не е запазил правото си да отменя тази уговорка? От кой момент бенефициерът е придобил правата по договора – от момента на постигане на съгласие между уговарящия и обещателя или от момента, в който е заявил, че ще се ползва от уговореното в негова полза?“.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд. Съдът, като е квалифицирал съдържащите се в нотариалните актове уговорки като договори в полза на трето лице по смисъла на чл. 22 ЗЗД, не е отрекъл възникването на вземане в полза на жалбоподателя на основание тези уговорки, напротив, изрично е приел, че предвид търговския характер на договорите в конкретния случай неизпълнението на задълженията, поети от обещателя легитимира бенефициера като негов кредитор по смисъла на чл. 625 ТЗ. Решаващото съображение на въззивния съд в действителност е настъпилата въз основа на последващи факти отмяна на уговорките в полза на жалбоподателя от страна на уговарящите и то преди тези уговорки да са станали неотменяеми съгласно чл. 22, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Към този решаващ правен извод поставеният въпрос няма отношение.

По същите съображения не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК и вторият въпрос. В първата си част – относно възможността за упражняване на преобразуващи права с конклудентни действия – същият не се явява обуславящ правните изводи на въззивния съд, доколкото посоченият по-горе решаващ извод относно отмяната на уговорките не е обоснован с невъзможност бенефициерът да приеме уговорката в негова полза с конклудентни действия, а с конкретните обстоятелства по случая, а именно, че (независимо дали е правно възможно или невъзможно бенефициерът с конклудентни действия да изрази волята си да се ползва от уговорката) такива конклудентни действия не са налице. Във втората си част въпросът също не се явява обусловил правните изводи на въззивния съд, тъй като същият не е основал решаващия си извод върху значението на момента на възникване на правата на бенефициера, а върху последиците на последващата отмяна на уговорката в полза на трето лице.

Независимо от това и по двата въпроса не е налице и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Извън общите твърдения, че поставените въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, не са изложени конкретни аргументи за обосноваване на някоя от формите на това основание съгласно т. 4 от ТР № 1/2009. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Накрая, не обосновава допускане на касационно обжалване и третият въпрос „Може ли без съгласието на третото ползващо се лице – бенефициер по чл. 22 ЗЗД да се прехвърля уговореното вземане?“. Дори и въпросът да бъде приет за релевантен с оглед изложените от въззивния съд съображения, по отношение на него не се обосновава никоя от специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. По никакъв начин не е посочено не е конкретизирано на кое от трите основания се иска допускане на касационното обжалване, доколкото не се твърди по този въпрос изводите на въззивния съд да противоречат на практиката на ВКС, още по-малко на решения на КС или СЕС, нито е аргументирано значение на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно т. 4 от ТР № 1/2009 и съобразно подробно изложеното по-горе по предходните въпроси.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 195/01.04.2021 г. по т. д. № 2212/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: