Р Е Ш Е Н И Е

№ 50001

СОФИЯ 08.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение в публично заседание на четиринадесети февруари две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ДИЯНА ЦЕНЕВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ДЕЧЕВА

В. А.

при секретаря А. И.

изслуша докладваното от съдията Д. Ц. гражданско дело № 3093/2022 година и за да се произнесе, взе предвид :

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от О. Г. Д. представлявана от кмета на общината Н. П., чрез адв. Ал. К., срещу въззивно решение № 126 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 250/2021 г. на Окръжен съд-Монтана. В касационната жалба са наведени оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по иск, предявен от ненадлежна страна, а също и поради това, че е разгледал непредявен иск. При условията на евентуалност поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд, че по отношение на решението на ОСЗ Г. Дамяново, от което ищецът черпи права, е недопустим косвеният съдебен контрол за материална законосъобразност по възражение на общината, тъй като тя е участвала в издаването на административния акт за възстановяване на собствеността върху процесния имот, като е издала удостоверение, че имотът е незастроен.

В представени по делото писмени бележки ответницата по касация Л. В. И. изразява становище, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 260229 от 31.05.2021 г. по гр. д. № 1079/2019 г. на Районен съд-Монтана, с което е признато за установено по отношение на община Г. Д. че Л. В. И., Н. И. М. и Е. И. Н., заместили в процеса на основание чл. 227 ГПК първоначалния ищец И. Н. И., са собственици на поземлен имот пл.№ *** в кв. *** и кв. *** по плана на [населено място], бивш имот пл.№ *** в кв. *** по плана на [населено място], одобрен през 1972 г., с площ 6.712 дка, и община Г. Д. е осъдена да им предаде владението върху този имот.

Въззивният съд е приел за установено, че с решение № 2995/1993 г. на ОСЗ - Г. Дамяново по преписка вх. № 1776/1992 г. на наследниците на И. Г. С., поч. през 1973, е било признато право на възстановяване с план за земеразделяне по отношение на 14 имота, между които и нива от 6 дка в м. “Т.“ в землището на [населено място]. С решение № 518/1994 г. ОЗС - Г. Дамяново е постановила възстановяването на нивата от 6 дка в м. “Т.“ да се извърши в стари реални граници, като е идентифицирала този имот като имот пл.№ *** в кв. *** по плана на селото, одобрен през 1920 г. Това е първият регулационен план на селото. С изменение на регулацията от 1956 г. имотът е попаднал в площ, отредена за обществени мероприятия: площад, градина, парк улици. Сега действащият кадастрален и регулационен план е одобрен през 1972 г. Имотът никога не е бил застрояван, обществените мероприятия са останали неизпълнени. Като се е позовал на приложена по делото скица, издадена за съседен имот, е приел, че процесният имот също е бил изключен от регулация по реда на ПМС № 216/1961 г. След като предвижданията не са били изпълнени, регулацията не е била приложена, земята е запазила характера си на земеделска и е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.

Въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на ответната страна за нищожност на издаденото от ОСЗ - Г. Дамяново реституционно решение. Посочил е, че същото е издадено в предвидената от закона писмена форма, от надлежен орган в кръга на неговата компетентност. Приел е, че по възражението на община Г. Д. не може да се упражни контрол за материална законосъобразност на решението, тъй като то не е обжалвано и е влязло в сила. Освен това общината не е легитимирана да инициира косвен съдебен контрол за законосъобразност на реституционния акт, тъй като е участвала е в административното производство по неговото издаване - е издала удостоверение, че имотът не е застроен и подлежи на възстановяване. В обобщение е направил извод, че правото на собственост върху спорния имот е било надлежно възстановено на наследниците на И. Г. С., а решението на ОСЗ - Г. Д. има силата на констативен нотариален акт и легитимира правоимащите лица като собственици на имота. Приел е, че когато се възстановява право на собственост в урбанизирани територии въз основа на скица и удостоверение, законът не изисква към решението на ОСЗ да бъде приложена скица на възстановения имот, тъй като индивидуализацията му е извършена в хода на административната процедура.

С определение № 50149 от 28.07.2023 г. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за да се провери правилността на извода на въззивния съд за завършена административна процедура по възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ в полза на ищците по делото.

Константна е практиката на ВКС, че административното производство по възстановяване на правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ се счита завършено с постановяване на решение по чл. 14, ал.1, т.1 или т. 2 ЗСПЗЗ / съответно по чл. 18ж, ал.1 или чл. 27, ал.1 ППЗСПЗЗ/. С ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС се прие, че това са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите, от които възниква правното качество на обекта на собствеността, поради което те имат конститутивно действие. За да се прояви това конститутивно действие, рестуционния акт следва да отговаря на предписаното в закона съдържание към момента на постановяването му - обектът на възстановената собственост да е ясно и точно индивидуализиран по местонахождение, площ и граници.

Съгласно чл. 10а ЗСПЗЗ възстановяването на собствеността става в реалните граници там, където те съществуват или е възможно да бъдат установени. Правото на собственост върху имоти в урбанизираните територии /строителните граници на населените места по предишната терминология на закона/ се възстановява винаги с решение по чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ в стари реални граници, които се установяват по някой от предвидените в чл. 18а и чл. 18б ППЗСПЗЗ способи: въз основа на съществуващи на място непроменени след образуване на ТКЗС и ДЗС трайни топографски елементи; на съществуващ картен материал, съдържащ данни за границите на имота преди образуване на ТКЗС и ДЗС, а когато липсват такива материали - чрез уточняване на място в присъствието на собствениците или техни наследници.

В случая въззивният съд е приел, че реституционната процедура по отношение на процесния имот е приключила с постановяване на решение № 518 от 09.03.1994 г. на ПК - Г. Д. с което на наследниците на И. Г. С. е възстановено в съществуващи /възстановими/ стари реални граници правото на собственост върху нива от 6 дка в землището на [населено място], м. “Т.“, съставляваща имот пл.№ *** в кв. *** по кадастрален план от 1920 г. Към датата на постановяване на това решение е действала разпоредбата на чл. 13 ППЗСПЗЗ в редакция ДВ бр. 34/1992 г., съгласно ал.4 от която в случаите, когато се иска възстановяване на право на собственост върху имоти в строителните граници на населените места, към молбата се прилага удостоверение от техническата служба на общината, че имотът е нанесен в кадастралния план. До изменението на ЗСПЗЗ - ДВ бр. 45 от 16.05.1995 г., и на ППЗСПЗЗ - ДВ бр.48 от 26.05.1995 г. нормативната уредба, касаеща възстановяване на право на собственост в урбанизираните територии, не съдържа изискване за прилагане на скица на имота към решението по чл. 18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и не урежда процедура по определяне на застроена и незастроена част.

Видно от доказателствата по делото /л. 42 от гр. д. № 1079/2019 г. на Районен съд - Монтана/, с удостоверение изх.№ У-103 от 16.02.1994 г., подписано от началник отдел ТСУ, община Г. Д. е удостоверила, че имот пл.№ *** от кв. *** по плана на [населено място] от 1920 г. по действащия план от 1972 г. представлява парцели ***, ***, ***, ***, *** и *** в кв. ***, както и че върху парцелите не е разрешавано или отпочвано строителство. Приложена е и скица № 6 от 25.02.1993 г. на границите на имот пл.№ *** в кв. *** по плана на [населено място] / кв. И./, издадена от община Г. Д. върху която с пунктирани линии е показана уличната и дворищната регулация, одобрена със заповед от 1989 г. по плана от 1972 г. В скицата е посочено, че площта на имот пл.№ *** в кв. *** по плана от 1920 г., е 6 000 кв. м. При тези доказателства се налага извод, че в решение № 518/1994 г. на ПК - Г. Д. възстановеният имот е достатъчно индивидуализиран съобразно изискванията на закона към момента на постановяването му по площ, местонахождение и граници чрез посочване на неговия кадастрален номер по стар кадастрален план.

В обобщение, правилно въззивният съд е приел, макар и по други съображения, че административната процедура по ЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху спорния имот, е приключила с постановяване на решение № 518 от 09.03.1994 г. на ПК - Г. Д.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че процесният имот не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, тъй като не е представлявал земеделска земя по смисъла на чл.2, т.1 ЗСПЗЗ. По делото е установено, че спорният имот е включен в регулацията на [населено място]- С., одобрен през 1920 г. По този план имотът е заснет с пл.№ *** в кв. ***. За част от имота е бил отреден парцел парцел ***-***, а останалата част е попадала в отреждане за улици и обществени мероприятия. По делото не е установено този план да е бил приложен - няма данни имотът да е бил отчужден, фактически завзет от държавата или предвидените с плана обществени мероприятия да са били реализирани. Със заповед на зам. министър от 11.04.1956 г. е утвърдено изменение на регулацията на [населено място] - С., касаещо и кв. ***. Приложените на л. 60 и л.95 от първоинстанционното дело копия - извадки от регулационния план от 1956 г. налагат извод, че с това изменение имотите в кв. *** са изключени от регулация - заличени са отредените за тях парцели /цифровото означение на парцелите върху плана е зачертано/, обезсилени са уличните регулационни линии /същите са зачертани с кръстчета/, отпаднали са мероприятията, предвидени с плана от 1920 г. С оглед на това следва да се приеме, че е било възстановено положението на имота преди регулацията от 1920 г. и към момента на образуване на ТКЗС той е имал статут на земеделска земя. В подкрепа на този извод са и събраните по делото гласни доказателства, които установяват, че след 1956 г. процесният имот е раздаван от ТКЗС за лично ползване на различни лица, а част от него е ползван за земеделски цели от наследодателя на ищците. Следва да се посочи също, че в подадените становища по делото жалбоподателят поддържа, че „планът от 1956 г. има за предмет земеделски земи“. Имотът отново е включен в регулация с плана от 1972 г. Няма данни в периода 1956 г. - 1972 г. от имота да са образувани парцели за жилищно строителство или същият да е бил включен в парцел, отреден за обществени мероприятия. При тези доказателства правилно въззивният съд е приел, че имотът попада под действието на ЗСПЗЗ и законосъобразно незастроената част от него е възстановена на наследниците на бившия собственик по реда на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Обстоятелството, че съдът е приел имотът да е бил изключен от регулация на основание ПМС № 216/ 1961 г. /каквито данни има за съседен имот/, не рефлектира върху правилността на този извод.

Жалбоподателят община Г. Д. не е ангажирала доказателства в подкрепа на твърдението си, че имотът е бил отчужден по някой от благоустройствените закони, действали в периода от 1920 г. до влизане в сила на ЗСПЗЗ, за да се приеме, че е подлежал на възстановяване по друг ред, а не по реда на ЗСПЗЗ.

Неоснователни са и доводите на жалбоподателя, че въззивният съд е уважил предявения ревандикационен иск, като е признал ищците за собственици на имот с идентификатор, какъвто не съществува. По делото е представена Заповед № 61 от 10.03.2010 г. на кмета на община Г. Д. с която е одобрено попълването на кадастралния план на населеното място с имот пл.№ *** в кв. *** , представляващ част от б. имот пл.№ *** по предходен план на [населено място]. Тази заповед е влязла в сила, а на 02.10.2012 г. община Г. Д. е издала скица на имот № *** по кадастралния и регулационен план на селото, записан на името на наследници на И. Г. С.. При постановяване на своето решение въззивният съд е съобразил тази индивидуализация на имота по действащия кадастрален и регулационен план.

По тези съображения въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед този изход на делото жалбоподателят община Г. Д. следва да бъде осъдена на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответницата по касация Л. В. И. сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 200 лв.

Водим от гореизложеното съдът

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 126 от 11.05.2022 г. по в. гр. д. № 250/2021 г. на Окръжен съд-Монтана.

ОСЪЖДА община Г. Д. да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на Л. В. И. сумата 1 200 лв. /хиляда и двеста лв./, представляваща направените разноски за адвокатско възнаграждение по делото пред касационната инстанция.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ: