6

№ 3559

гр. София, 08.07.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров ч. гр. д. № 1941/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисия за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ, Комисията) чрез процесуален представител М. И. – гл. инспектор в ТД – Бургас на КОНПИ, против определение № 44 от 12.02.2025 г. по ч. гр. д. № 23/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение и се иска същото да бъде отменено.

Ответниците С. Ж. М., лично и като майка и законен представител на А. Н. М. и Н. Н. М., чрез общия им пълномощник адв. Р., с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК изразяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на частната касационна жалба.

Ответникът Н. Д. М., чрез адв. Г. в отговора в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК също счита да отсъстват сочените основания за достъп до касация и поддържа становище за неоснователност на жалбата.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащо на касационен контрол определение на въззивен съд и е допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване съставът на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното въззивно определение е: 1/ потвърдено определение № 2823 от 16.10.2024 г. по гр. д. № 3256/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив (ОС – Пловдив) в частта му, с която е изменено постановеното по същото дело определение № 31 от 04.01.2024 г. в частта му за осъждането на Комисията да заплати на С. Ж. М. – лично и като законен представител на А. Н. М. и Н. Н. М., разноски за адвокатско възнаграждение, като техният размер е намален от 17 000 лв. на 10 530 лв.; 2/ отменено горното първоинстанционно определение в частта му, с която е изменено постановеното по същото дело (гр. д. № 3256/2021 г. на ОС – Пловдив) определение № 31 от 04.01.2024 г. в частта му за осъждането на Комисията да заплати на Н. Д. М. сторени в производството съдебно деловодни разноски, като техният размер е намален от 5 005 лв. на 5 лв., вместо което е изменено определение № 31 от 04.01.2024 г. по гр. д. № 3256/2021 г. на ОС – Пловдив в частта му, с която КОНПИ е осъдена да заплати на Н. Д. М. сторени в производството съдебно деловодни разноски от общо 5 005 лв., като е намален размерът на разноските на 2 505 лв.

За да постанови този резултат въззивният съд е установил, че производството пред ОС – Пловдив е образувано по предявени от Комисията против проверяваното лице Н. Д. М. и свързаните с него лица С. Ж. М., лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н. М., и Я. Г. Д., искове за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност 450 519. 61 лв. Посочил е от фактическа страна, че от ответниците С. Ж. М. - лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н. М., е подаден по куриер на 15.03.2022 г., чрез адв. Р., отговор вх. № 7066/16.03.2022 г. на исковата молба, в който е формулирано изрично искане за присъждане на направените от тях разноски; че към отговора е представено пълномощно с договор за правна защита и съдействие № 41005 от 08.03.2022 г. с уговорено в него адвокатско възнаграждение в размер на 10 530 лв., без да е посочен начина на плащането му; че от ответника Н. Д. М. е подаден по куриер на 15.03.2022 г. отговор вх. № 7076/16.03.2022 г., в който е заявено изрично искане за присъждане на съдебно-деловодни разноски; че от същия е постъпила молба с вх. № 8763/01.04.2022 г., с която е представено пълномощно и договор за правна защита и съдействие № 24300 от 29.03.2022 г. с адв. Г., в който не фигурира уговорено адвокатско възнаграждение.

Решаващият състав е установил още, че на проведеното на 13.06.2023 г. открито съдебно заседание по предложение на ищеца и със съгласието на ответниците производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 1 ГПК по взаимно съгласие на страните; че с молба вх. № 122/02.01.2024 г. пълномощникът адв. Р. е поискала от името на доверителите й, производството по делото да бъде прекратено на основание чл. 231, ал. 1 ГПК, поради това, че никоя от страните не е поискала възобновяването му в шестмесечния срок от неговото спиране, както и ищецът да бъде осъден да им заплати направените от тях разноски в общ размер от 22 000 лв.; че с молбата е представено копие от първоначалния договор за правна защита и съдействие, в който е вписано освен първоначално договореното адвокатско възнаграждение от 10 530 лв. и допълнително такова от 11 470 лв. или в общ размер на 22 000 лв. за първа инстанция, платимо по банков път; че са представени и извлечения от банковата сметка на адв. Р., по която са постъпили суми от 5 000 лв. и от 12 000 лв. като възнаграждение по делото. Констатирал е също така, че по делото е подадена и молба вх. № 123/02.01.2024г. от Н. М., чрез адв. Г., за прекратяване на производството по делото по същите съображения и за присъждане на разноски от общо 5 005 лв., от които 5000 лв. за адвокатско възнаграждение, за което е представен във вид на копие първоначалния договор за правна защита и съдействие, в който вече е отразено като договорено възнаграждение от 5 000 лв., платимо в брой, което е изцяло заплатено на 12.06.2023 г.

Въззивната инстанция е съобразила още, че с определение № 31 от 04.01.2024 г. производството по делото е прекратено на основание чл. 231, ал. 1 ГПК и ищцовата комисия е осъдена да заплати на Н. М. разноски от 5000 лв. за платено адвокатско възнаграждение и от 5 лв. за държавна такса за издаване на съдебно удостоверение, а на С. Ж. М. – лично и като законен представител на А. Н. М. и на Н. Н. М., разноски от 17 000 лв. за платено от тях адвокатско възнаграждение, като искането им в останалата част до претендираните 22 000 лв. е отхвърлено. Посочила е, че с определение № 4495 от 09.10.2024 г. по ч. гр. д. № 3467/2024 г. на ВКС - с оглед подадена от КОНПИ частна жалба, приета като молба по чл. 248 ГПК за изменение на определение № 31/04.01.2024 г. в частта му за разноските - делото е изпратено по компетентност на ОС – Пловдив за произнасяне по нея. В резултат е постановено определение № 2823 от 16.12.2024 г. на ОС – Пловдив, с което е прието, че ответниците имат право на разноски, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, но размерът им е намален, тъй като не са зачетени допълнителните вписвания в договорите за правна защита и съдействие.

При така установеното, съставът на втората инстанция е намерил, че от страна на ответниците е било своевременно заявено с отговорите на исковата молба искане за присъждане на направените от тях разноски, на които те имат право при прекратяване на производството по делото, съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК. Привличането на ответника Н. М. в качеството му на обвиняем за извършени престъпления в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 11 и т. 23 ЗОНПИ, само по себе си не е преценено като повод за завеждане на иска, доколкото за предявяването му следва да е налице обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито. За неоснователни са намерени и доводите на Комисията за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК, според която разноските остават върху страните, както са ги направили, ако не е уговорено друго. Изложени са съображения, че тази разпоредба е приложима единствено при приключване на делото със съдебна спогодба, с която спорът се разрешава със сила на пресъдено нещо; че в хипотезата на чл. 231, ал. 1 ГПК – при извънсъдебно уреждане на спора, той не е разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като съгласно чл. 231, ал. 2 вр. с чл. 232, изр. 2 ГПК ищецът може да предяви отново същия иск, поради което на ответниците се дължат направените от тях разноски. Въззивният съд е застъпил и становището, че искането за присъждане на разноски и доказателствата за заплащането им и списъка за тях, включително възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да бъдат заявени и съответно представени до приключване на последното съдебно заседание или до постановяване на крайния акт.

Констатирал е, че в случая доказателства за разноските за адвокатско възнаграждение ответниците са представили преди производството по делото да бъде прекратено с нарочно определение. Изтъкнал е също така, че не е налице процесуална пречка искането за присъждане на разноски и доказателствата за тях да бъдат предявени докато производството е спряно, но съдът не може да се произнесе по него преди постановяване на крайния си акт по делото. Съобразил е и обстоятелството, че с изтичане на шестмесечния срок по чл. 231, ал. 1 ГПК не настъпва автоматично прекратяване, а единствено основание за постановяване на такова, за което дори не е необходимо да има нарочно искане от страните, каквото в случая е било заявено от ответниците М.. По тези доводи е обоснован извод, че заплащането на претендираните разноски от страна на С., А. и Н. М. до размер на 17 000 лв. е надлежно удостоверено с представените банкови извлечения, а от страна на Н. М. - с представения договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ изплащане в брой на уговореното възнаграждение от 5000 лв. С оглед формата на договорите за правна защита и съдействие на бланка от адвокатски кочан, апелативният съд в [населено място] е приел като неоснователно твърдението, че добавеният по - късно в тях текст не изхожда от адвоката, както и, че не отразява действителната воля и на двете страни, тъй като по първия е изплатено възнаграждение в размер на 17 000 лв. в повече от първоначално договорения от 10 530 лв. (съгласно представените банкови извлечения), а по втория бланката не е била попълнена досежно дължимото адвокатско възнаграждение, но с него не е била и първоначално уговорена безплатна адвокатска помощ и съгласно чл. 36, ал. 1 ЗАдв. тя е била възмездна, като с добавения текст е удостоверено заплащане на уговореното възнаграждение от 5000 лв. на дата 12.06.2023 г., която е предхождаща провеждането на първото съдебно заседание на 13.06.2023 г.

Обстоятелството, че добавянето на текста в двата договора е извършено след спиране на производството по делото в първото проведено съдебно заседание, след което по него не са били извършвани никакви процесуални действия, въззивната инстанция е преценила като лишено от отношение към договарянето и заплащането на възнаграждението, което може да бъде актуализирано по всяко време докато производството е висящо, но пък е от значение за прекомерността на окончателно изплатеното. Във връзка с последното, в обжалваното определение е изтъкнато, че от страна на ищеца е заявено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което е счетено за основателно. Позовавайки се на разясненията на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22г. на СЕС, е приел, че при определяне на възнаграждението не следва да се съобразява с Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Споделено е там застъпеното разрешение, че подходът следва да е конкретен, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на релевантните за съответния случай обстоятелства. При тези данни е отчетено, че предмет на делото са искове за отнемане на незаконно придобито имущество, който е свързан със значителна фактическа и правна сложност; че материалният интерес спрямо ответника Н. М. е 13 893 лв., а спрямо останалите три ответници М. е 436 426. 61 лв.; че от страна на пълномощниците на ответниците са били изготвени отговори на исковата молба и на частната жалба против първоначалното спиране на производството по делото; че до същинското му разглеждане и събиране на доказателства не се е стигнало, тъй като след спирането му в първото проведено на 13.06.2023 г. открито съдебно заседание производството е прекратено с влязлото в сила като необжалвано определение от 04.01.2024 г.

При тези обстоятелства въззивната инстанция е намерила, че на ответниците следва да се присъди по - нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от 2 500 лв. за Н. М. и 10 530 лв. за останалите трима.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК за достъп до касация и поставя следните въпроси:

1. „Основателно и законосъобразно ли е в случая липсата на съждения от апелативния съд, насочени към дължимост на претендираните адвокатски възнаграждения в пълен размер, игнорирайки практиката на СЕС?“;

2. „В случаите когато делото е спряно по общо съгласие на страните и в 6-месечния срок нито една от тях не поиска възобновяване, презумира ли се, че са се спогодили и интересът от водене на делото е отпаднал и за двете и следва ли по аналогия да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 9, изречение второ ГПК?“;

3. „Следва ли да бъде ангажирана отговорността на ищеца за разноски и предвид факта, че доказателствата от защитата са ангажирани едва след като е настъпило прекратителното основание – след изтичане на 6-месечния срок по чл. 231 ГПК, като след този момент са направени и разноските за адвокатско възнаграждение?“.

Поддържа се, че въззивното определение не е съобразено с практиката на СЕС, като жалбоподателят се позовава на решения на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 и от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 (по първото питане). Следващите две питания се поставят с оглед поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че отговорът по тях е важен за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Искането за достъп до касация е неоснователно.

Повдигнатият от жалбоподателя първи въпрос не е от значение за изхода по делото и не е зададен в контекста на решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното определение – т. е. не е релевантен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и не осъществява общо основание за селектиране на жалбата. Така както е формулиран, същият изразява несъгласието на жалбоподателя с направения от съда извод относно конкретно дължимия от Комисията размер на адвокатско възнаграждение в полза на ответниците по делото. Питането се извежда от тезата на страната за липса на задълбочен анализ в обжалваното определение на практиката на СЕС. Следва да се отбележи, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивния акт са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последните са от значение за правилността на акта и не подлежат на преценка в производството по селектиране на жалбите. В този смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от горното, въззивният съд е подложил на анализ и е съобразил релевантната за случая практика на СЕС, въз основа на която е застъпил становището, че се изисква конкретен подход, като съдът следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение въз основа на цялостна преценка на всички обстоятелства, релевантни за съответния случай. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с направения въз основа на практиката на СЕС извод, не може да обоснове основание за достъп до касация. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е основание само по себе си за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите в съобразителната част към указанията по т. 1 от посочения тълкувателен акт.

Не са налице предпоставки за допустимост на обжалването и по останалите поставени питания. Същите се основават на разрешения, каквито не са дадени с обжалваното определение и отразяват тезата на страната, която не е споделена от второинстанционния съд като напротив – той е застъпил обратното становище, че прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК е неоснователно, тъй като същата е приложима единствено при приключване на делото със съдебна спогодба, с която спорът се разрешава със сила на пресъдено нещо; че в случая доказателства за разноските за адвокатско възнаграждение са представени от ответниците преди производството по делото да бъде прекратено, като заплащането на претендираните разноски е надлежно удостоверено. Както се посочи в мотивите по - горе, непосочването на обуславящ правен въпрос, като общ селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, е достатъчно основание за недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това (така мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). За пълнота следва да се посочи, че в случая приетото от въззивния съд по въпроса относно приложението на чл. 78, ал. 4 ГПК и следва ли на ответника да се присъждат разноски при прекратяване на производството по делото в хипотезата на чл. 231 ГПК, не противоречи на установеното разрешение в съдебната практика.

Съгласно приетото в определение № 500 от 5.07.2012 г. по ч. гр. д. № 282/2012 г. на IV г. о. на ВКС, правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК важи и в случаите, когато процесуалните действия, включително подаването на отговор на исковата молба, са извършени и ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение за тях, при спряно производство по делото. В тези случаи действително е налице процесуална забрана за съда и страните да извършват процесуални действия по делото, но тя не е абсолютна – допустимо е да бъдат извършвани процесуални действия във връзка със спирането и с възобновяването, както и с допустимостта на производството. Освен това, подаването на отговор на исковата молба и извършването на други процесуални действия от ответника докато производството е спряно, не означава, че те изобщо няма да бъдат взети предвид от съда при и след евентуалното възобновяване на производството. Ответникът не би могъл отнапред да знае дали то ще бъде възобновено или ще бъде прекратено. Разяснено е още, че без значение за правото на разноски по чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника е и обстоятелството, че същият не е поискал възобновяване на спряното исково производство, прекратено поради това на основание чл. 231 ГПК, тъй като макар и той да е процесуално легитимиран да иска такова възобновяване, поначало интерес от него имат най-вече ищците, които търсят съдебна защита с предявените искове. Наличието на съдебна практика на ВКС, с която обжалваното определение е съобразено изключва приложно поле на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 44 от 12.02.2025 г. по ч. гр. д. № 23/2025 г. на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.