О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3523

София, 07.07. 2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 26.02.2025 година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян

разгледа докладваното от съдия Йорданов

ч. гр. дело № 3356/2024 г.

Производството е по чл.274, ал.3 вр. чл.248, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (нататък и КОНПИ, Комисията) срещу въззивно решение № 232 /22.12.2023 г. по в. гр. д. № 496/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, която има характер на въззивно определение, с която е оставена без уважение частната жалба с вх.№264284/05.09.2023 г. от КОНПИ срещу определение № 260056 /11.08.2023 г. по гр. д. № 2333/2019 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя КОНПИ за изменение по реда на чл.248, ал.1 от ГПК на решение № 13/29.03.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските, в която КОНПИ е била осъдена да заплати по делото държавна такса в размер на 2 72 629.78 лева по отхвърления иск.

Жалбоподателят твърди, че на основание чл.154, ал.3 ЗОНПИ, приложим на основание § 5, ал.1 ПЗР ЗПК, е освободен от държавна такса; че съгласно разпоредбата на чл.84, ал.1 ГПК държавата е освободена от заплащането на държавна такса, освен за частни държавни вземания и че КОНПИ е процесуален субституент на държавата.

Ответникът по иска В. В. А. не е подал писмен отговор на частната жалба.

Частната касационна жалба е процесуално допустима: подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок срещу въззивно определение, което подлежи на касационно обжалване и е редовна.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел следното:

Въззивната жалба на комисията е неоснователна, обжалваното решение, с което е отхвърлен искът на КОНПИ срещу В. А. с правно основание чл.153,ал.1 ЗОНПИ, следва да бъде изцяло потвърдено.

Съгласно чл.154, ал.3 ЗОНПИ при подаването на исковата молба Комисията не внася държавна такса, а според чл.157, ал.2 ЗОНПИ с решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. И двете норми са пределно ясни – първата предвижда не освобождаване на Комисията от държавна такса изобщо, а само от задължението да се внесе при завеждане на делото, както се процедира в общия случай. Втората норма пък предвижда, че отговорността за държавната такса и разноските се разпределя между страните с оглед резултата от делото. Касае се за норми от специален закон, по който Комисията е освободена само от предварителното внасяне на държавна такса, а не изобщо, поради което и в случая разпоредбата на чл.84 от ГПК не е приложима, а таксите и разноските се разпределят между страните с оглед изхода на делото.

Поради това определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК, с което е отказано на Комисията да бъде изменено първоинстанционното решение, с което е осъдена да заплати държавна такса за отхвърления иск, е законосъобразно и следва да бъде потвърдено, а частната жалба следва да бъде оставена без уважение.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване:

С определение по гр. д. № 3358/2024 г. на ВКС, IV гр. д. настоящият съдебен състав приема, че не са налице основания за допускане на въззивното решение № 232 /22.12.2023 г. по в. гр. д. № 496/2023 г. на Пловдивския апелативен съд до касационно обжалване.

В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ТПК жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК, във връзка с които поставя следния въпрос:

Предвид посочените от първоинстанционния съд мотиви и съгласно трайната съдебна практика държавните учреждения не дължат държавна такса в случаите, в които защитават интереси от по-висш порядък, то следва ли да се приеме, че КОНПИ защитава такъв интерес в производството по отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество?

В изложението си жалбоподателят не обосновава допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и/или т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Но доколкото в частната си жалба жалбоподателят твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувателно решение № 7/16.11.2015 г. по тълк. д. № 7/2014 г на ОСГК на ВКС, решение № 215/12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV г. о. на ВКС; определение № 328/26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на ВКС, I г. о. и въззивни решения и определения (на апелативни съдилища, окръжни съдилища и Софийски градски съд), то настоящият съдебен състав намира, че това представлява обосновка на допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав намира следното:

Поставеният от жалбоподателя въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото въззивният съд е приел, че Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество дължи заплащането държавна такса при отхвърляне на иск с правно основание чл.153, ал.1 ЗОНПИ.

Поставеният въпрос, както е приел и въззивният съд, се отнася до приложението на разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ (от 2018 г.), която е със същото съдържание като разпоредбата на чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ (от 2012 г., отм.): С решението съдът присъжда държавна такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото. Разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ съгласно § 5, ал.2 от ПЗР на този закон се отнася и до неприключилите проверки и производства пред съда по отменения Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, които се довършват по реда на този закон.

Въпросът не е разрешен в противоречие с разрешенията в двете посочени тълкувателни решения, тъй като не е разглеждан в тях (разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ е приета по-късно от тълкувателните решения).

Въпросът не е разрешен в противоречие и с разрешения в решение № 215/12.10.2017 г. по гр. д. № 432/2017 г. на IV г. о. на ВКС правен въпрос, който се отнася до приложението на друг нормативен акт - на чл.28 ЗОПДИППД (отм. 2012 г.), за който в отговора е прието, че не съдържа специални разпоредби за държавните такси, дължими за производството по предявени от КУИППД искания пред окръжните съдилища.

Въпросът не е разрешен в противоречие и с разрешения в посоченото определение № 328/26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на ВКС, I г. о., постановено в производство по чл.274, ал.2 ГПК, в което също е обсъждано приложението на друг нормативен акт.

Съгласно приетото с ТР № 1 /2010 г. по тълк. д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, актовете на въззивните съдилища не представляват съдебни актове, противоречията с които да обуславят основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради което посочените въззивни решения и определения не следва да бъдат обсъждани.

Поради изложеното настоящият съдебен състав приема, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е осъществено.

Също така:

Настоящият съдебен състав приема също, че разпоредбата на чл.157, ал.2 ЗОНПИ е ясна и не се нуждае от тълкуване.

По приложението на тази разпоредба има установена практика на ВКС. Съгласно приетото в определение № 13/12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV г. о. на ВКС, тя е в смисъл: една от разликите между ЗОПДИППД (отм.) и следващите два закона – ЗОПДНПИ (отм.) и ЗПКОНПИ е в това, че първият закон не предвижда хипотеза, в която Комисията дължи държавна такса по предявения иск по чл. 28 от отменения ЗОПДИППД, а по иска по чл. 74 ЗОПДНПИ (отм.), както и по иска по чл. 153 ЗПКОНПИ държавна такса се дължи, но не се внася предварително, а се присъжда с решението в зависимост от изхода на делото (чл. 75, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 2 от отменения ЗОПДНПИ и чл. 154, ал. 3, вр. чл. 157, ал. 2 ЗКОНПИ).

Това разрешение е възприето и в определение № 2366/3.08.2023 г. по гр. д. № 4777/2022 г. на ВКС, III г. о., определение № 2833/04.10.2023 г., по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ВКС, III г. о., определение № 653/15.02.2024 г. по ч. гр. д. № 228/2024 г. на ВКС, III г. о. и др.

Поради изложеното (наличието на установена практика на ВКС по въпроса и съответствие на обжалваното определение с нея) настоящият съдебен състав приема, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не е осъществено.

Поради това не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.

С оглед изхода от производството частният жалбоподател няма право на разноски, а насрещната страна не е претендирала разноски, нито е доказала да е направила такива, поради което такива не следва да се присъждат.

При служебна проверка настоящият съдебен състав установи, че производството по делото е образувано без частният жалбоподател да е заплатил дължимата държавна такса в размер на 15 лева, каквато с оглед изложеното по-горе дължи и която с оглед изхода от това производство следва да понесе, поради което следва да бъде осъден да я заплати.

Воден от изложеното съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска до касационно обжалване въззивно решение № 232 /22.12.2023 г. по в. гр. д. № 496/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, която има характер на въззивно определение, с която е оставена без уважение частната жалба с вх.№264284/05.09.2023 г. от КОНПИ срещу определение № 260056 /11.08.2023 г. по гр. д. № 2333/2019 г.

О. К. за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 15 (петнадесет) лева за това производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.