Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Д. срещу решение № 83/12.03.2016г. на Административен съд Враца по адм. д. № 407/2015г. Въвежда касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – неправилно приложение на материалния и процесуалния закон, и необоснованост. Прави искане съдът да отмени обжалваното съдебно решение, като пререши спора по същество или при условията на евентуалност – върне делото за ново разглеждане на Администрлативен съд Враца.

Ответникът, Директор на Дирекция „Местни данъци и такси“ към община В. не взема становище по касационната жалба.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал.1 АПК, от страна с правен интерес, срещу съдебен акт по чл. 208 АПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.

Предмет на контрол за законосъобразност пред Административен съд Враца е Акт за установяване на задължения по декларация № 000283/07.07.2015г. на орган по приходите при община В., в частта в която са установени задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ по партида вх. № 238381/31.03.1998г. и в частта за данък превозни средства за лек автомобил с рег. [рег. номер на МПС], вх. № 0510004831/14.07.2006г.

За да отхвърли жалбата срещу този акт в обжалваната част, съдът, въз основа на представената и приета експертиза по делото, е обосновал, че актът е издаден от компетентен орган, във валидна форма, при спазване на процедурата по издаването му и правилно приложение на материалния закон. Решението е неправилно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения:

Касационната инстанция констатира, че решението по своята същност представлява възприемане на заключението на вещото лице по делото, без анализ на фактите въз основа на събрани по спора доказателства.

В тази насока, касационната инстанция приема, че обжалваното съдебно решение е необосновано, постановено при допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, което налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на АС Враца.

На първо място, касационната инстанция следва да посочи, че изводът на съда за недължимост на таксата почива на груб и общ анализ базиран на експертизата.

От текста на решението не става ясно защо съдът приема дължимост на таксата за услугите и в трите им помпонента, без да е събрал относими и допустими доказателства за установяване престирането на услугата.

В тежест на ответника по делото е да докаже престиране на услугата и в трите й компонента.

Константна е практиката на Върховен административен съд, че таксата битови отпадъци не е данък. Нейната дължимост не се поражда само и единствено от наличието на установена в закон правна връзка между недвижим имот и съответния правен субект – чл. 11 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) /ЗМДТ/. Законодателят изисква, освен наличието на правна връзка между недвижимия имот и правния субект по смисъла на чл. 11 ЗМДТ, и фактическо престиране и ползване на услугата в отделните компоненти.

В своите решения Върховният административен съд многократно е приемал, че с оглед на различното съдържание на трите вида услуги по чл. 62 ЗМДТ и на различните цели, които общината преследва чрез предоставянето на тези услуги, законодателят е въвел изисквания, които определят кога услугите са предоставени и кога се счита, че са ползвани.

Първата от трите услуги по смисъла на чл. 62 ЗМДТ е услугата по сметосъбиране и сметоизвозване и тя се предоставя от общината на конкретния правен субект. Доказателствената тежест е на органа и същият трябва да докаже фактическото престиране на услугата на този субект, каквито доказателства по делото не са представени. Недопустимо е чрез приемане на експертно заключение, без събрани по спора относими и допустими писмени доказателства, да се прави извод за реалното предоставяне на услугата.

Престирането на услугата по първия компонент е фактическо основание–един от релевантните юридически факти, при осъществяването на които възниква задължението за таксата. Съгласно чл. 170, ал. 1 АПК във вр. с §2 ДОПК доказателствената тежест за фактическите основания е на органа.

По конкретния спор органът, за да докаже този елемент от фактическия състав по посочения компонент е следвало да представи като доказателства по делото: заповедите на кмета на общината, издадени на основание чл. 63, ал.2 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ), с които се определят границите на районите, в които през релевантните периоди община В. ще организира услугите по сметосъбиране и сметоизвозване; договорът с дружеството – изпълнител за извършване на услугата по периоди; график, схеми и райони, в които се предоставя услугата съгласно заповедта на кмета; протоколите за текущ контрол по изпълнение на услугата; решения на Общинския съвет съгласно чл. 66, ал.1 от ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) за определяне на годишния размер на таксата, пътни листа на обслужващите машини и др.

В случая не са представени доказателства за предоставяне на услугата по този първи компонент.

Горните изводи са относими и в частта за другите два компонента: - поддържане на чистота в териториите за обществено ползване; - обезвреждане на битови отпадъци в депа.

Другият вид услуга, която общината предоставя във връзка с битовите отпадъци е поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване. Съгласно чл. 66, ал. 1, т. 4 ЗМДТ в услугата поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване се включва почистване на уличните платна, площадите, алеите, парковете и другите територии от населените места, предназначени за обществено ползване. По делото липсват доказателства, от които да се направи и извод, че улиците до имотите на жалбоподателя се обслужват от общината във връзка с предоставяне на услугата по сметосъбиране и сметоизвозване.

Касационната инстанция не споделя извода, че по този пункт престирането на услугата се предполага. Съвместното съжителство в рамките на едно населено място, за да бъде възможно и да отговаря на определени, приети от членовете на общността, от обществото и от държавата стандарти, в действителност, не може да се осъществи без територии за обществено, т. е. достъпно за всички, ползване. Наличието на територии за обществено ползване изисква поддържането и на определен стандарт на чистота на тези територии. Ето защо, законодателят е приел, че общото ползване предполага и обща отговорност за събиране, транспортиране и третиране на генерираните битови отпадъци. Точният вид на услугите, които се включват в обобщеното понятие поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване, законодателят е предоставил на дискрецията на общинския съвет и на кмета на общината. В действителност, предоставянето на услугата по т. 2 не е обвързано и не зависи от предоставянето или съответно непредоставянето на услугата по т. 1. Но и тук, за да е налице задължение за заплащане на такса поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване е необходимо общината не само да е определила вида и териториалния обхват на предоставяне на услугата /което се реализира със заповедта по чл. 63, ал.2 ЗМДТ/, но и фактически да я предоставя, за което да ангажира надлежни доказателствени средства. Тогава, когато услугата не се предоставя, такса не се дължи – чл. 71, т. 2 ЗМДТ. Тъй като не е обвързана от фактическото ползване на имота от задълженото по чл. 11 ЗМДТ лице, за тази услуга не е налице възможност предварително да се декларира неползване. В тежест на ответника е да предостави доказателства, от които по надлежен ред да се установи извършване на услугата по втория компонент, което доказване в случая не е проведено.

Липсват доказателства и в частта досежно поддържането на депо и обезвреждането на отпадъци в него.

Липсват доказателства и за основата, върху която е определена таксата.

Липсват надлежни доказателства и за ставката наложена от органа върху основата.

Като не е доказал реалното извършване на услугата в трите й компонента за всеки от периодите, органът недоказано претендира такса за тази услуга.

Липсата на доказателства за всеки от елементите, релевантни за доказване на дължимостта, обосновава извод за недоказана дължимост.

Задължение на съда обаче е да укаже на страните за кои факти не сочат доказателства, което задължение в случая не е изпълнено.

Предвид гореизложеното, решението на Административен съд Враца в частта по отношение на ТБО следва да се отмени и делото да се върне за ново разглеждане на друг състав при спазване на указанията, дадени в мотивите на решението.

В частта досежно определения данък върху пътното превозно средство касационната инстанция също споделя възраженията на касатора за липса на доказателства, релевантни за решаване на спора по същество. На първо място липсва данъчната декларация, с която автомобилът е регистриран. На следващо място липсват и доказателства за определяне на релевантните за спора факти, касаещи данъчната основа и ставка.

Предвид изхода на спора, по въпроса за разноските следва да се произнесе административния съд при следващото разглеждане на делото и предвид изхода му.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал.2, т. 1 АПК настоящият състав на Върховен административен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 83/12.03.2016г. по адм. д. № 407/2015г. по описа на Административен съд Враца.

ВРЪЩА делото на друг състав на Административен съд Враца за ново разглеждане при съобразяване с дадените указания в мотивите на решението.

Решението е окончателно.