О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2080

гр. София, 04.07.2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юни през две хиляди и двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. ч. т.д.№ 633 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Еднолично адвокатско дружество Е. И., пълномощник на ищцата С. Г. П., против определение № 318/03.02.2025г. по в. ч.гр. д. № 23/2025г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 15123/04.12.2024г. по гр. д. № 3790/2024г. на Районен съд – Пловдив за оставяне без уважение молбата й по чл.248 ГПК за изменение на решение № 4512/15.11.2024г. по гр. д. № 3790/2024 на Районен съд - Пловдив в частта за разноските.

Частният касатор твърди, че въззивният съд при определяне на размера на адвокатското възнаграждение не е зачел член 101, нар. 1 ДФЕС, гарантиращ, че в интерес на потребителите икономическите оператори - предприятия ще се конкурират като формират свободно своите цени. Въззивният съд не съобразил критерия, сочен от СЕС за приложим при преценка на разумността, а именно пропорционалността на адвокатското възнаграждение - да бъдат покривани значителни и подходящи части от разноските на адвоката и по-конкретно не е преценил цената на иска, положения от адвоката труд, който обхваща не само правните и фактически действия, извършвани в хода на производството, но административно-техническа дейност за организиране на делото, за която решаващият съд е подпомаган от административен персонал, докато адвокатът или извършва тази дейност сам, или калкулира във възнаграждението си и пропорционална част от възнаграждението на ангажирания от него служител, включително калкулира и административно-техническите си разходи за консумативи. Сочи, че значението на присъждането на разумни и пропорционални разноски е тълкувана от СЕС в светлината на член 3, параграф 2 от Директива 2004/48, който гласи, че предвидените в нея процедури и средства за защита трябва да бъдат разубеждаващи. Моли съда да съобрази и практиката на ВКС, формирана след постановяване на решението от 25.01.24г. по дело С-438/22г. на СЕС, съгласно която макар НМРАВ да няма обвързващ за съда характер, същата следва да служи за ориентир при определяне на размера на разноските за адвокатско възнаграждение, включително при служебното определяне на възнаграждението - определение № 50015/16.02.2024г. по ч. т.д. № 1908/2022 на ВКС, определение № 638/18.03.2024г. по ч. т.д. № 757/2023г. на ВКС, определение № 474/28.02.2024г. по ч. т.д.№ 961/2023г. на ВКС, определение № 3476/20.12.2024г. по ч. гр. д. № 1945/2024г. на ВКС. Счита, че решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗЗД и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел. В тази връзка сочи, че легитимната цел на разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗЗД и чл.78, ал.5 ГПК, вр. чл.1 от Наредба № 1/2004г., забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, е създаване на гаранции /наред със съществуващите в ЗАдв професионални правила за организацията, квалификациите, професионалната етика, надзора и отговорността на адвокатите/ за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. На следващо място сочи, че ответното дружество не е направило възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар, като съгласно чл.2, ал.5 Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения цитираната разпоредба, адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявениле искове, за всеки един от тях поотделно, като е формирана трайна практика на ВКС в тази насока, като определянето на адвокатско възнаграждение от съда по неясни и необективни критерии е недопустимо.

Ответникът по жалбата и по делото, „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, в писмен отговор изразява становище за неоснователност на жалбата и липса на предпоставките за допускането й до касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство е образувано по повод предявен иск с правна квалификация чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № 40021271325/08.11.2023г., сключен между „П. К. Б. ЕООД и С. Г. П., като противоречащ на добрите нрави. С решение № 4512/24г. по гр. д. № 3790/2024г. на Районен съд - Пловдив е признато за установено в отношенията между С. Г. П. и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, че сключеният между тях договор за потребителски кредит № 40021271325/08.11.2023г. е недействителен на основание чл.22 ЗПК. Със същото решение ответната страна е осъдена да заплати на Еднолично адвокатско дружество Е. И. сума в размер на 240 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в хипотезата на чл.38, ал.1, т.3 ЗЗД.

С Определение № 15123/04.12.2024г. по гр. д. № 3790/2024г. на Районен съд - Пловдив е оставено без уважение искането на процесуалния представител на ищцата по чл.248 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Районният съд е приел, че по делото е предявен само един иск, като по делата с идентичен предмет е формирана трайна съдебна практика. Препратено е към мотивите на съдебното решение, в което е прието, че производството не се отличава с фактическа и правна сложност, проведено е само едно съдебно заседание, в което пълномощникът на ищцата не се явил, и са събрани само писмени доказателства.

За да потвърди отхвърлителното определение, окръжният състав също е достигнал до извода, че в случая делото не се отличава с висока фактическа сложност, не са налице изключителни и многобройни факти, подлежащи на установяване. Посочено е, че производството е образувано по един предявен иск, като не е налице и правна усложненост. Отчетено е, че по делото е проведено само едно открито съдебно заседание, в което процесуалният представител на ищеца не се е явил. Мотивирано е, че не е налице особена процесуална активност по делото, с изключение на изготвянето на исковата молба, инициирала образуването на производството. Събрани са предимно писмени доказателства.

Разяснено е, че при присъждане на адвокатско възнаграждение при условията на чл.38, ал.2 от ЗАдв, съдът се ръководи от правилото, че при успех на адвоката се дължи възнаграждение от насрещната страна по спора, макар и такова да не е било заплатено поначало от ползвалата адвокатското съдействие страна. Съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет при определяне на размера на възнаграждението, а е свободен да определи справедлив размер на адвокатското възнаграждение в зависимост от правната и фактическата сложност на делото (аргумент от решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22).

При определяне размера на възнаграждението се вземат предвид следните особености: Според решаващия състав, материалният интерес по делото е ориентир за справедливия размер на адвокатското възнаграждение, но не се явява единствен и определящ фактор. Адвокатско възнаграждение се определя от съда в зависимост от правната и фактическата сложност на делото. Основният ориентир при преценка за фактическата сложност на едно производство е наличието на множество факти, които следва да се установят в производството. Правната сложност пък е обусловена от приложимостта на релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато съдът прави преценката си затова, дали едно производство представлява фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, трябва да се вземе предвид и процесуалното поведение на процесуалния представител на страната.

Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ Какъв следва да е критерият за разумност и пропороционалност на разноските, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо на определяне от съда?; 2/ Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност съдът да съобрази и цената на иска?; 3/ Следва ли при съобразяване на критерия разумност и пропорционалност на разноските, като индиция за определянето на справедливо и разумно адвокатско възнаграждение да служи НМРАВ?; 4/ Задължен ли е и следва ли съдът при определяне на адвокатско възнаграждение да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства от значение за определянето на справедливо адвокатско възнаграждение, включително и да вземе предвид цената на иска, която дава отражение на това какъв ще бъде размера на държавната такса и размера на адв. в.ие? Твърди се противоречие с: решение по гр. д. № 90/2020г. на I. г. о. на ВКС, решение по гр. д.№ 2477/ 2021г. на IV г. о. на ВКС и решение по гр. д.№ 1365/2016г. на IV г. о. на ВКС, определение № 638/18.03.2024г. по ч. т.д.№ 757/2023г. на I т. о. на ВКС, определение № 474/28.02.2024г. по ч. т.д.№ 961/2023г. на I т. о. на ВКС.; 5/ Какви следва да са обективните критерии за разумност и пропорционалност при определяне на разноските, подлежащи на присъждане, респ. на адвокатското възнаграждение, подлежащо па определяне от съда и следва ли да се изследва освен фактическата и правна сложност по делото, и цената на иска, респ. материалният интерес по делото?“ Частният касатор се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК по въпроси № 1-4 и на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос № 5.

Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт, предвид следното:

Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Формулираните от страна на процесуалния представител на С. Г. П. въпроси не отговарят на критериите за обуславящи изхода на спора по следните съображения:

Приложима при определяне на размера на адв. в.ие е разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК, която въвежда като критерии за определяне от съда на самия размер фактическата и правна сложност на делото, по което е представлявана страната. По тези законови критерии се е произнесъл и въззивния съд, а не по „критерия за разумност и пропороционалност на разноските“. Ето защо, поставените въпроси не са се отразили на крайния резултат по спора относно дължимия размер на присъденото в конкретния случай възнаграждение по чл. 38 ал. 2 ЗАдв, още повече, че не се оспорва извода на съда за ниската степен на фактическа и правна сложност на спора по конкретното дело, като съдът е съобразил и практиката на СЕС по дело С-438/22.

От изложеното следва, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване, с оглед на което и такова не следва да се допуска, като безпредметно е обсъждането на сочените допълнителни селективни критерии.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 318/03.02.2025г. по в. ч.гр. д. № 23/2025г. на Окръжен съд – Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.