О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2071

[населено място], 04.07.2025 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Т. колегия Второ отделение в закрито заседание на втори юли две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова ч. т.д. № 1102/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.274 ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от „Макси консулт“ ЕООД срещу определение №24/20.01.2025г. по в. ч.т. д.№603/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане №5081/03.10.2024 г. по т. д. № 776/2022 г. на Варненски окръжен съд за връщане на въззивна жалба с вх. № 18131/15.07.2024 г. от „Макси консулт“ ЕООД срещу решение № 243/ 27.05.2024 г. по т. д. № 776/2022 г. на Варненски окръжен съд на основание чл.262 ал.2 т.2 ГПК.

В частната жалба е наведено оплакване за неправилност на атакувания съдебен акт, поради противоречие с материалния закон и нарушение на процесуалните правила. Твърди се и очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Поддържа се, че съдът неправилно е определил дължимата държавна такса в двоен размер, с което е нарушил както материалния, така и процесуалния закон, лишавайки въззивника от право на обжалване. Претендира се отмяна на обжалваното определение.

Върховен касационен съд, в състав на Второ търговско отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ГПК от легитимирано да обжалва лице срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване и отговаря на изискванията на чл. 274 ал.3 ГПК във вр. с чл. 284 ГПК, поради което я намира за процесуално допустима. Съгласно чл.278 ал.4 ГПК правилата за касационно обжалване на решенията намират субсидиарно приложение и спрямо определенията. Поради това и на основание чл. 274 ал.3 ГПК следва да бъде извършена преценка за наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол.

При произнасянето си Върховен касационен съд взе предвид следното:

За да постанови атакуваното определение, съставът на Варненски апелативен съд е констатирал, че с последователни разпореждания Варненски окръжен съд е оставил без движение подадената от страната въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, като й е указал необходимостта от внасяне на държавна такса за въззивното производство в определен от него като дължим размер, а впоследствие двукратно й е разяснил как се формира размерът на държавната такса, давайки й последна възможност за внасянето й. Позовавайки се на съдебна практика, въззивният съд е посочил, че ответниците по предявен иск по чл. 135 ал.1 ЗЗД /какъвто е разглежданият случай/ са необходими другари, като всеки един от тях може да упражни самостоятелно правото си на въззивна жалба /от което в случая са се възползвали и тримата ответници, включително „Макси консулт“ЕООД/. Като основен спорен въпрос в производството, образувано пред него, въззивният съд е определил въпроса относно размера на дължимата държавна такса за въззивно обжалване в хипотеза на подадени от всеки от необходимите другари въззивни жалби. За да отговори на него съдът се е позовал отново на трайната практика на ВКС, относима към подобни случаи, според която всеки от необходимите другари дължи заплащане на държавна такса по чл.18 ал.1 от Тарифата, тъй като при подаване на въззивна жалба всеки от всеки от необходимите другари упражнява свое собствено самостоятелно субективно право, насочено срещу отстраняване на пороци, които той съзира и на които счита за необходимо с оглед интереса си да се позове; подадената от него жалба има самостоятелен деволутивен ефект - сезира въззивната инстанция да се произнесе по конкретно наведените в нея доводи, поради което се дължи държавна такса за защитата, която страната иска да получи при упражнено самостоятелно право на обжалване - водене на делото по смисъла на чл.71 ГПК.

Изцяло е споделен от въззивния съд мотивът на първата инстанция, че всяка жалба следва да отговаря на изискванията за редовност, включително като бъде заплатена дължимата държавна такса. Посочил е, че по всяка от жалбите съдът дължи отделно администриране - преценка за редовност и даване на указания, т. е. извършване на отделни и самостоятелни процесуални действия, насочени към подготовката за разглеждане на редовна жалба, за което страната дължи предварително заплащане на таксата. Препращайки към изложеното, въззивният съд е подчертал, че държавната такса е дължима за всяка жалба, съгласно чл.18 ал.1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК,а разпоредбата на чл.265 ал.2 ГПК не може да послужи като аргумент за обратната теза; че конституирането на необходимия другар на жалбоподателя е форма на присъединяване към вече подадена и редовна въззивна жалба, при която произнасянето от съда по правилността на решението е дължимо в рамките на „посоченото в жалбата“ и, независимо от броя на присъединените жалбоподатели, преценката на въззивната инстанция е въз основа на доводите в жалбата, подадена от единия от необходимите другари.

По тези съображения Варненски апелативен съд е достигнал до извода, че размерът на дължимата от страната по делото държавна такса за въззивното обжалване е бил правилно определен и тъй като не тя не е била внесена в определения срок, въззивната жалба е подлежала на връщане, поради което е потвърдил обжалваното пред него разпореждане на Варненски окръжен съд като законосъобразно.

В приложеното към частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор е формулирал следния въпрос, който, според него, е от значение за изхода на делото: „Какъв е размерът на дължимата от всеки един участник в делото държавна такса при обжалване?“ Във връзка с така поставения въпрос частният касатор е цитирал общо разпоредбата чл.280 ал.1, като се е позовал и на ал.2 на същия член от ГПК.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274 ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е бил въведен в предмета на делото и да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция; същият следва да е по приложението на правото, а не по правилността на изводите и преценката на фактите.

Поставеният въпрос, освен че е формулиран хипопетично, без да се сочи конкретното качество на съответния „участник в делото“, е относим към правилността на атакувания съдебен акт, доколкото се основава на тезата частния касатор за конкретния размер на дължимата по делото държавна такса /с оглед развитите от страната към въпроса съображения за начина на изчисляване на държавната такса за въззивното обжалване/. Тъй като конкретният размер на дължимата държавна такса за въззивно обжалване би могъл да се проверява и преценява едва във фазата на допуснато касационно обжалване, но не и на етапа за селектиране на частните касационни жалби, въпросът не осъществява общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК, съобразно разясненията, дадени в т.1 на посоченото тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС.

В допълнение следва да се посочи и, че във връзка с поставения въпрос частният касатор не се позовава на конкретна допълнителна предпоставка измежду изброените в чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК хипотези, което е допълнително основание за отказ частната касационна жалба да бъде допусната до касационен контрол.

Не следва обжалването да бъде допуснато и поради твърдяната от касатора очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт на въззивния съд. Самостоятелното основание по чл. 280 ал. 2 предл.3 ГПК предполага да е налице неправилност, която е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В настоящия случай, освен че частният касатор само бланкетно сочи основанието по чл.280 ал.2 предл.3ГПК и не не излага никакви съображения за наличие на някоя от посочените хипотези на очевидна неправилност, извод за наличие на такава не може и да бъде направен от настоящия състав при прочита на обжалваното определение.

С оглед изложеното, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение намира, че следва да бъде постановен отказ за достъп до касационен контрол на определението на Варненски апелативен съд до касационно обжалване.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №24/20.01.2025 г. по в. ч.т. д.№603/2024 г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: