О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2066
гр. София, 03.07.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 793 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 155 от 19.02.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1621 по описа на съда за 2024 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 1617 от 20.03.2024 г., постановено от Софийски градски съд по гр. д.№ 10671 по описа на съда за 2023 г. в частта му, с която е отхвърлен иска на В. К. К.-Т. за неимуществени вреди за сумата от 20 000 лв. по главницата, представляваща разликата над присъдената сума от 30 000 лв. до сумата 50 000 лв. по главницата, ведно със законната лихва от 27.07.2023 г., вместо това е осъдено ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ във вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на В. К. К.-Т. допълнително сумата от още 20 000 лв. по главницата, представляваща разликата над вече присъдената от 30 000 лв. до общ размер от 50 000 лв. по главницата - обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания от причинените й телесни увреждания, настъпили в пряка причинна връзка от ПТП, осъществено на 05.07.2023 г. в [населено място], ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 27.07.2023 г. до окончателното издължаване, и е потвърдено същото първоинстанционно решение в останалата му обжалвана част, със законните последици по отношение на разноските в производството.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост.
На първо място се твърди, че въззивният съд не е приложил практиката на ВКС във връзка с критерия по чл. 52 ЗЗД за обезщетяването на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, поради което е налице необоснованост и нарушение на материалния закон. Сочи се, че в настоящия случай съдът посочва всички обстоятелства, които съобразява с оглед принципа на справедливостта, но без да отчете значението на всяко обстоятелство във връзка с размера на неимуществените вреди. В този смисъл се твърди, че в случая не са изложени изрични мотиви по критериите за прилагане на критерия „справедливост“, поради което актът е немотивиран, както и е постановен в противоречие с материалния закон - разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
На второ място се изтъква, че критерият за справедливост е нарушен и поради позоваване от страна на съда на „житейските морално-етични принципи“. Като аргумент се посочва, че житейските морално-етични принципи не са регламентирани в правни норми и нямат никаква обективна формулировка, както и не са факти и обстоятелства, които са доказани по делото, но въпреки това съдът се е позовал на такива правила при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, без да изложи конкретни мотиви в тази връзка и да изясни своята воля. Поради това касаторът счита, че е нарушен процесуалният закон - чл. 235, ал. 2 ГПК и освен това решението е необосновано, тъй като не става ясна волята на съда.
На трето място се оспорват изводите на съда по отношение на възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се твърди, че мотивите му са в противоречие с доказателствата по делото.
На четвърто място се посочва, че е налице несъответствие между мотивите на въззивния съд и събраните доказателства.
На пето място се настоява, че определеният размер на обезщетението е прекомерно завишен с оглед претърпените вреди. Допълва се, че целта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е всяко лице да получи справедливо обезщетяване на всички претърпени вреди, но то не може да бъде източник на обогатяване за увредените лица - такова обогатяване би било налице в случай, че обезщетението надхвърля действително претърпените емоционални и физически болки и страдания от увредените лица.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, както и по ал. 2, предл. 3 ГПК.
Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото:
1/ „Обсъждането на доказателства във връзка с прилагане на чл. 52 ЗЗД изисква ли да се изложат конкретни мотиви по всяко обстоятелство от значение за определяне размера на исковата претенция?“
По този въпрос се сочи приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като се цитират следните съдебни актове, на които се твърди, че въззивното решение противоречи: РКС № 7/30.06.2020 г. по к. д. № 11/2019 г., решение № 182/19.11.2019 г. по гр. д. № 4662/2018 г., III г. о. на ВКС, решение № 42/21.05.2021 г. по т. д. № 494/2020 г., II т. о. на ВКС, решение № 326/05.06.2024 г. по гр. д. № 3523/2023 г., IV г. о. на ВКС, решение № 60180/24.10.2022 г. по т. д. № 2393/2020 г., I т. о. на ВКС, решение № 50085/10.06.2024 г. по гр. д. № 3029/2022 г., I г. о. на ВКС.
2/ „Обосновано ли е решението на въззивния съд, постановено в противоречие със събраните доказателства? Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди защитните тези на страните и да формира самостоятелни изводи?“
По този въпрос се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
3/ „Житейските морално-етични принципи обективно съществуващо обстоятелство ли са? Следва ли съдът да взема предвид такива морално-етични принципи при определяне размера на обезщетението по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД? Ако съдът взема такива принципи предвид, следва ли да изложи мотиви за всеки от тях, както и да посочи кои са те?“
По третия поставен въпрос се твърди противоречие със следната съдебна практика: ППВС № 4/1968 г., решение № 168/29.11.2018 г. по гр. д. № 5005/2017 г., III г. о. на ВКС, решение № 125/13.06.2022 г. по гр. д. № 3622/2021 г., IV г. о. на ВКС, решение № 50085/10.06.2024 г. по гр. д. № 3029/2022 r., I г. о. на ВКС и решение № 588/28.10.2010 г. по гр. д. № 1716/2009 г., III г. о. на ВКС. Сочи се приложното поле по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Излагат се доводи, че съдът е приложил житейски морално-етически правила при определяне размера на обезщетението, в нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК, съгласно която разпоредба съдът основава решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Според касатора нарушението е видно и без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи.
Допълва се, че е налице явно несъответствие между събраните доказателства и приетото от съда на първа и въззивна инстанция. Дава се пример с едно и също заключение на вещо лице по СМЕ („пълна консолидация на всички счупвания“), с оглед на което първоинстанционният съд приема, че такава е налице, а въззивният съд счита, че са налице трайни остатъчни увреждания.
Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт в цялост и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърлят предявените срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД искове като недоказани и неоснователни, при условията на евентуалност – да се намали присъденото обезщетение. Претендират се разноски пред всички съдебни инстанции.
Ответникът по касация В. К. К.-Т. в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за настоящата съдебна инстанция.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел, че безспорно с доказателствата по делото е установено виновно и противоправно поведение на водача на процесния автобус, който несъобразявайки пътната обстановка и наличието на движещ се пред него учебен автомобил, се е движил с несъобразена скорост, което от своя страна е довело до задействане рязко на спирачната уредба при възприемане на опасност /светещите стопове на преднодвижещия се учебен автомобил/, при което вследствие появата на инерционна сила в салона на автобуса е паднала ищцата. Съдът е квалифицирал това действие на водача на автобуса като безспорно нарушение на задължението му по чл. 132, т. 2 от ЗДвП, съобразно която норма при превозване на пътници водачът е длъжен преди потегляне и по време на движение да осигури всички условия за безопасното им превозване. С оглед на това съдът е приел за неоснователно възражението във въззивната жалба на ответника, че не е налице съставът на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, поради липса на противоправност.
На следващо място съдът е приел за неоснователни и въведените от въззивника - ответник възражения срещу правилността на първоинстанционното решение в частта му, в която е било счетено за недоказано възражението за принос от страна на пострадалата, с твърдението, че се е возила в процесния автобус без да е седнала и без да е използвала системите за обезопасяване. Въззивният съд също е достигнал до извода за неоснователност на възражението за принос, доколкото и с доказателствата по делото не е било установено процесният автобус да е снабден с обезопасителни колани или други обезопасителни системи, което според съда прекъсва и пряката причинна връзка между обективното поведение на ищцата и настъпилия противоправен резултат. Съдът е взел предвид и доказателствата по делото, с които се установява, че по време на пътуването ищцата е седяла, но е станала, за да се подготви за слизане на наближаващата спирка. В тази връзка съдът е изтъкнал, че за пътниците не е регламентирано задължение за сядане по време на пътуване в градския транспорт, което при някои обстоятелства (като препълнено превозно средство) е и обективно невъзможно. С оглед на това съдът е заключил, че поведението на ищцата не се намира в пряка причинна връзка с настъпилото произшествие и по никакъв начин не е допринесло за неговото настъпване или за увеличаване на обема на търпените вреди.
С оглед на гореизложеното, въззивният съд е приел, че искът на ищцата се явява основателен и доказан, като е потвърдил изводите на първоинстанционния съд в тази насока.
По отношение на спорния размер на присъденото обезщетение, въззивният съд е счел сумата от 50 000 лв. за справедлив размер. Съдът е аргументирал този извод с доказателствата по делото, от които е било установено, че в пряка причинна връзка от процесното произшествие ищцата, на 72 години към датата на произшествието, е получила комплексна гръдна травма /фрактури на трето до десето ребра вляво, на три от ребрата многофрагментни/, довела до трайно затруднение в движенията на тялото и снагата за период по-голям от 30 дни и за лечението на която травма, е претърпяла оперативна животоспасяваща интервенция - тораконцентеза, като е престояла в болница 12 дни, през този период е била на легло, не можела да става, търпяла е интензивни болки. След изписването й от болница, лечението продължило домашно-амбулаторно, като възстановяването е продължило около три месеца. През първите два месеца ищцата е имала нужда от чужда помощ, като през първия месец била почти на легло, не ставала, не излизала. Преживяното произшествие се отразило и психически на ищцата, която преди него била самостоятелна и не се нуждаела от помощ при осъществяване на ежедневните си обичайни задачи, включително и битови такива. След произшествието ищцата се затворила в себе си, не излизала, освен ако присъствието й някъде не било наложително, страхувала се при качване в превозно средство и имала нужда някой да я успокои и окуражи.
Съдът е добавил, че са налице трайни остатъчни увреждания, а именно лека деформация на лявата гръдна половина в областта на седмо и осмо ребра, плеврални сраствания и фиброзни изменения на левия бял дроб, които в съчетание с напредналата възраст на ищцата, ще водят до болки и дискомфорт (търпима болка в лява гръдна половина, задъхване и изморяване) и в бъдеще, появяващи се при промяна в климатичните условия и при по-тежки физически натоварвания.
Изхождайки от установените по делото факти, относно действително претърпените болки и страдания от ищцата, вследствие търпените от нея болки и страдания, изведени както от доказателствата по делото, така и на база съществуващите житейски морално-етични принципи, въззивният съд е счел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лв. е занижено по своя размер, спрямо действително установените по делото факти и противоречи на принципа на справедливостта. Според съда същото не е било съобразено и с икономическата конюнктура към 2023 г.
Предвид гореизложеното, Софийски апелативен съд е приел въззивната жалба на ответника и настоящ касатор за неоснователна, а тази на ищцата за частично основателна. С оглед на това въззивният съд е посочил, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която искът на ищцата за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата от 20 000 лв., представляваща разликата над присъдената от 30 000 лв. до дължимата от 50 000 лв. и вместо това ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата допълнително още сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва от 27.07.2023 г.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Въззивното решение не е очевидно неправилно.
В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
Твърденията на касатора в тази им част досежно нарушаването от страна на въззивния съд, на разпоредбите на чл. 52 ЗЗД и чл. 235, ал. 2 от ГПК, са относими изцяло към правилността на съдебния акт, схващана обаче като основание за касиране на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с. з., като основание за допускане на касационното му обжалване. На свой ред правилността на решението може да бъде преценявана само след евентуалното му допускане до касационен контрол в производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с. з. с предмет преценка само наличието или не на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
По делото не са осъществени претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
С изключение на първата част от втория въпрос на касатора, съдържащ само негово правно твърдение, останалите му въпроси съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им са обуславящи за изхода на всеки гражданскоправен спор, пренесен за решаване и пред въззивна инстанция, като относими към императивно законоустановените задължения на съда, включително и на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, както и да изложи собствени мотиви по спорните в производството обстоятелства по делото, и значението им за правния спор. По отношение на същите въпроси обаче не са налице поддържаните от касатора допълнителни критерии за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК. По отношение задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр. д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г. о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр. д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г. о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на КС и ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства.
Противно на твърденията на касатора въззивният съд е изпълнил в достатъчна, съобразно императивно вменените му законови задължения степен, както процесуалните си такива за обсъждане на фактите по делото и значението им за изхода на правния спор, произтичащи от приложимата нормативна уредба и практиката на КС и ВКС, така и тези досежно законосъобразното и съобразено с практиката, приложение на материалния закон, по преценката на релевантните за спора обстоятелства с оглед прилагането на принципа за справедливост, уреден в чл. 52 от ГПК, а и тези за излагането на мотиви и в двете насоки. При произнасянето си по спорния и пред въззивната инстанция предмет на делото, съдът е извършил именно претендираната от касатора да се дължи, собствена преценка на обстоятелствата по делото и значението им за отговорността на ответника, респ. – за конкретния справедлив размер на процесното обезщетение, съобразно същите обстоятелства, като е съобразил установените в практиката на ВКС, критерии за извършването на тази преценка, и в също достатъчна за проверка на изводите му в изложената насока степен, към решението си е изложил и мотиви, в обосноваване на така конкретно приетото за установено и дължащо се, като обезщетение. Изискване за претендираната от касатора необходимост от излагане на конкретни мотиви именно по „всяко“ обстоятелство от значение за определяне размера на процесното обезщетение нито законът, нито практиката поставят, а задължението на съда да мотивира актовете си не следва да се абсолютизира до същата, претендирана от касатора степен, особено по дела със значителна фактическа и правна сложност. Доколкото в случая въззивният съд е съобразил подложените от него на преценка обстоятелства, релевантни за размера на процесното обезщетение, при зачитане на установените в практиката критериите за определянето на справедливия му в случая размер, тази му преценка не се опорочава от изтъкваното от касатора обстоятелство, че съдът мимоходом се е позовал за същата и на житейските морално-етични принципи, без при това да им е придал някакво решаващо значение за крайните си изводи, обуславящи изхода на делото във въззивната инстанция.
Вторият въпрос на касатора в първата си част не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият обективира правна теза на касатора – за необоснованост на въззивното решение, като постановено в противоречие със събраните по делото доказателства, която на практика изразява само несъгласието на касатора с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. По начина, по който е формулиран, въпросът е относим към правилността на въззивното решение, доколкото отговорът му изцяло би зависил от конкретните обстоятелства по делото – приетите от съда за установени от фактическа страна и конкретното им подвеждане под хипотезиса на приложимите правни норми, но не би могъл да бъде обобщен до такъв, касаещ приложението на правна норма или принцип, като абстрактни правила за поведение на правните субекти, установени в действащия обективен правов ред.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а процесуалният представител на ответника по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение, при условията на чл. 38 от Закона за адвокатурата. Като отчита защитавания в производството материален интерес, действителната правна и фактическа сложност на делото и конкретния начин на протичането му в производството по чл. 288 от ГПК, касационният състав намира за съобразен с изложените обстоятелства, размер на същото възнаграждение от 1000 лв.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 155 от 19.02.2025 г. по в. гр. д. № 1621/2024 г. на Софийски апелативен съд, 8-ми граждански състав.
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на адвокат Н. Н. Д. сумата 1000 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: