О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2059
гр. София,02.07.2025г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2603 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Г. А. Г., чрез адв. Н.Т. срещу решение №705 от 03.06.2024г., постановено по в. гр. д. №3171/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив. С обжалваното решение е отменено решение №261849/28.06.21г., постановено по гр. д. №994/20г. по описа на Районен съд - Пловдив, с което е осъден ответникът „УниК. Б. АД, [населено място] да заплати на Г. А. Г. сумата 6 362.90 евро – недължимо платена лихва по договор за ипотечен кредит №TR 71409422/ 28.03.2008г. за периода 16.07.2016г.- 16.01.2020г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба – 22.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноските в производството, и вместо това е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, като неоснователен.
В касационната жалба се твърди, че решението следва да бъде отменено като неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът поддържа, че като е приел, че между страните е договорен „фиксиран минимален лихвен процент“ в размер на 7.70 %, въззивният съд e тълкувал договора в нарушение на чл.20 ЗЗД и не е разкрил действителната им воля. Оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на съда относно договорен фиксиран минимален лихвен процент, като излага доводи, че посоченият в т.4.1. от договора ГЛП е определен към момента на сключването на споразумението и подлежи на промяна по начина, регламентиран в т.4 от договора, вр. т.10.3. и т.10.4 от Условията по кредити на физически лица - ипотечни кредити. Оспорва като необоснован и извода на въззивния състав, че не се доказва начисляване на компонента „премия“ като част от ГЛП от страна на банката. Счита, че от доказателствата се установява, че разликата между начислената възнаградителна лихва и дължимата е 6 362.90 евро, поради което моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде уважен предявеният иск. Претендира разноски за всички инстанции.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:
„1. Длъжен ли е въззивният съд при извършване на тълкуване на договор, предмет на правен спор, да съобрази критериите по чл.20 при установяване действителната воля на страните по договора, без да променя формираната при сключването му воля на договарящите и като отчете обстоятелствата при сключването и поведението на страните?“- в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановените по чл.290 ГПК - решение №46/07.03.2018г., гр. д. №2489/2017г., ІV г. о.; решение №12/11.02.2022г., гр. д. №2032/2021г., ІV г. о.- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
„2. Задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения?“- в противоречие с практика на ВС, обективирана в ППВС №1/1953г., ППВС №7/1965г., ППВС №1/10.11.1985г. и цитираните решения по чл.290 ГПК на ВКС - основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК;
„3. Нищожността на клаузата н Общите условия към Договора за банков кредит, даваща възможност на банката едностранно да увеличава ГЛП, води ли до невъзможност същият да бъде намаляван, при наличието на изрична уговорка н Договора за кредит, че лихвеният процент е променлива величина? При изрична уговорка в Договора за кредит, че годишният лихвен процент /ГЛП/ е променлива величина, съществува ли задължение за банката да намалява ГЛП по кредита, при спадане на стойностите на променливия лихвен компонент /БЛП/, дори и при липса на изрична клауза в договора за кредит и/или общите условия, предвиждаща механизъм за намаляване на ГЛП?“ – с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата „УниК. Б. АД, чрез адв. Д.Ц. поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, посочени в жалбата. Излага подробни доводи, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима– подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивното решение е постановено след отмяна на предходното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане от ВКС /решение №50110/22.11.23г., постановено по к. т.д. №1665/22г./. За да отмени осъдителното първоинстанционно решение и да отхвърли иска с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, въззивният съд приема за безспорно сключването на процесния договор за банков кредит, усвояването на отпусната сума от страна на ищеца - кредитополучател, плащането на възнаградителна лихва от 7.70 % за целия период, респективно стига до извод, че няма недължимо платена сума в полза на банката - ответник. Решаващият състав констатира, че по друго гражданско дело между страните е установено, че след сключването на договора банката едностранно е добавила нов допълнителен елемент при формиране на дължимата лихва – т. нар. „премия“, за която страните не са постигнали съгласие, като този допълнителен елемент в размер на 4% е бил включен към уговорената в договора лихва от 7.70 % и лихвата е надхвърлила договорения размер от 7.70 %, поради което е бил уважен искът по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за исков период, предходен на настоящия. Съдът приема, че по настоящото дело не е доказано твърдението на ищеца, че банката е продължила да прилага този допълнителен компонент към договорната лихва и за процесния период, като стига до извод, че няма разлика в размера на възнаградителната лихва по кредита при условията на фиксиран минимален размер от 7.70 % за исковия период от платения от ищеца, т.е. няма надвзета сума за договорна лихва.
Въззивният състав приема, че съгласно т.4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за съответния период на олихвяване е равен на базисен лихвен процент /БЛП/ по т.10.3. и 10.4. от Условията по кредит на физически лица, определен съгласно т.11.1.1. при подписване на процесния договор и надбавка. Съгласно т.4.1.а от договора периодът на лихвения план е от датата на усвояване до 01.04.2033г., базисният лихвен процент е 4.20 %, надбавката е 3.50 % и годишният лихвен процент е определен на 7.70 %. В т.11.1. от раздел II „Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по Договор за банков кредит“ е предвидено, че кредитополучателят заплаща на кредитора лихви, изчислявани при годишна база – 360/360 дни - за кредити, издължавани чрез анюитетни погасителни вноски, съответно дългът по заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от базисен лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния период на олихвяване. Уговорено е, че приложимият към съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен лихвен процент за различните валути се определя от Управителния съвет на банката или оторизиран от него орган и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс, установен в т.10.3. и т.10.4. от условията на „Булбанк” АД по кредити на физически лица, неразделна част от този договор. В т.11.1.2. е предвидено, че с промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, лихвените условия по раздел I, т.4.1. до т.4.5. от договора се считат автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения. Съдът съобразява, че с влязлото в сила решение по гр. д. №10034/16г. на РС - Пловдив е прогласена нищожността на т.11.1.3., даваща право на банката-кредитор едностранно да променя размера на ГЛП, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най – малко с един пункт, като счита, че тази неравноправна клауза не може да породи своето правно действие и не следва да се прилага в отношенията между страните.
Тълкувайки клаузите на договора, решаващият състав намира, че годишният лихвен процент е формиран от две компоненти – първата представляваща фиксирана надбавка в размер на 3.50 %, а втората - базисен лихвен процент по т.10.3. и т.10.4. от Условията по кредити на физически лица, определени съгласно т.11.1.1. при подписване на договора и която е 4.20 %. Приема, че определянето на базисния лихвен процент е съгласно т.10.3. от Условията по кредити на физически лица - за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърденият от Управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната валута, както следва: т.10.3.2–за кредити в евро– едномесечен EURIBOR. Съгласно т.10.4. посочените в т.10.3. базисни лихвени проценти са приложими при ипотечни кредити, какъвто е и процесният. Излага доводи, че в договора е предвидена само една възможност за промяна на лихвения процент - в посока неговото увеличаване съгласно т.11.1.3., като няма уговорка, даваща възможност за намаляване на годишния лихвен процент под уговорения от 7.70%. Именно затова е обявена за нищожна и клаузата на т.11.1.3 от договора. Стига до извод, че след като клаузата е прогласена за нищожна и не се прилага, то лихвеният процент не може да бъде увеличаван над първоначално уговорения от 7.70 %, но той не може да бъде и намаляван под този процент- 7.70 %, тъй като не е предвиден механизъм за намаляването му. Съдът приема, че страните са обвързани от този размер, на който са се съгласили при сключването на договора. Той може да бъде изменян само по волята на страните, в която съдът не би могъл да се намеси, нито да замени в случая /позовава се на практика на СЕС, според която „националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им“/.
Като приема, че няма доказателства ищецът да е заплащал месечна лихва в размер над дължимата от 7.70 % за процесния период, съдът стига до извод, че искът е неоснователен и следва да се отхвърли.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият съдебен състав намира, че първият материалноправен въпрос - за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите, е поставен с оглед оплакванията в касационната жалба за неправилно, превратно тълкуване на процесния договор в частта на клаузите, касаещи начина на образуване, компонентите, предпоставките за изменение и размера на възнаградителната лихва. Този въпрос е значим с оглед решаващите правни изводи на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него е налице и допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като въззивното решение следва да бъде проверено за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, вкл. решение №75/20.06.2016г., т. д.№1608/2015г., ІІ т. о.; решение №115/01.11.2010г., т. д.№939/2009г., І т. о.; решение №546/23.07.2010г., гр. д.№856/2009г., ІV г. о.; решение №157/30.10.2012г., т. д.№696/2011г., ІІ т. о. и др.
По останалите правни въпроси съдът ще се произнесе с решението по касационната жалба.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение за проверка за съответствие с практиката на ВКС по въпроса – за приложението на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 248.90 лева.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №705 от 03.06.2024г., постановено по в. гр. д. №3171/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив.
УКАЗВА на касационния жалбоподател Г. А. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС на РБ държавна такса в размер на 248.90 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.