Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ.

Образувано е по касационна жалба на Главния архитект на община Р. против Решение № 1739/16.08.2019 г., постановено по административно дело № 1276/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменен негов отказ, обективиран в писмо изх. № 9412-175#18/27.03.2018 г., да регистрира въвеждането в експлоатация на завършени строежи в УПИ I-17- жил. застрояване, масив 18, местност „Живака”, землище на с. Б. по заявление вх. № 9412-175#17/21.03.2018 г., преписката е върната за ново произнасяне и община Р. е осъдена да заплати разноски в размер на 3 103 лева.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което се иска отмяната му, ведно с последиците от това.

Касационната жалба се поддържа от адвокат Недева, която моли да бъде уважена по съображения, изложени в писмено становище. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност за сторените разноски от ответната страна.

Ответникът – С. Дикарло, оспорва касационната жалба чрез депозиран по делото писмен отговор, изготвен от процесуален представител адвокат Караминева. В съдебно заседание се представлява от адвокат Точков, който поддържа отговора. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на Второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съдът е събрал относимите за спора доказателства, въз основа на което е извършил правилни фактически установявания и е достигнал до законосъобразни правни изводи. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон и е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи.

Касационният съд споделя мотивите, развити в съдебното решение, обуславящи отмяна на отказа, свързани с допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, изразяващи се в издаване на акта при неизяснена фактическа обстановка и липса на мотиви. Процесният отказ се позовава на разпоредбите на чл. 177, ал. 1 ЗУТ и чл. 178, ал. 3 ЗУТ, във връзка с чл. 19б, ал. 1, т. 2 и чл. 19в, ал. 1 от Наредба №2/31.07.2003 г., чието съдържание е цитирано, но не са посочени съответните на тези норми фактически обстоятелства за конкретния случай. Освен това, въпреки че със заявлението е поискано въвеждане в експлоатация на два строежа - жилищна сграда и допълващо застрояване - зимна градина, в оспорения акт не е изследвано евентуалното несъответствие със закона на строежа, представляващ зимна градина. Административният орган не е посочил и в какво се изразява несъответствието между инвестиционния проект в част „Вертикална планировка" и в част „В и К“ с изпълнението на жилищната сграда. В тази връзка е неоснователен касационният довод за съществено процесуално нарушение на съда, изразяващо се в недопускане на съдебно - техническа експертиза относно неизпълнение на проекта в част „Вертикална планировка". Волята на органа не може да бъде допълвана и мотивирана след издаване на административния акт, посредством събрани в хода на съдебното производство обстоятелства. Неоснователен е доводът, за това, че събраните по повод други административни производства доказателства, касаещи различни от заявените за регистриране строежи, могат да преодолеят последиците от проявената процесуална пасивност на органа за изясняване на всички обстоятелства от значение по случая. При липса на установяване на относимите факти, се възпрепятства възможността за преценка на обстоятелствата по чл. 178, ал. 3 ЗУТ, поради което правилно оспореният отказ е отменен и преписката е върната на ново произнасяне.

Първоинстанционното решение е правилно и по отношение на определения от съда размер на присъдените разноски, тъй като претендираното и присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лева, съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и е съобразено с процесуалните усилия и активност при осъществяване на защитата.

С оглед на изложените мотиви, обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски, но не в претендирания размер от 4 700 лева, а в размер на 1000 лева. Спорът пред настоящата инстанция не може да се квалифицира с по-голяма фактическа и правна сложност в сравнение със спора, решен от първата инстанция. Касационният съд е съд по правото, произнася се само по заявените касационни основания, а приложението на материалния закон се преценява въз основа на вече установени от първоинстанционния съд факти, поради което направеното от касационния жалбоподател възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, се явява основателно.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1739/16.08.2019 г., постановено по административно дело № 1276/2018 г. по описа на Административен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА О. Р да заплати в полза на С. Дикарло, ЕГН : [ЕГН], съдебно-деловодни разноски в размер на 1000 лева. Решението не подлежи на обжалване.