Производството е по реда на чл. 208 - чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на М. Ълмаз, чрез адв.. М, против решение № 1742 от 11.03.2020 г. по адм. д. № 12862/2019 г. по описа на Административен съд София-град, с което е отхвърлено оспорването на жалбоподателя срещу отказ за издаване на виза тип „D“ изх. № ANK 19005861 от 16.10.2019 г., издаден от трети секретар в консулската служба на посолството на Р. Б в Анкара, Р. Т.
Касаторът, в касационната жалба, навежда доводи за неправилност на съдебния акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост отм. енителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК и излага подробни съображения. Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на решение по съществото на спора с което обжалваният административен акт да бъде отменен. Не се претендират разноски.
Ответникът – трети секретар в консулската служба на посолството на Р. Б в Анкара, Р. Т – в писмен отговор и в съдебно заседание, чрез юрк.. В, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящият тричленен състав на ВАС намира подадената касационна жалба за процесуално допустима като подадена от лице за което обжалваното съдебно решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
От фактическа страна е прието, че със заявление за издаване на виза тип „D“, регистрирано под № ANK 19005861 от 27.08.2019 г. Ълмаз, [гражданство], е подал до посолството на Р. Б в Анкара, Р. Т, искане за издаване на виза за дългосрочно пребиваване тип „D“.
С обжалвания административен акт е постановен отказ за издаване на виза. Като правно основание на постановения отказ за издаване на виза е посочено, че визата е отказана на основание чл.10, ал. 1, т.17, вр. с чл.26, ал.3 от ЗЧРБ. Като фактически основания за отказа е посочено, че целта и условията за издаване на виза не са доказани достоверно. В резултат на извършена проверка е установено, че бракът с българската гражданка С. Ълмаз е сключен единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Р. Б и получаване на разрешително за пребиваване“.
В хода на съдебното производство от МВР, дирекция “Миграция” и ДАНС са изискани и представени доказателства във връзка със заявлението на жалбоподателя под № ANK 19005861 от 27.08.2019 г. По преписката е посочено, че М. Ълмаз е посочил неверни данни за адрес на пребиваване. Приложена е докладна записка рег. № 5386р-2643/30.09.2019 г. до началника на сектор „Миграция“ ОДМВР – Пловдив., относно извършена проверка, в която е посочено, че при извършена проверка на посочения адрес на жилището на Парамицова в [населено място], с цел проверка на достоверността на посочените данни в съгласувателната процедура, на посочения адрес не е открит никой. Проведен е разговор с майката на Парамицова, която споделила, че в момента дъщеря ѝ е извън страната, а бракът е фиктивен, с цел заобикаляне на българското законодателство, при което чуждият гражданин да получи пребиваване в Р. Б, поради което не може да се потвърди надеждността на посетения адрес.
За да отхвърли оспорването съдът е приел от правна страна, че въпреки дадените указания за разпределение на доказателствената тежест, не са представени годни доказателства за реалността на брака и съществуващи лични отношения на съпрузите 4 години преди сключването му и съвместно съжителство на съпрузите, каквито твърдения се излагат. При тази установеност по делото е преценено като неоснователно и възражението за нарушение на правото на личен и семеен живот. Твърдението за нарушено право на семеен живот във връзка с чл. 8 от ЕКЗПЧ според решаващия съд е неоснователно, доколкото поддържането на семейната среда изисква ежедневни, периодични грижи, съпричастност и лично отношение, каквито не се установяват за семейството на жалбоподателя. Фактът на сключен граждански брак не може да бъде автоматично кредитиран за правопораждащ и гарантиращ правото на семеен живот в контекста на установената фиктивност на брачната връзка. Решението е правилно.
В по-голямата си част касационната жалба преповтаря доводите за наличие на обстоятелства, които обосновават издаването на виза „D” за дългосрочно пребиваване в страната и не съставляват пороци на обжалвания съдебен акт.
Твърденията, че познанството на М. Ълмаз и С. Ълмаз (фамилно име след сключения брак) датира от 2015 г. в гр. Л. и то е прераснало в решение за сключване на брак, е недоказано.
Правното основание за искането за издаване на виза е чл. 15, ал. 1, вр. чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ, а именно заявителят да е член на семейството на български гражданин като следва да представи документи, които удостоверяват семейните връзки и правото на издръжка, които да са признати и регистрирани или допуснати за изпълнение по реда на българското законодателство. В случая първоинстанционния съд правилно е приел, че в хода на съдебното производство не е оборена тезата на административния орган, че бракът е сключен с цел заобикаляне на законите на Р. Б.
Не са представени доказателства, напр. общи снимки с достоверна дата, копия на билети от съвместни пътувания, имейл-кореспонденция и др., които да доказват, че съпрузите са имали отношения преди 2019 г., както и че живеят заедно.
Твърденията за наличие на такива отношения са представени единствено от приобщените гласни доказателства, преценени от съда при условията на чл. 175, вр. чл. 172 от ГПК, доколкото те са дадени от съпругата на оспорващия и нейната сестра. В тази връзка и дадените гласни показания, че съпрузите живеят заедно, респ. имат реални отношения, не са противопоставими на приобщените по преписката данни в обратната насока за липса на надеждност на сочения за постоянен адрес на съпрузите, констатирани в докладна записка с рег. № 5385р-2643/30.09.2019 г. на ОДМВР - Пловдив, сектор „Миграция“.
Ирелевантни за спора са представените пълномощно за управление на лек автомобил, с което С. Ълмаз упълномощава съпруга си да управлява автомобила, както и откритата сметка за банков депозит, направен едва през 2019 г. за сумата от 1 лев.
Представената с касационната жалба декларация от майката на С. Ълмаз, че потвърждава действителността на брака на дъщеря с М. Ълмаз не съставлява писмено доказателство по смисъл на чл.219, ал.1 от АПК. Декларацията обективира факти, имащи характер на гласни доказателства, поради което е недопустимо обсъждането им в касационното производство. Писмени доказателства установяващи обратния факт, а именно, че сключения брак е фиктивен, са представени с административната преписка и не са оборени в първоинстанционното производство с представяне от оспорващата страна на допустими и относими доказателства.
Решението като правилно следва да бъде оставено в сила.
Предвид изхода на спора и своевременно направеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски, същото се явява основателно и следва да се уважи, като на основание чл.78, ал.8 от ГПК във връзка с чл.37 от ЗПрП (ЗАКОН ЗЗД ПРАВНАТА ПОМОЩ) и чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лв.
Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1742 от 11.03.2020 г. по адм. д. № 12862/2019 г. по описа на Административен съд София-град.
ОСЪЖДА М. Ълмаз, със съдебен адрес в [населено място], [адрес] да заплати на Министерството на външните работи на Р. Б сумата 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Решението е окончателно.