О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2054

гр. София, 02.07. 2025г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети април през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2633 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Бобан Г., чрез особен представител адв. А.А. срещу решение №364 от 14.11.2023г., постановено по в. гр. д. №185/2023г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил в частта, с която е потвърдено решение №93/07.02.2023г., постановено по гр. д. №794/2022г. по описа на Районен съд - Кюстендил, в частта, с която на основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79 ЗЗД е осъден касатора да заплати на „Ю. Б. АД сумата от 20 491.46 лева, представляваща неизплатена главница по договор за потребителски кредит, сумата до размер от 832.01 лева - възнаградителна лихва за периода 19.08.2021г. до 03.04.2022г., неустойка за забава в размер на законната лихва в размер на 183.02 лева и сума до размер на 24.50 лева - такси и разноски, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 11.05.2022г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски в размер на сумата 4 950.34 лева. В частта, с която е отменено първоинстанционното решение за присъждане на разликата над сумата 832.01 лева до 1 278.70 лева - възнаградителна лихва за периода 19.08.2021г. до 03.04.2022г. и за присъждане на разликата над сумата 24.50 лева до 163.50 лева - такси и разноски, като са отхвърлени тези претенции, както и в частта, с която е отменено решението за присъждане на разноски за разликата над 4 950.34 лева до 5 085 лева, въззивното решение е влязло в сила.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и необосновано. Касаторът намира за незаконосъобразни и необосновани мотивите на съда, че спорното правоотношение е търговско и че възраженията за неравноправност на договорните клаузи са преклудирани. Счита, че кредитополучателят e физическо лице, ползващо се от закрила съгласно ЗЗП и ЗПК, като договорът за кредит е изцяло нищожен поради наличие на неравноправни клаузи, относими към основния предмет. Намира за необосновани изводите на съда относно размера на дължимите суми. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правния въпрос, обусловил изхода на спора: „Допустимо ли е ответникът Бобан Г. като физическо лице - кредитополучател да бъде третиран от съда като търговец по търговско правоотношение с банка, и в този смисъл към него съдът да прилага нормите на Търговския закон?“- с твърдение, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Ю. Б. АД оспорва касационната жалба, като твърди, че не са изложени селективни основания за допускане на въззивното решение до касация. Счита, че решението е правилно и следва да бъде оставено в сила, ако бъде допуснато до касационен контрол. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковите претенции, квалифицирани с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79 ЗЗД, въззивният съд приема за установено, че между страните е сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя договорената сума от 27 000 лева за текущи нужди, при договорени възнаградителна лихва, срок за връщане на анюитетни вноски, като ответникът - кредитополучател е преустановил плащанията на 19.08.2021г. и е допуснал просрочие на 8 месечни погасителни вноски, дължими за периода 19.08.2021г. до 03.04.2022г. От страна на банката вземанията са обявени за изцяло предсрочно изискуеми, като изявлението е връчено чрез ЧСИ по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Решаващият съдебен състав приема, че погасената главница е в размер на 6 508.54 лева, дължимата главница е в размер на 20 491.46 лева; начислената от банката сума за възнаградителна лихва за периода 19.08.2021г. до 03.04.2022г. е в размер на 1 278.70 лева, като на основание чл.20, ал.2 от договора поради неплащане в срок лихвата от 19.08.2021г. е увеличена на 9.5 %. От 19.03.2021г. към лихвения процент са прибавени още 1.5% в съответствие с чл.20, ал.3 от договора, като лихвата е достигнала 11%. Дължима сума за мораторна лихва за периода 19.09.2021г. до 03.04.2022г. е 183.02 лева, а таксите и разноските за периода от 23.08.2021г. до 03.04.2022г., изчислени в съответствие с прилаганата от банката Тарифа за прилагане извършвани услуги на клиенти - физически лица, са в общ размер на 163.50 лева. Съдът отхвърля като недоказано възражението на ответника за нередовно водено счетоводство от страна на банката - ищец, като счита, че твърденията се опровергават от представените в производството доказателства и експертното заключение.

Въззивният съд намира за неоснователни възраженията на ответника, че рагламентацията на процесния договор за банков кредит не попада в приложното поле на ТЗ. Счита, че регламентацията на договора за банков кредит се съдържа в ТЗ и ЗКИ, като в чл. 430, ал. 1 ТЗ е легалното определение на договора за банков кредит. Съгласно общите правила за изпълнение по търговски сделки /чл.305 ТЗ/, при безкасово плащане, релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, или чрез изплащане в наличност на сумата на задължението на кредитора.

Съдът приема, че следва да се произнесе по възражението за неравноправност на разпоредби от процесния договор, независимо, че е заявено едва с представената пред районния съд писмена защита, тъй като дължи служебна проверка за наличието на нищожни клаузи в договора. Излага мотиви, че ответникът има качеството на потребител на финансови услуги по см. на §13, т.1 и т.12 от ДР на ЗЗП, като след подробно обсъждане на приложимите разпоредби на закона и анализ на договорните клаузи относно начина на формиране и промяна на възнаградителната лихва и ГПР, стига до извод, че клаузите не съдържат достатъчно ясна и разбираема за потребителя информация за условията и начина на изменение на размера на лихвения процент по договора за кредит; че съдържат неравноправни уговорки по смисъла на чл.143, т. 10 и 12 ЗЗП, тъй като дават възможност на банката да увеличи едностранно лихвата, което е във вреда на потребителя, създават неравновесие в правата и задълженията на страните, като поставят задължението на потребителя в зависимост от определянето на съдържанието на едно понятие само от банката и противоречат на принципа на добросъвестност. Като приема, че тези разпоредби от договора не се индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, решаващият състав намира, че са нищожни. Предвид разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД, според която нищожността на отделни клаузи не влече нищожност на целия договор, съдът счита, че при определяне на размера на дълга следва да се ползват параметрите заложени в договора за кредит, и по-конкретно договореният размер на възнаградителната лихва от 6.5 %. Въззивният състав изчислява дължимата за периода възнаградителна лихва при лихвен процент 6.5% и приема, че е в размер на 832.01 лева, за която сума искът следва да бъде уважен, а за разликата до претендираните 1 278.70 лева или за сумата от 446.69 лева следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Намира за основателна претенцията за сумата 24.50 лева - такса по чл.5, ал.2 от договора за периода от 23.08.2021г. до 03.04.2022г. за обслужване на разплащателна сметка. Стига до извод, че претенцията за сумата 25 лева - начислена такса „за действия по ограничаване на негативни последици при просрочие“, е неоснователна, тъй като служи за покриване на административни разходи на банката, свързани с извършвани действия по събиране на изискуеми плащания по договора за кредит до пълното им погасяване. Тези действия по своята правна същност са такива по управление на кредита, поради което претендираната за тях такса противоречи на забраната на чл.10а, ал.2 ЗПК. Разноските от действията по управление са включени и се покриват от уговорената възнаградителна лихва, което изключва възможността те да бъдат претендирани като допълнително уговорени задължения. Съдът намира за неоснователни и претенциите в размер на 60.00 лева - съдебни разноски и 54.00 лева - нотариална покана, тъй като договорът за кредит не се предвижда такива такси, а ищецът не е ангажирал и надлежни доказателства на реалното им плащане.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.

Настоящият състав на ВКС намира, че поставеният от касатора въпрос не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол, тъй като не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, а също така не е обоснована и допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са изложени никакви доводи относно значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По начина, по който е формулиран, въпросът не е напълно съобразен с изложените от съда мотиви, а също така, предполага преценка на доказателствата по делото, обсъждане на твърденията и възраженията на страните и произнасяне по правилността на обжалваното решение, което изключва определянето му като правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд не е приел, че ответникът - физическо лице е търговец, нито е стигнал до извод, че следва „да бъде третиран като търговец“, а е разгледал и изложил подробни мотиви относно качеството „потребител“ на ответника - кредитополучател, ползващ се от закрила съгласно ЗЗП, и служебно /въпреки липсата на надлежни възражения/ е обсъдил наличието на неравноправни клаузи в договора за потребителски банков кредит. В резултат решаващият състав е стигнал до извод, че в договора има неравноправни клаузи, респективно е отхвърлил като неоснователни претенциите, основани на тези нищожни договорни разпоредби. Предвид изложеното, настоящият състав счита, че въпросът не е решаващ за крайния изход на спора, тъй като не е обуславящ решаващите изводи на съда относно спорния предмет, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Не е налице и основанието за допускане на касационен контрол на въззивното решение по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ на доказателствата или обсъждане на доводите на страните за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Всички изложени от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност и за необоснованост на фактическите изводи на съда, респективно достигане до неправилни правни изводи. Тези оплаквания изискват преценка на доказателствата по делото, обсъждане на аргументите и защитните тези на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност.

Предвид изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят направените разноски - сумата 3 452.10 лева - възнаграждение за особен представител на касатора.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №364 от 14.11.2023г., постановено по в. гр. д. №185/2023г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил в обжалваната част.

ОСЪЖДА Бобан Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.1 да плати на „Ю. Б. АД, [населено място] сумата 3 452.10 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.