Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Д. И. против решение № 6310 от 18.10.2016 г. по адм. дело № 5880/ 2016 г. на Административен съд София – град, с което е отхвърлена жалбата му против решение № 2153-21-178/ 27.05.2016 г. на директора на Териториално поделение на националния осигурителен институт (ТП на НОИ) – София - град, с което е потвърдено разпореждане № [ЕГН]/29 от 19.04.2016 г. на ръководителя на пенсионно осигуряване, с което на И. е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Жалбоподателят поддържа, че решението на административния съд е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като не са обсъдени всички доказателства, в противоречие с материалния закон и е необосновано. Моли да бъде отменено и да се постанови нов съдебен акт по същество, с който решението на директора на ТП на НОИ – София – град да бъде отменено.
Ответникът – директорът на ТП на НОИ – София –град оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, шесто отделение, констатира следното:
Касационната жалба е подадена в предвидения срок за касационно оспорване и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна по следните съображения:
Решението на Административен съд – София - град е постановено при правилно тълкуване и прилагане на материалния закон и в съответствие с представените доказателства.
Съставът на Административен съд София – град аргументирано приема, че не са налице основания за отмяна на оспореното решение на директора на ТП на НОИ - София - град. Правилно е заключението, че административният акт е постановен от компетентен орган (чл. 117, ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване (КСО), в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила, след като съгласно чл. 35 и чл. 36 АПК са събрани необходимите доказателства и са изяснени всички факти и обстоятелства от значение за спора.
Крайният извод на съдебния състав за съответствие на оспореното решение на директора на ТП на НОИ –София-град с материалния закон, също се споделя от настоящата инстанция. Установено, че към 12.12.2015 г. - датата на подаване на заявленията за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст и за добавка по чл. 9 от ЗПГРРЛ (ЗАКОН З. П. И ГРАЖДАНСКА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА РЕПРЕСИРАНИ ЛИЦА) (ЗПГРРЛ) жалбоподателят е на 65 години, 08 месеца и 00 дни и има общ осигурителен стаж 9 години, 05 месеца и 25 дни при трета категория. Установено е също, че през времето от 01.07.1969 г. до 14.08.1970 г. ; от 30.05.1983 г. до 27.03.1985 г. и от 12.06.1985 г. до 09.02.1989 г. жалбоподателят изтърпява наказание „лишаване от свобода“, наложено с влезли в сила присъди съответно по н. о.х. д № 29/ 1969 г. на Софийския окръжен съд, по н. о. х. д. № 212/1983 г. на Окръжен съд – Хасково и по н. о. х. д. № 5/ 1985 г. на Софийския окръжен съд.
При тези данни правилно първоинстанционният съдебен състав приема, че жалбоподателят не отговаря на изискванията за придобиване на пенсия за осигурителен стаж и възраст и издаденият в този смисъл административен акт е законосъобразен. В съответствие с нормативната уредба и с представените доказателства съдът достига до извод, че изискванията на чл. 68, ал.1 и 2 КСО, както и на чл. 68, ал. 3 КСО за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст не са изпълнени. Правилно, съобразно предпоставките, посочени в текстовете в действащата към датата на подаване на заявлението за пенсиониране редакция (ДВ бр. 100/ 2011 г.), които регламентират, че право на пенсия се придобива при възраст 63 години и 37 години осигурителен стаж за мъжете (ал.1 и ал. 2) или при навършване на 65 години и 15 години действителен осигурителен стаж (чл. 68, ал.3) и в съответствие с представените удостоверения обр. УП-1 и УП- 3, съдебният състав приема, че жалбоподателят отговаря на изискването за възраст, посочено в разпоредбите, но не удовлетворява условието за осигурителен стаж, включително в хипотезата на чл. 68, ал. 3 КСО. Ето защо като достига до заключение в горния смисъл и отхвърля жалбата против административния акт, първоинстанционният съд постановява решение в съответствие с материалния закон и с представените доказателства.
Доводите на жалбоподателя, че времето, през което изтърпява наказание „лишаване от свобода“ следва да бъде зачетено за трудов стаж, тъй като е работил, правилно са приети за неоснователни. Законосъобразно е заключението, че посочените периоди не попадат в хипотезата на чл. 7, т. 1 ЗПГРРЛ и не се признават за трудов стаж. Според цитирания текст за трудов стаж се признава времето, през което лицата по чл. 1, точки 1 и 2 са били в затвори, трудововъзпитателни общежития, лагери и места за задържане. Законосъобразно и в съответствие с мотивите към постановените присъди първоинстанционният съд приема, че опитите на И. за бягство през граница, за което е осъден от Наказателен съд, не са свързани с политическите му или религиозни убеждения, или с неговия произход, поради което същият не се включва в кръга на лицата чл. 1, т. 1 от закона.
Съображенията на първоинстанционния съд, изложени по - горе, следва да бъдат допълнени, като се посочи, че цитираните периоди не могат да бъдат признати за осигурителен стаж и на друго основание. С оглед фактите, че наказанието е наложено с влезли в сила присъди и не е отменено по съответния ред, следва да се приеме, че предпоставките на чл. 354, ал.1, т. 3 от Кодекса на труда и на чл. 9, ал. 3 т. 3 КСО не са изпълнени и посочените периоди не се зачитат за трудов, съответно за осигурителен стаж по смисъла на цитираните текстове. Представената пред касационната инстанция справка от затвора в [населено място] за зачетените работни дни, също не дава основание за различен извод, тъй като осигурителни вноски за посочените периоди не са внасяни.
С оглед обстоятелството, че жалбоподателят не отговаря на изискванията за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, правилно първоинстанционният съд приема, че представките по чл. 9 ЗПГРРЛ също не са изпълнени. Цитираният тест урежда добавка към вече отпусната пенсия, условие, което в настоящата хипотеза не е изпълнено. Ето защо като достига до заключение за неоснователност на жалбата против административния акт и в тази част, съставът на административния съд постановява решение в съответствие с нормативната уредба.
При постановяване на съдебния акт не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В съответствие с разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК първоинстанционният състав извършва проверка на законосъобразността на оспореното решение на всички, посочени в чл. 146 АПК основания. Решението е постановено след обсъждане на доводите и възраженията на жалбоподателя. Изводите на съдебния състав са мотивирани и направени след съвкупна преценка на всички събрани писмени и гласни доказателства. Заключението, че жалбоподателя не се включва в кръга на лицата по чл.1, т.1 ЗПГРРЛ, е направено след анализ на представените по делото присъди, които установяват, че причините, поради които И. прави опити за бягство през границата на страната са от личен и семеен характер и не са свързани с репресии поради политическите убеждения, религиозните вярвания или произхода на лицето. Ето защо доводите на касационния жалбоподател в обратния смисъл са неоснователни.
Поради всичко изложено настоящият състав на Върховният административен съд, шесто отделение, приема, че при постановяване на решението на Административен съд - София - град не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна. Съдебният акт е постановен в съответствие с материалния закон и с представените доказателства и при отсъствие на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което следва да бъде оставен в сила.
По тези съображения Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6310 от 18.10.2016 г. по адм. дело № 5880 / 2016 г. на Административен съд – София –град. Решението е окончателно.