Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Н. Н. А., изтърпяващ наказание с присъда "доживотен затвор", в Затвора – гр. П., чрез адв.. У срещу Решение № 13 от 15.01.2016 г., постановено по адм. дело № 194/2015 г. от Административен съд Пазарджик. В жалбата се мотивират отменителните основания на чл. 209, т. 3 от АПК, иска се отмяна на съдебния акт и решаване на спора по същество.
Ответникът – Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) при Министерство на правосъдието, чрез процесуалния представител юрк. Т. Ч, в писмен отговор, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения:
Предмет на разглеждане пред решаващия съд е иск на лишения от свобода срещу ГДИН, с който претендира ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение от незаконосъобразни действия на служители от ГД „Охрана“, изразяващи се в конвоирането му на 18.09.2014 г. от неговата килия в Затвора – гр. П. до автомобила на ГД „Охрана“ на МП за транспортирането му до [населено място], както и на 01.10.2014 г. от автомобила на ГД „Охрана“ на МП до килията му в Затвора – гр. П., с поставени на ръцете белезници, в нарушение на установените от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗЗД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) (ЗИНЗС) принципи на необходимост и пропорционалност при използване на помощни средства за ограничаване на свободното придвижване, с което са му били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в незачитане на човешкото достойнство, болки и страдания за дните 18.09.2014 г. и 01.10.2014 г. в размер на 1 000 (хиляда) лева, като претендира съответно 500 (петстотин) лева за увреждането от 18.09.2014 г. ведно със законната лихва за забава, считано от 18.09.2014 г. до окончателното погасяване на задължението и 500 (петстотин) лева за увреждането от 01.10.2014 г. ведно със законната лихва за забава, считано от 01.10.2014 г. до окончателното погасяване на задължението.
Съдът е отхвърлил исковата молба, като неоснователна. За да постанови този резултат е приел от фактическа страна следното:
Лишеният от свобода Н. Н. А. изтърпява наказание лишаване от свобода в Затвора - гр. П.. С присъда № 78 от 12.04.2010 г. постановена по НОХД № 112 от 2009 г. на Окръжен съд Хасково е осъден за престъпление по чл.116 от НК (НАКАЗАТЕЛЕН КОДЕКС), като му е наложено наказание „доживотен затвор“. По време на изтърпяване на наказанието ищецът е настаняван в психиатрично отделение в болницата при Затвора - гр. Л. с поставена диагноза „Разстройство на адаптацията със смесено нарушение в емоциите и поведението“ и са му налагани множество наказания във връзка с агресивно поведение, видно от справка рег. № 9778 от 24.03.2015 г. и справка изх. № 2114 от 01.06.2015 г. от Затвора - гр. П..
Във връзка с твърденията на ищеца са разпитани служители в Затвора – гр. П., като от техните показания е установено, че затворниците които са настанени в „зона с повишена сигурност“, какъвто е и ищеца, се конвоират задължително с белезници. Установено е още, че от килията до автомобила на ГД „Охрана“ на МП, се поставят белезници на ръцете, понякога и на краката, като белезниците на ръцете понякога се закачат за кожен колан на кръста. От разпита на свидетелите, решаващият съд е установил, че автомобила на ГД „Охрана“ на МП се намира на територията на затвора, в така наречената „буферна“ зона, в която режимът е по-свободен, като има и външни лица. До достигане до тази „буферна“ зона се преминава през коридор с две врати, като маршрута по който преминават осъдените на доживотен затвор е различен от маршрута на другите осъдени. От показанията на свидетелят К. се установява, че ищецът се оплаквал и ядосвал, че са му слагали белезници като минава през карето за да отиде на дело.
С оглед на тази фактическа установеност, съдът е приел от правна страна, че конвоирането на ищеца с помощни средства (белезници на крайниците и колан) е допустимо фактическо действие от страна на затворническата администрация по см. на чл. 114, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС във вр. с изискването за изолация на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода по чл. 214 от ППЗИНЗС., като целта е сигурност както на конвоиращите, така и на останалите лишени от свобода.
При положение, че Н. Н. А. е с непредвидимо поведение – не изпълнява разпореждания, нарушава установения ред и дисциплина, отправя нецензурни реплики към служителите на затвора, съблича се гол (видно от горепосочената справка за него), използването на помощните средства не представлява акт на изтезание, жестоко или нечовешко отношение към ищеца по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. На следващо място съдът е приел, че несъмнено ищецът е изпитвал дискомфорт, неудобство от поставянето на белезниците и колана и носенето им при преместването му от килията до съответното място в границите на Затвора, както и до автомобила на ГД „Охрана“ на МП, но не е установено същите да прехвърлят неизбежния елемент на страдание, свързан със законното третиране на ищеца като изтърпяващ наказание "доживотен затвор без замяна" в зона с повишена сигурност. Дейността по конвоирането с използване на белезници на ръцете на ищеца се явява в съответствие с предвидените в закона ограничения според вида и режима на изтърпяване на наложеното на ищеца наказание. Използването на помощните средства в случая не е умишлено злонамерено действие, акт на нечовешко отношение към ищеца, причиняващо му силна физическа болка или страдание, не е израз и на унизително отношение, уронващо човешкото му достойнство, не са действия, които нарушават забраните, произтичащи от разпоредбата на чл. 3 от ЗИНЗС, респ. чл. 3 от ЕКПЧОС.
На последно място и във връзка с изложеното решаващият съд е направил извод за липса на две от кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1, на която се основава иска на А., а именно: незаконосъобразно действие на служителите от затвора и причинно-следствена връзка между твърдяната от А. неимуществена вреда и твърдяното действие.
Решението е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Не са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт.
Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Доказателствената тежест лежи върху ищеца, който при условията на пълно и главно доказване, с допустимите доказателствени средства, следва да убеди съда в наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на правната норма - чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, а именно: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административния орган или негови длъжностни лица; 2. при и по повод административна дейност; 3. вреда - в случая - неимуществена и 4. пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие/бездействие и причинената вреда. Отсъствието на която и да е от тези предпоставки прави иска неоснователен и води до неговото отхвърляне.
В хипотезата на чл. 3, ал. 2, т. 1 от ЗИНЗС е предвидено, че за изтезания, жестоко или нечовешко отношение се смятат всяко умишлено действие или бездействие, което причинява силна физическа болка или страдание, освен регламентираните в този закон случаи на употреба на сила, помощни средства или оръжие. Правилно административният съд е приел, че в конкретния случай прилагането на помощни средства по отношение на А. по време на конвоирането - преместването му от едно място на друго с тях, се явява в съответствие с предвидените в закона ограничения според вида и режима на изтърпяване на наложеното на ищеца наказание.
Предвид изложеното решаващия съд правилно е посочил, че в съответствие с разпоредбите на чл. 114, ал. 1, т. 4 от ЗИНЗС във връзка с изискването за изолация на осъдените на доживотен затвор от останалите лишени от свобода по чл. 214 от ППЗИНЗС, при конвоирането на такива лица е допустимо използването на помощни средства от затворническата администрация, като същото гарантира сигурността на конвоиращите и на останалите лица и не представлява акт на изтезание, жестоко или нечовешко отношение към касатора в настоящето производство.
В процесното решение съдът изключително подробно е дал тълкуване на относимите към спора правни разпоредби заложени в ЗИНЗС и ППЗИНЗС, касаещи употребата на помощни средства по време на конвоирането на Н. Н. А. на процесните дати, след което е съпоставил същите с конкретните факти и обстоятелства и изградил своите правни изводи, които са логически издържани и се споделят изцяло от настоящата инстанция.
На следващо място следва да се отбележи, че използването на помощни средства е възможно и необходимо с оглед осъществяване на непрекъсната охрана в заведение, различно от местата за задържане, която е предвидена в разпоредбата на чл. 115, ал. 1 от ЗИНЗС. Освен това преценката за използване на белезници е на служителите на ГДИН и определящо за тази преценка е не само конкретната обстановка, а и цялостното поведение на лишения от свобода.
Настоящият случай е именно такъв и използването на помощни средства е оправдано и наложително с оглед конкретната обстановка, както и с оглед на доклада за осъдения на доживотен затвор, непредвидимото му поведение, изразяващо се в неизпълнение на разпореждания, нарушаване на установения ред и дисциплина, отправяне на нецензурни реплики към служителите на затвора и др. под.
Отговорността на ответната страна може да бъде ангажирана само при доказано незаконосъобразно действие от страна на охраняващите служители на ГД „Охрана“ на МП, каквото в случая не е налице. Касационната жалба, като неоснователна, следва да бъде отхвърлена.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 13 от 15.01.2016 г., постановено по адм. дело № 194 по описа за 2015 г. на Административен съд Пазарджик. Решението не подлежи на обжалване.