Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

С решение 3336 от 19.05.2014 г., постановено по административно дело 3830/2014 г., Административен съд София-град е: 1) отменил като незаконосъобразно решение РО-152 от 13.03.2014 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) София-град и потвърденото с него разпореждане 9021-561-2 от 30.10.2013 г. на директора на Д. К.и плащания и контрол (КПК) по чл. 115, ал. 2 от КСО, с което е отхвърлена молбата на Г. И. за доплащане на разликата в паричното обезщетение за общо заболяване за периода от месец февруари до месец май 2009 г., поради незавяване на претенцията в 3-годишния срок по чл. 115, ал. 2 от КСО; 2) върнал делото като преписка на административния орган за постановяване на ново решение по съществото на спора при спазване на указанията; 3) осъдил НОИ да заплати на жалбоподателя 10 лв. разноски по делото за държавна такса.

Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на ТП на НОИ София-град. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се отмяна на решението на Административен съд София-град и потвърждаване на решение РО-152 от 13.03.2014 г. на директора на ТП на НОИ София-град.

О. Г. Ф. И. в писмен отговор изразява становище за правилност на съдебния акт и моли за оставянето му в сила.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в законоустановения срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея съдебно решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт.

След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият състав установи следното:

Предмет на оспорване в производството пред Административен съд София-град е решение РО-152 от 13.03.2014 г. на директора на ТП на НОИ София-град, с което е потвърдено разпореждане 9021-561#2 от 30.10.2013 г. на директора на Дирекция КПК, издадено на основание чл. 115, ал. 4 от КСО (към настоящият момент чл. 115, ал. 2 от КСО), като правилно и законосъобразно и е отхвърлил жалбата на Г. И. срещу това разпореждане, като неоснователна.

От фактическа стана е установено, че със заявление вх. МП 50342/17.05.2013 г. Г. Ф. И. е поискал преизчисляване размера на пенсията му и изплащане на разликата към допълнителното обезщетение за временна неработоспособност за периода от 25.02.2009 г. до 29.05.2009 г. вкл., с оглед влязло в сила решение II-79-114 от 31.10.2012 г. по гражданско дело 43127/2010 г. на Софийски районен съд и изпълнителен лист от 07.01.2013 г. Влязлото в сила решение, на което Илиев се е позовал, е свързано със спор за дължимо от Министерство на отбраната допълнително трудово възнаграждение за работа при специфични условия на труд. Чл. 3, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата предвижда, че допълнителните трудови възнаграждения се включват в брутната работна заплата, на база на която от своя страна се определя обезщетението, изплащано при трудова неработоспособност поради общо заболяване. Предвид тези съображения заявителят е поискал допълнителното трудово възнаграждение, което му се е полагало в периода от 25.02.2009 г. до 29.05.2009 г. в размер на 57,96 лв. да бъде включено в размера на среднодневното брутното трудово възнаграждение, и да му се доплати обезщетението, което е следвало да получи върху преизчисленото брутно трудово възнаграждение. Със заповед от 24.04.2013 г. на Командира на Военновъздушните сили е наредено на Г. И. да му бъдат изплатени сумите, посочени в изпълнителния лист от 07.01.2013 г. Видно от удостоверение 400-3410/09.05.2014 г., издадено от началник сектор Финанси в Командването на Военновъздушните сили, през месец април 2013 г. са изпратени коригиращи декларации обр. 1 в Национална агенция за приходите (НАП) за Г. Ф. на основание изпълнителният лист и влязлото в сила решение на Софийски районен съд.

С разпореждане 9021-561#2 от 30.10.2013 г. директорът на Дирекция КПК е отхвърлил молбата на Г. И. за изплащане на разликата в паричното обезщетение като неоснователна, като се е мотивирал с изтекла давност по чл. 115, ал. 4 от КСО (към настоящият момент ал. 2 ДВ, бр. 106 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.). Г. И. е обжалвал по реда на чл. 117 от КСО посоченото разпореждане пред директора на ТП на НОИ София-град, който с решение РО-152 от 13.03.2014 г. е потвърдил обжалвания административен акт и е отхвърлил жалбата на Илиев като неоснователна. Горестоящият административен орган е мотивирал решението си с това, че при подаване на документите за изплащане на обезщетението, Илиев не е уведомил, че се води съдебен спор относно размера на осигурителния доход, а в периода от 2010 г. до 2013 г., жалбоподателят не е заявил своята претенция за преизчисляване на размера на обезщетението. Изложил е още, че с оглед влизане в сила на съдебното решение на 31.10.2012 г. Илиев е следвало до края на календарната година да подаде заявление за преизчисляване на обезщетението, като приложи решението на Софийски районен съд. Директорът на ТП на НОИ София-град е изложил, че няма прекъсване или спиране на давността, тъй като разпоредбата на чл. 115, ал. 5 от КСО е влязла в сила на 01.01.2014 г., т. е. след издаване на първоначалния индивидуален административен акт, а институтът на погасителната давност, и по-конкретно спирането на давността, уреден в чл. 115, б. ж от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), не може да бъде приложен, тъй като съдебният спор, който е воден, касае гражданско-правни отношения, а не спор за вземане от ДОО.

С процесното решение 3336 от 19.05.2014 г., постановено по административно дело 3830/2014 г. по описа на Административен съд София-град, административното решение и потвърденото с него разпореждане са отменени, а делото е върнато на административния орган за постановяване на ново решение по съществото на спора, при спазване на указанията на съда, дадени в мотивите на проверяваното решение. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че с решение II-79-114 от 31.10.2012 г. по гражданско дело 43127/2010 г. на Софийски районен съд Министерството на отбраната е осъдено да заплати 296,12 лв. допълнително трудово възнаграждение на Г. И., считано от 01.01.2009 г. до уволнението, като това вземане е част от трудовото възнаграждение на основание чл. 3, т. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ) и участва във формирането на дневното парично обезщетение за временна неработоспособност, съгласно чл. 41, ал. 1 от КСО. Решаващият съдебен състав се е позовал на чл. 115, ал. 5 от КСО (нова ДВ, бр. 106 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.), като е приел, че давността не е текла от 01.01.2012 г. до 10.10.2013 г. до влизане в сила на съдебното решение за вземането на Илиев от осигурителя, като през този период не е имало бездействие от негова страна, а висящност на гражданско-правен спор, от който зависи основателността на претенцията му за преизчисление на брутното трудово възнаграждение, от което се изчислява обезщетението за временна неработоспособност. С оглед тези данни Административен съд София-град е приел, че вземането е станало ликвидно и безспорно едва след влизане в сила на съдебното решение на Софийски районен съд, поради което давността към момента на подаване на заявлението за преизчисление на брутното трудово възнаграждение и изплащане на обезщетение върху новия размер, не е била изтекла.

Решението на Административен съд София-град, с което жалбата до него е уважена, е правилно като краен резултат, макар и по съображения различни от изложените в мотивите на проверявания съдебен акт.

По делото няма спор по фактите, а спорът се свежда до това дали е имало спиране на давността за дължимите от държавното обществено осигуряване вземания за обезщетения за временна неработоспособност за периода от 25.02.2009 г. до 29.05.2009 г., в размер на 57,96 лв. Относимата за процесния казус редакция на института на давността по отношение на вземания от държавното обществено осигуряване, е регламентирана в чл. 115, ал. 4 от КСО (ДВ, бр. бр. 99 от 2012 г., в сила от 1.01.2013 г.), според която дължимите от държавното обществено осигуряване вземания се погасяват с изтичане на тригодишна давност, считано от 1 януари на годината, следваща годината за която се отнасят, като длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното поделение на Националния осигурителен институт, издава разпореждане по искането за възстановяване на суми, което подлежи на обжалване по реда на чл. 117. В тази редакция на КСО, и по-конкретно в ал. 2 на чл. 115 са уредени основанията за прекъсване на давността само по отношение на вземания на Националният осигурителен институт (НОИ), но не е уредено прекъсването и спирането по отношение на вземанията от НОИ. При тази празнота в КСО несъмнено трябва да се приложат разпоредбите на чл. 115 от ЗЗД. Първоинстанционният съд неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 115, ал. 5 от КСО (нова, ДВ, бр. 106 от 2013 г., в сила от 01.01.2014 г.), тъй като тя не е влязла в сила към момента на издаване на административния акт, а е следвало да приложи чл. 115, б. ж от ЗЗД. Това обаче не води до различен правен извод от приетия от първоинстанционния съд.

Според чл. 115, б. ж от ЗЗД давност не тече, докато трае съдебният процес относно вземането. В настоящият случай имаме съдебен процес по отношение на гражданско-правно вземане, който обаче е преюдициален за възникването на административното правоотношение по процесния спор. Г. И. е водил спор за изплащане на допълнително трудово възнаграждение, което според чл. 3, т. 2 от НСОРЗ е част от брутното трудово възнаграждение. От изхода на съдебния спор пред Софийски районен съд в случая е зависило дали Илиев ще има основание да заяви претенцията си пред органите на НОИ. С оглед благоприятното за него съдебно решение, което е влязло в сила на 31.10.2012 г., за Г. И. вземането му от НОИ по отношение на преизчисленото обезщетение за временна неработоспособност става изискуемо от посочената дата, т. е. според разпоредбата на чл. 115, ал. 4 от КСО (предишна редакция) давността започва да тече от 01.01.2013 г. Въпреки, че съдебният спор, поради който е спряла давността, е имал гражданско-правен характер, той е бил преюдициален за основателността на вземането на Илиев от НОИ, поради което е неоснователно възражението на касатора, че след като съдебният спор не касае самото вземане от НОИ, не може да се спре давността на основанието по в чл. 115, б. ж от ЗЗД.

Въпреки липсата на законова дефиниция, давността може да се определи най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява. Погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си. В случая носителят на вземането е Г. И., който не може да се приеме, че е бездействал и не е упражнил правото си. Точно обратното, в периода от 2009 г. до 31.10.2012 г. той е водил съдебен спор по отношение на вземане от осигурителя, което се явява преюдициално за вземането му от НОИ. Давността по чл. 115, ал. 4 от КСО (към настоящият момент ал. 2) започва да тече от 01.01.2013 г. и към датата на подаване на заявлението 17.05.2013 г., тя не е изтекла. Ето защо правилен и в съответствие с материалния закон е крайният извод на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на административното решение и потвърденото с него разпореждане, поради което делото е върнато като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на Г. И..

Предвид гореизложеното и при липса на касационни основания за отмяна на съдебния акт, същият следва да бъде оставен в сила.

Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение 3336 от 19.05.2014 г. по административно дело 3830/2014 г. на Административен съд София-град.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ Н. М. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Р. П./п/ Н. Г. Н.Г.