О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2005

гр. София,30.06.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на десети юни, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

К. М.

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1699 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД срещу решение №49 от 07.03.2024 г. по в. т.д.№325/2023 г. на АС Бургас, поправено с решение №47 от 10.03.2025 г. в. т.д.№325/2023 г. на АС Бургас, с което е отстранена допусната очевидна фактическа грешка. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №240 от 02.05.2023 г. по гр. д.№440/2022 г. на ОС Ямбол, в частта, с която „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД е осъдено да заплати на Х. В. П., малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител В. П. Г. на основание чл.432, ал.1 КЗ разликата над сумата от 12 500 лв. до сумата от 20 000 лв., обезщетение за неимуществените вреди, настъпили при ПТП от 11.07.2021 г., ведно със законната лихва от 07.07.2022 г. до окончателното изплащане.

В жалбата се излагат съображения за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, спрямо които се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1. Приложима ли е разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД по отношение на законни представители на лицата, които не могат да съзнават и ръководят постъпките си и да действат разумно, в това число и малолетните деца. 2. Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане и обществено-икономическите и социални условия в страната и как трябва да се отчетат тези лимити по отношение размера на обезщетението. 3. Следва ли да се отчете 50% съпричиняване от страна на пострадалия, когато това възражение изрично е направено с отговора на исковата молба, събрани са доказателства, в резултат на което безспорно е доказано по делото грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец – чл.113, ал.1, т.1, т.2, т.4 и чл.114 от ЗДвП, които нарушения пряко са довели до настъпването на ПТП и телесните увреждания и са били в значителна степен причина за настъпване на пътния инцидент и вредите от него. 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевантни доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване и неизпълнението на това задължение водил ли до нарушение на чл.236, ал.2, вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК. Поддържа се, че решението е и очевидно неправилно.

Ответникът по касация заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение пред ВКС по реда на чл.38, ал.2 ЗЗД.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на водача, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. Намерил е, че спорът между страните е във връзка с размера на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от ищеца и със степента на съпричиняване на вредоносния резултат. Анализирайки приетите по делото доказателства, вкл. заключението на комплексната СМЕ и свидетелските показания, е установил, че в резултат на ПТП, малолетният (6 г. към датата на ПТП) ищец е получил телесни увреждания - счупване на тялото на бедрената кост и комоцио церебри, бил е приет за болнично лечение в МБАЛ - Ямбол, където му е била извършена операция - открито наместване на фрактурата на бедрената кост с вътрешна фиксация, а една година по-късно отново е бил приет в МБАЛ „С. П. АД - Ямбол, в отделението по ортопедия и травматология, за отстраняване на имплантирания материал от засегнатия крайник. Посочил е, че ищецът е провел и рехабилитация, като при извършения личен преглед и въз основа на цялостната медицинска документация, вещото лице е констатирало: пълно зарастване на бедрената кост, с изоставане във възстановяването на мускулната маса; наличен голям хипертрофичен раневи цикатрикс и нарушена походка; че оздравителният процес по отношение на фрактурата на бедрото е протекъл в стандартни срокове за групата пациенти по възраст и пол, към която спада ищецът, а черепната травма е отзвучала без проява на ранни и късни усложнения - най-силни и интензивни са били болките непосредствено след счупването на бедрената кост и оперативната намеса, като в следоперативния период ищецът е приемал болкоуспокояващи, а за период от 45 дни до 2 месеца е бил на постелен режим, през който е било затруднено извършването самостоятелно на редица дейности и за ежедневните му нужди и задоволяване на жизнените потребности е било необходимо подпомагане до пълно обслужване. При определяне на размера на конкретното обезщетение по чл.52 ЗЗД, съдът е отчел характера и степента на увреждането - две средни телесни повреди, продължителното лечение, свързано с хирургични намеси, продължителния възстановителен процес, с характерни болки особено в първите седмици, както и страхът и безпокойството, които са особено травмиращи във възрастта на детето и остават трайни следи в детската психика. По отношение икономическите условия към момента на ПТП е посочил, че същите не се отличават съществено от настоящите, с оглед което е приел, че обезщетение от 30 000 лв., е адекватен паричен еквивалент за преживените от ищеца болки и страдания. Относно степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца е посочил, че законовите задължения на водачите на МПС изискват от тях полагането на завишена грижа, когато на пътя има деца, като позовавайки се на практиката на ВКС е изложил съображения, че възрастта на пострадалия при ПТП е не само релевантна за преценката на решаващия съд дали той би могъл да допринесе за настъпила вредоносен резултат, но сама по себе си, по арг. от чл.116 и чл.117 ЗДвП е и фактор, завишаващ дължимата от страна на водача на МПС грижа при изпълнение на тази правно регламентирана дейност, представляваща по естеството си източник на „повишена опасност” (по см. на чл.134, ал.1 НК) и е счел, че в случая от значение за настъпване на вредите е и обстоятелството, че водачът на автомобила не е предприел спиране. От друга страна обаче е намерил, че поведението на ищеца – да пресече напълно внезапно пътното платно е действие, забранено императивно с нормата на чл.114, т.1 ЗДвП и обосновава извод за наличие на принос на пострадалия, който въззивният съд, като е съпоставил тежестта на допуснатите от двамата участници в произшествието нарушения на правилата за движение, е определил на 30 % относителен дял в причинно-следствения комплекс. Изразил е становище, че не следва да бъде възприето позоваването за наличие на принос от страна на родителите, неупражнили родителски надзор, тъй като в случая при определяне на приноса на пострадалия следва да се отчете единствено значението на неговите лични действия и бездействия за настъпване на вредните последици.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Първият от формулираните от касатора въпроси не е обусловил правната воля на въззивния съд поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Противно на твърденията на касатора, съдът не е отрекъл по принцип приложимостта на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД по отношение на упражняващите надзор над увредените неспособни, а по същество е отчел, че в случая не неупражненият родителски контрол е формата на съпричиняване, а обективното поведение на детето - съгласно т.7 от ППВС №17/1963 г., предпоставка за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат и тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не.

От друга страна при постановяването на решението си въззивният съд, в съответствие с практиката на ВКС (наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК), е извършил самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства. Преценил е експертните заключения, свидетелските показания и писмените доказателства, като е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи и е дал собствено мотивирано разрешение по очертания от ищцата предмет на делото, след подробно произнасяне по всички доводи и възражения на ответното застрахователно дружество. Въззивният съд е обсъдил, анализирал и оценил подробно и задълбочено всички установени по делото факти и обстоятелства, които с оглед разясненията посочени в т.II от ППВС №4/1968 г. и в практиката на ВКС, са относими при определяне на справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като вкл. е взел предвид и икономическото състояние в страната към момента на увреждането. Също така е видно, че в решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към твърдяното от ответника съпричиняване на вредоносния резултат и неговата степен и е достигнал до собствени изводи въз основа на всички събрани по реда на ГПК доказателства по делото, след отговор на направените от страните възражения. Съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за извършеното от пострадалия нарушение и степента на обективния принос е определена след отчитането на поведението на делинквента и пострадалия, като предпоставка за настъпването на вредоносния резултат.

В този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване по останалите формулирани в изложението въпроси. Необходимо е да се отбележи, че невъзприемането на поддържаните от дадена страна тези само по себе си не означава, че е налице осъществено от съда нарушение при осъществяване на решаващата му дейност, а несъгласието на тази страна с възприетата в решението фактическа обстановка и направените правни изводи, е предмет на преценка на правилността на решението по същество, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и извън въведеното с ал.2 на чл.280 ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, не може да бъде разгледано в настоящата фаза на селекция на касационните жалби. С оглед изложеното и тъй като въззивният съд не е допуснал нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите му изводи са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила, не се установява и твърдяната очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.

Тъй като в случая по делото е установено, че първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, с която в полза на ищеца е присъдена сума в размер на 12 000 лв., а въззивното решение /с което е потвърдено първоинстанционното решение, присъждащо в полза на ищеца сума в размер на още 8000 лв./, подлежи на принудително изпълнение, несъмнено е, че са налице категорични доказателства, че ищецът не е материално затруднено лице по смисъла на чл.38, ал.1, т.2 ЗЗД, респективно се опровергава осъществяването на основанието за предоставяне на безплатна адвокатска помощ /затруднено материално положение/, поради което и независимо от изхода на спора по касационната жалба, присъждане на адвокатско възнаграждение за касационното производство по реда на чл.38, ал.2 ЗЗД, не се следва.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №49 от 07.03.2024 г. по в. т.д.№325/2023 г. на АС Бургас (поправено с решение №47 от 10.03.2025 г. в. т.д.№325/2023 г. на АС Бургас), в частта му, с която е потвърдено решение №240 от 02.05.2023 г. по гр. д.№440/2022 г. на ОС Ямбол, в частта осъждаща „ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ ЕАД да заплати на Х. В. П., малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител В. П. Г. на основание чл.432, ал.1 КЗ разликата над сумата от 12 500 лв. до сумата от 20 000 лв., обезщетение за неимуществените вреди, настъпили при ПТП от 11.07.2021 г., ведно със законната лихва от 07.07.2022 г. до окончателното изплащане.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.