Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" против решение № 1613/28.09.2018г., постановено по адм. дело № 2739/2017г., на Административен съд – Бургас, с което Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. е осъдена да заплати на М.А обезщетение в размер на 1 900лв., за претърпени неимуществени вреди, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в неосигуряване на нормални битови и хигиенни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в З. Б – лоши битови и хигиенни условия в помещенията, лошо осветление, липса на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, лоши условия при ползването на общите бани и тоалетни, в периода от 24.06.2015г. до 07.04.2017г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 100 000 лв.
К. Г дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) обжалва решението в осъдителната му част, като неправилно, поради необоснованост и нарушения на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Излага доводи, че ищецът не е доказал реално претърпени вреди от посочените от него условия в затвора. Възразява, че прилагането на разпоредбата на чл. 43 ал. 3 ЗИНЗС, е отложено за 01.01.2019г. и не може да се претендира обезщетение за изискване, което не е влязло в сила. ГДИН се позовава и на решението на ЕСПЧ по делото "Георгиев срещу България", като сочи, че условията, при които е пребивавало лицето, не са достигнали ниво на суровост, за да попадат в обхвата на чл. 3 от Конвенцията. Сочи се още че от събраните в хода на делото доказателства не се установява лишеният от свобода да е изпитал притеснения и унижения от неблагоприятната среда в която е настанен. Моли се обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част, като се отхвърли предявения иск, евентуално, присъденото обезщетение да бъде намалено. От страна на ГДИН е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба, чрез процесуалният си представител я оспорва. Сочи че решението на Административен съд Бургас е постановено в светлината на константната практика на ВАС по такъв вид дела и е съобразена със събраните доказателства. Моли съда да остави обжалваното решение в сила.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е частично основателни. Твърди се че правилно решаващият съд е приел че исковата претенция е доказана по основание, но се счита че определеният размер на обезщетението по чл. 52 от ЗЗД е завишен и не отговаря на критериите за справедливост посочени в правната норма. Счита че правилно съдът не е присъдил разноски за юристконсултско възнаграждение.
Върховният административен съд - трето отделение, в настоящия състав, намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 ал. 1 от АПК и е процесуално допустима. Разгледана по съществото си е неоснователна.
С обжалваното решение Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" гр. С. е осъдена да заплати на М.А обезщетение в размер на 1 900лв. за претърпени неимуществени вреди, вследствие противоправно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в неосигуряване на нормални битови и хигиенни условия за изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" в З. Б – лоши битови и хигиенни условия в помещенията, лошо осветление, липса на непрекъснат достъп до санитарен възел и течаща вода, лоши условия при ползването на общите бани и тоалетни, в периода от 24.06.2015г. до 07.04.2017г., като искът е отхвърлен до пълния предявен размер от 100 000 лв.
Съдът е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода през процесния период, поради непредоставянето му на достатъчно жизнена площ в спалните помещения, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и през нощта, достатъчен приток на естествена светлина и проветряване в спалните помещения. Тези условия се дължат според съда на незаконосъобразното бездействие на длъжностните лица на затворническата администрация за спазване на изискванията на чл. 3 от ЗИНЗС, съгласно който никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание, както и на чл. 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Съдът е приел, че в конкретния случай, от установените по делото факти и обстоятелства, може да се направи извод, че битовите условия, в които пребивавал ищецът в Затвора - Бургас, надхвърлят неизбежното ниво на страдание, присъщо на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, което неизбежно води до причиняване на неимуществени вреди, поради търпени унизителни изживявания, които следва да се обезщетят.
На основание чл. 52 ЗЗД, съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди, като е преценил характера на деянието, извършено от служителите на ГДИН, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца, който не е твърдял, а и по делото не се е доказало тези вредни последици да са довели до конкретно увреждане на неговото здраве в периода от 24.06.2015г. до 07.04.2017г., в размер на 1 900лв. В останалата част, до пълния претендиран размер от 100 000 лв., съдът отхвърлил исковата молба като неоснователна.
Решението е правилно. Не са налице посочените от страните касационни основания. Решението е постановено при спазване на съдопроизводствените правила, мотивирано е и е изцяло съобразено с материалния закон.
Обосновани са изводите на съда, че за процесния период ищецът е бил подложен на унизително отношение поради липсата на санитарен възел в килията и невъзможността през нощта да ползва тоалетна, поради липса на достатъчно проветряване и осветяване на затворническото помещение както и че ответникът не е осигурил на ищеца минимална жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимото за едно лице свободно пространство. Тези битови условия, дължащи се на бездействието на администрацията на ответника, обуславят основателността на иска, предвид и чл. 284 от ЗИНЗС (ЗАКОН ЗЗД ИЗПЪЛНЕНИЕ НА НАКАЗАНИЯТА И З. П. С.) (ЗИНЗС) вр. § 49 П. З. З. /Обн. ДВ, бр. 13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г./.
Съгласно чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от закона. Обезщетението се дължи за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Във фактическия състав на отговорността на държавата, се включват елементите незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; вреда от такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по този ред. Специфичното в случая е, че съгласно чл. 284 ал. 5 ЗИНЗС, в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното, като доказването на противното се извършва от ответната страна – ГДИН. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие.
Съгласно чл. 43 ал. 3 ЗИНЗС минималната жилищна площ за един лишен от свобода не може да бъде по-малка от 4 кв. м. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗИНЗС тази разпоредба влиза в сила от 01.01.2019г. В разпоредбата на чл. 20 ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода.
С оглед на тези правни норми и наличието на отлагателен срок за влизането им в сила, следва да се приеме, че те не са били част от действащото законодателство към периода на исковата претенция. Независимо от това, на основание чл. 3 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/, администрацията е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в местата, където се изтърпяват наказания, наложени с влезли в сила присъди. ЕКПЧОСе ратифицирана от Р. Б, поради което, и на основание чл. 5 ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право. Следователно, спазването на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение, пряко произтичащо от нормативен акт. В този смисъл неоснователни са касационните доводи на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" за недоказани противоправни действия и бездействия на негови длъжностни лица.
Неоснователно касаторът ГДИН се позовава на решението на ЕСПЧ по делото "Георгиев срещу България" /решение от 15.12.2005г. по жалба № 47823/99/, като избирателно цитира част от т. 486 от решението, за да обоснове тезата си за липса на нарушение на чл. 3 от Конвенцията. В конкретния разгледан случай по посоченото дело, ЕСПЧ действително е приел, че "спорното отношение не достига изискваната минимална тежест, за да попадне в приложното поле на въпросната разпоредба, предвид относително кратката му продължителност". Този извод обаче не е от генерално значение, защото е свързан с фактическата обстановка по конкретния спор. Пълният прочит на решението показва, че съдът е отчел специфични фактори, които са били налице в конкретния случай, като възрастта и здравословното състояние на жалбоподателя, обстоятелството, че е единствен обитател на килията и че продължителността на задържането е месец и половина.
Съдебната практика на националните съдилища и на Европейския съд по правата на човека в последните години е константна в смисъл, че недостатъчната площ на спалните помещения, лошото осветление, недостатъчният приток на чист въздух, липсата на санитарен възел и достъп до течаща вода кореспондират на понятието "нечовешко" и "унизително" отношение, като превишават целите на изтърпяване на наказанието. Поради това, изводите за основателност на претенцията в частта за нарушение по смисъла на чл. 13 вр. чл. 3 от ЕКПЧОС са обосновани и се споделят от настоящия съдебен състав.
Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, като част от общите условия в затворите и местата за задържане в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България - Решение от 2.02.2006г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012г., констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.
В пилотното решение по делото "Нешков срещу България", постановено във връзка с оплаквания за нарушения на забраната за нечовешко и унизително отношение по чл. 3 от Конвенцията, ЕСПЧ прие, че е налице нарушение на чл. 13, вр. чл. 3 от Конвенцията - право на ефективно средство за защита, защото не е убеден, че съществуващите средства за защита в българската правна система могат да доведат до ефективна защита при оплаквания по чл. 3 от Конвенцията. Прието е, че искът за обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ не е ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди.
Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането.
Настоящият състав на Върховния административен съд следва да отбележи, че неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на наказание "лишаване от свобода" служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд в конкретния случай е направил.
Затова съдът правилно е приел, че в случая са налице всички кумулативно изискуеми предпоставки за частично уважаване на исковата претенция. Правилни и обосновани в съответствие с доказателствата са изводите на първоинстанционния съд, че в настоящия случай са налице незаконосъобразно бездействие на администрацията на З. Б при осъществяване на административна дейност, налице са настъпили вреди за ищеца, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразното бездействие при или по повод изпълнение на административна дейност.
Настоящият състав намира, че в конкретния случай решаващият съд, изхождайки от конкретно събраните в хода на процеса доказателства, правилно е изтълкувал както разпоредбите на закона, така и практиката на ЕС, отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за характера на увреждането, степента и продължителността на причинените страдания и техния интензитет, както и предвид липсата на данни за настъпили вредни последици за него извън обичайните за лицата, поставени в такива условия, въз основа на което и след приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД е определил размер на обезщетението по справедливост. Мотивираният извод на съда за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и със закона.
Неоснователни са доводите на касаторът, че съдът е постановил своя акт без да анализира доказателствата по делото и по точно гласните такива. Видно от свидетелските показания на свидетелите Василев и Цолов е че те са пребивавали в едно спално помещение с ищецът, като в килията са били около 17 човека, а след това броят им се увеличил; сочат че не е имало проветрение и не са имали постоянен достъп до тоалетна, а вечерта са ползвали за тази цел кофа; в банята са влизали по 30 човека и не е имало условия за нормална хигиена. Съдът е посочил в своя акт че битовите условията в затвора Бургас са били лоши, а хигиенната на ниско ниво и не е осигурена нормална жизнена среда за ищецът, като е изходил както от гласните доказателства, така и от останалите приложени по делото. Решението не е необсновано, тъй като съдът е изложил мотиви във връзка със събраните доказателства.
Предвид изложеното решението следва да бъде оставено в сила.
Правилен е и извода на решаващият съд, че въпреки частичното уважаване на исковата претенция на ответникът не се дължи юристконсултско възнаграждение. Първоинстанционният съд в мотивите си е дал обоснован и съответен на закона отговор за това, кои разноски се следват. На основание чл. 10 ал. 2 от ЗОДОВ не се дължи юрисконсултско възнаграждение при пълно или частично отхвърляне на иска за обезщетение за вреди. При наличието на ред, въведен от законодателя с разпоредбите на специалния закон е налице неприложимост на общите разпоредби за дължимост на разноски, регламентиран в ГПК и АПК.
С оглед изхода на спора не се присъждат разноки на касатора.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1613/28.09.2018г., постановено по адм. дело № 2739/2017г., на Административен съд – Бургас.
Решението е окончателно.