Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция „Миграция“ в Министерство на вътрешните работи, подадена чрез упълномощен юрк.. М срещу решение № 4155 от 24.07.2020г., постановено от Административен съд - София – град, I-во отделение, 20-ти състав, по адм. дело № 4758/2020г. В касационната жалба и в писмена защита се релевират касационни осонвания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК - неправилност на съдебния акт. Според касационния жалбоподател решението е незаконосъобразно и необосновано, тъй като погрешно първоинстанционният съд е счел, че не са представени доказателства за предприети действия по изпълнение на наложената на чужденеца принудителна административна мярка(ПАМ). Оспорва извода на съда, че в рамките на срока на действие на заповед №5364з-758/19.03.2020 г. на директора на дирекция „Миграция“ наложената ПАМ няма да бъде изпълнена, тъй като не е налице пречка от технически или правен характер за извеждането на чужденеца от страната. Счита, че неправилно е преценено, че лицето следва да бъде освободено, с оглед законовите предпоставки на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ. Претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответната страна адвокатско възнаграждение.
Ответникът – Д. Хаджи, [гражданство], оспорва касационната жалба чрез упълномощен адв. В.И, която в писмен отговор и писмена защита пледира за отхвърлянето й като неоснователна и за оставяне в сила обжалваното решение, което е правилно и законосъобразно постановено. Счита, че неговото задържане в случая не обслужва предвидената от закона цел, поради което следва да бъде освободен незабавно.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба, тъй като наложената ПАМ е била обоснована с липса на документи, отказ от съдействие на компетентните органи, заявеното категорично нежелание за завръщане в страната по произход, липса на доходи и обитаем адрес, на който да пребивава чужденецът до извеждането му от страната, както и с оглед възможността чужденецът да се укрие. Според участващия по делото прокурор изводите на съда за липса на разумна възможност за извеждането на чужденеца страната са неправилни и необосновани и не се подкрепят от доказателства по делото.
Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена в преклузивния срок, визиран в чл. 211 АПК от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
С обжалваното решение № 4155 от 24.07.2020г. по жалба на Д. Хаджи е отменена заповед №5364з-758/19.03.2020 г. на директора на дирекция „Миграция“при МВР, с която е продължено принудителното настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци до отпадане на обстоятелствата по ал. 6 и при изключенията на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, считано от 30.03.2020 г., но не по-късно от 30.09.2020 г. За да достигне до този резултат първостепенният съд е констатирал, че заповедта е издадена от компетентен орган, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Счел е, че са изложени фактически и правни основания за нейното издаване, с оглед наличието на предходна заповед № 5364З-1768/ 30.09.2019 г. на директора на Дирекция "Миграция"- МВР за налагане на ПАМ на основание чл. 41, т. 4 ЗЧРБ - "връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“. Съдът е извършил анализ на относимата правна уредба и е преценил, че фактическите констатации на органа обосновават извода, че има реална опасност чужденецът да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него административна мярка, тъй като е било установено, че чуждият гражданин не притежава документи за самоличност, не оказва съдействие на компетентните органи за организиране на извеждането му и отказва да се върне доброволно в страната си по произход. В мотивите на обжалваното съдебно решение е отразено, че в предложение, рег. № 5364р-5641/ 19.03.2020 г. на началник отдел ПНМ-ДМ, МВР до директора на дирекция "Миграция" в МВР е посочено, че лицето за периода 25.11.2018 г. -12.12.2018 г. е било настанявано в краткосрочния център към СДВНЧ София за установяване на самоличността му, след което, във връзка с подадена молба за международна закрила, е било предадено на служители на ДАБ – МС. Съдът е констатирал, че чужденецът е бил приет по трансфер, съгласно Р. Д и Р. Е, и е върнат от Германия на 30.09.2019 г., както и че същият е с отказан статут на бежанец и хуманитарен статут към 19.03.2020 г., съгласно решение № 551/28.12.2018 г. на интервюиращ орган от РПЦ - Харманли към ДАБ при МС, което е влязло в сила на 17.03.2019 г. Приел е, че Д. Хаджи е депозирал последваща молба за международна закрила с вх. № 536400-1554/18.11.2019 г., която е била препратена на ДАБ-МС и към 19.03.2020 г. не е било получено решение от компетентен орган по нея. Първостепенният съд е преценил, че е налице възможност лицето да се укрие, с оглед поведението на чужденеца, който е преминал държавната граница не през определените за това места, а впоследствие е напуснал незаконно Р. Б и е отишъл в Германия, където се е представил с друга самоличност и отново е подал молба за международна закрила. Преценено е, че от поведението на чужденеца е видно, че няма да се съобрази с наложената му мярка, няма документи за самоличност, по които да бъде идентифициран и издирен, няма данни да притежава средства за издръжка, не е декларирал адрес, на който желае да пребивава и не разполага с парични средства, които да внесе лично или чрез трето лице като гаранция в срок и размер, определени с ППЗЧРБ, няма деклариран адрес, за да се явява ежеседмично в териториална структура на МВР или да предаде във временен залог валиден паспорт или друг документ за пътуване в чужбина, съобразно с предвидените в чл. 44, ал. 5, т. 1, 2 и 3 ЗЧРБ възможности. Освен това е прието, че е налице пречка за изпълнение на наложената му ПАМ, с оглед неустановената самоличност на чужденеца, категоричният му отказ да се завърне в страната на произхода си и отказа на консула на [държава], заявен на 07.02.2020 г. при срещата му със служители на Дирекция "Миграция"- МВР да издаде документи за връщане на жалбоподателя в страната му по произход. Първоинстанционният съд е счел, че по отношение на чужденеца не са налице доказателства, които да доказват възможност за прилагане на друга, по-лека принудителна мярка – липсват данни да разполага със средства за издръжка, медицинска застраховка, социална подкрепа, място за живеене на територията на страната, сигурна финансова подкрепа, налице е и опасност от укриване, тъй като няма документи за самоличност, категорично декларира, че няма да изпълни принудителната мярка „връщане“ и заявява, че не желае да се върне доброволно в страната по произход. Първостепенният съд е приел също, че адм. орган не е представил доказателства за предприети действия по изпълнение на принудителната мярка „връщане“, от което е изведено заключение, че в рамките на срока на постановеното принудително настаняване наложената мярка обективно няма да бъде изпълнена. Според съда в доказателствата по преписката липсват данни за предприети действия след издаване на оспорената заповед на 19.03.2020 г., за изпълнение на наложената ПАМ, като са отчетени и съществените ограничения в придвижването, свързани с обявеното в страната ни извънредно положение. С оглед на изложеното съдът е прреценил, че в рамките на срока на постановеното принудително настаняване, мярката "връщане" обективно няма да бъде изпълнена, което лишава от смисъл принудителното настаняване, защото то е законово оправдано само до тогава, докогато е налице обективна възможност връщането да бъде осъществено. По аргумент на чл. 44, ал. 8, изречение последно ЗЧРБ, съответно член 15, параграф 4 от Директива 2008/115/ЕО съдът е отменил оспорената заповед като незаконосъобразна.
Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, съставлаващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Това е така, защото при установената по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод, че приложима в случая е нормата на член 15 от Директива 2008/115 и чл. 44, ал. 6 и 8 ЗЧРБ, които я транспонират. Разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ възпроизвежда съдържанието на член 15, параграф 6 от Директива 2008/115. И двете разпоредби допускат продължаване на срока на принудителното задържане над първоначално определения, при наличието на една от двете предпоставки: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане. Националната разпоредба не регламентира условието, което следва да е налице, за да се преценят двете предпоставки, а именно: независимо от положените от компетентните органи разумни усилия да е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго, като причината за това е една от двете предпоставки.
Националният законодател в чл. 44, ал. 8, изр. 3 ЗЧРБ транспонира и изискването на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, с която се регламентира задължението за прекратяване на предварителното задържане, когато с оглед на конкретните обстоятелства по случая се установи, че вече не съществува разумна възможност по правни или технически причини за принудителното извеждане на чужденеца. Следователно, съвкупната преценка на релевантната нормативна уредба – на правото на Съюза и на националното право, сочи, че материалноправните предпоставки, при които е допустимо да бъде продължен срокът на принудителното задържане са: компетентните органи да са положили разумни усилия да осъществят извеждането, но въпреки това да е вероятно то да продължи по-дълго поради една от двете причини: 1.) липса на съдействие от страна на чуждия гражданин или 2.) забавяне при получаване на необходимите документи за връщане, като наред с това трябва да е налице и разумна възможност извеждането да бъде реално осъществено. От друга страна, съгласно решение на Съда на Европейския съюз от 5 юни 2014 г., по делото Махди С-146/14Р, EU:C:2014:1320 е постановено, че „всяко решение относно продължаване на задържането на гражданин на трета страна и съответно относно наличието на фактическите обстоятелства, предвидени в член 15, параграф 6 от Директива 2008/115, трябва да бъде предшествано от нова проверка дали са налице материалноправните условия, въз основа на които е постановено първоначалното задържане“ – точка 61. Това изискване е във връзка с разпоредбата на член 15, параграф 4 от Директива 2008/115 в частта, в която регламентира, че когато стане ясно несъществуването на условията по параграф 1, задържането престава да бъде оправдано и лицето следва да бъде освободено. Това обстоятелство налага преди да пристъпи към проверка на предпоставките за продължаване на срока на принудителното задържане съдът да провери съществува ли още 1.) опасност от укриване или 2.) гражданинът на третата страна избягва ли или възпрепятства ли процеса на извеждане, както и 3.) дали по отношение на него могат да се приложат други достатъчни, но по-леки мерки.
От мотивите на обжалваното решение е видно, че първоинстанционният съд е съобразил приложимата правна уредба и е извършил дължимата проверка продължават ли да са налице предпоставките за първоначално прилагане на принудителната мярка „принудително настаняване в специален дом“ по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ по отношение на Д. Хаджи. Решаващият състав точно е констатирал, че продължава да е налице опасност от укриване, който извод е обоснован с факта, че лицето не е представило доказателства за самоличността си, напуснал е незаконно България и е отишъл в Германия, където се е представил с друга самоличност и ясно е показал, че няма да се съобрази с приложената мярка „връщане“. Съдът е приел още, че по отношение на чуждия гражданин продължава да е налице и невъзможност да бъде приложена друга достатъчна, но по-лека мярка, тъй като той не разполага със средства за издръжка, място за живот, социална и финансова подкрепа, медицинска застраховка, което правно заключение също е съответно на доказателствата по делото.
Касационният съдебен състав намира за правилен изводът на първоинстанционния съд, че по отношение на касатора продължават да са налице предпоставките по член 15, параграф 1 от Директива 2008/2015, т. е. не е налице втората хипотеза на параграф 4 от визираната Директива. При отчитане на горното обстоятелство първостепенният съд е извършил и изискуемата проверка за наличие на предпоставките по чл. 44, ал. 8, изр. 2 ЗЧРБ. Точно е установено, че по делото няма никакви доказателства за положени усилия от страна на компетентните органи за организиране на извеждането на Д. Хаджи, след издаване на процесната заповед на 19.03.2020 г. Отделно от това няма и твърдения и данни, че е налице възможност в следващите шест месеца престой в специалния дом, чуждият гражданин да даде съгласие за доброволно завръщане в страната си по произход. От приложените доказателства по делото е видно, че на проведените с чуждия гражданин многократни беседи, същият категорично отказва да се завърне в [държава]. В предложението не се сочи, че органът е предприел или възнамерява да предприеме следващи мерки за убеждаване на лицето да съдейства на компетентните органи за организиране на извеждането му.
Настоящият съдебен състав съобразява и нормите на чл. 142, ал. 2, във връзка с чл. 228 АПК, като преценява, че към датата на провеждане на устните състезания по делото на 04.11.2020г. е изтекъл посоченият в процесната заповед краен срок за принудителното настаняване - 30.09.2020г., поради което ако административният орган счита, че е наложително ново удължаване на срока след визираната дата, ще издаде нова заповед, която е извън обхвата на предмета на настоящото дело.
С оглед гореизложеното, от доказателствата по делото не се установява в случая да са налице предпоставките на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ, съответно на член 15, параграф 6 във вр. с параграф 4 от Директива 2008/115 за продължаване на срока на принудителното настаняване – нито органът е положил усилия, нито съществува разумна възможност за извеждането му по други съображения, тъй като Д. Хаджи категорично отказва да се върне в страната по произход, а без това негово съгласие не могат да бъдат издадени необходимите документи за пътуване към [държава], поради което извеждането не може да бъде осъществено. Това обстоятелство прави продължаването на престоя на лицето в специалния дом за временно настаняване на чужденци лишено от своята закона цел – да се подготви връщането и извърши процеса на извеждане. Като е достигнал до този верен и обоснован извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
По изложените съображения съдът счита, че обжалваното съдебно решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци отм. енителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК.
С оглед изхода на спора претенцията на касационния жалбоподател за присъждане на сторените по делото разноски се оставя без уважение.
На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 4155 от 24.07.2020г., постановено от Административен съд - София – град, I-во отделение, 20-ти състав, по адм. дело № 4758/2020г. РЕШЕНИЕТО е окончателно.